Думи. Снимки. Черен фон.

3
Добави коментар

По бреговете има всякакви стъпки и нестъпки. Прекарвам средно по около 3 часа всяка сутрин на брега, за да намеря следите на интересни ходила, да проследя посоката на движение на човека, да опитам да отгадая къде и защо отива. Аз самият съм с найлонови торбички върху обувките си и не оставям следи. Така е всяка делнична сутрин. През уикенда си почивам. Излизам чак към обяд и вървя по брега без торбички на краката си, като по този начин оставам уязвим и правя своеобразен реверанс към тези, които съм проследявал предните дни. „Ето ме, тук съм, намерете ме!“

През останалото време съм пазач на фара. Фар като фар, седя в апаратната стаичка, пуша лула с черешов тютюн и малко хашиш понякога, пия червено вино. Когато има мъгла, подаваният сигнал е различен. Червената светлинка, която се пада над главата ми, има пулс. Почти човешки. Този пулс отеква в пясъка и вероятно оформя нови стъпки. Тези, които не мога да проследя. Защо не мога? Не знам, опитвам се от години, но не се получава. Не мога да различа коя е (защото, Бога ми, сигурен съм, че е жена), как стъпва, накъде отива. Не мога да я проследя, не мога да съм с нея.

Тази сутрин отидох до фара малко по-късно. Направих си кафе. Пуснах стария транзистор. Пръстите на ръцете ми се удължиха по навин и влязоха в отворените жлебове на апаратурата. Под кожата ми започнаха да текат ежедневните радио-сигнали. Още ми се спеше, но няма как – това е част от работата. Чашата кафе дими пред мен, докато информацията потича в кръвоносната ми система. Някакъв импулс ме кара да трепна леко. Това е цитат от книга, съчетан с валс на Щраус, съчетан с аромат на студен мокър пясък. Проблясък. Стъпките не са стъпки. Брегът не е дестинация, а част от пътя й. Тя не отива някъде, а търси мен. Много е просто: русалките се учат да ходят танцувайки.

Like this:

Like Зареждане…

Related