Усещане за свобода и нежно докосване до трансцеденталното лъхат от най-новата книга на известната българска писателка и поетеса Габриела Цанева – „Заскрежени птици”.
Габриела Цанева е известен и акламиран български автор на близо десет книги, сред които откриваме проза, поезия и есеистика. С годините Цанева е успяла да постигне философска дълбочина, в която се долавят леки източни повеи, а новата и творба е естествено продължение на творческата й стилистика. Макар „Заскрежени птици” да съчетава тъгата и самотата, книгата има и позитивен полъх, който успява да си проправи път и да докосне дори и най-хладнокръвния и равнодушен читател. В малкото, но изключително проникновени любовни стихове, включени в стихосбирката, Цанева се раздава искрено и без каквато и да е емоционална маска, въпреки че не винаги намира пътя към другия. Най-важното за нея обаче е свободата и в това отношение може спокойно да се каже, че Цанева е последователна и вярна на младежките си пориви – особено когато търси тази свобода сред тълпата от познати, непознати и загадъчни лица. Така тя дава израз на дълбоко вътрешно чувство, изстрадано, заплатено с много мъка и страдание, но неотклонно нейно.
В „Заскрежени птици” съкровеното успява да разчупи крехката си черупка и да се превърне в силен и методичен лайтмотив. Оркестрацията на думите и полагането на цветовете в книгата са забележително успешни и находчиви, сякаш читателят наблюдава детайлна и богата на цветове и образи картина – пейзажите буквално оживяват пред очите ни, докато четем. Цанева е докрай всеотдайна и в скръбта, и в нежността си, търсейки и откривайки себе си сред „дивите простори”, където е успяла да намери хармония за разтърсващите я противоречия. Оттук следва и логичният извод: животът не се случва механично, а е следствие от действията, с които сами изковаваме съдбата си.
„Градушка от кестени”
Не искам да пиша поезия. Само да мисля – без глас. Думите падат – тежки. Градушка от кестени. Пробива листа. Разстрелва ме. Не знам накъде да вървя. Тихо затварям клепач Как да прекрача в света Вървя по пътека, постлана от кестени… Жълти листа пият тъга от здрача на есента, светят в мъглата – като Луни, изгубили своите Земи… Върху тях – кастанети от зелени бодли… Спъвам се… Събирам иглите им с длани. Отварям очи – по алеята падат снежинки. Бездомно куче ги лови – като пуканки… Погалих пухкавите му уши, а то подви опашка и се скри в храсите, покрити с жълти кестенови листи… Крача в света… Някой тича зад мен и кряска: Кучето ли Ви ухапа? Тяхната… помиярска… Не спрях. Видях – от дланите ми капе кръв, бодли стърчат… Забодени са толкова дълбоко, че махна ли ги, ще изтръгна същността си… Не искам да пиша поезия… Само да викам… Без глас?
