Думи. Снимки. Черен фон.

Когато човек повръща през носа, после трябва да прекара доста време в миене. Когато снегът и дъждът спрат, много хора започват да виждат пролетта през свитите си по навик очи. Всичко това се случи за един ден и последователността на събитията малко ми се губи. Помня, че махмурлукът ме удари със закъснение – като бомба. Ядох сандвичи, които си направих набързо, но това не беше достатъчно – о, не. Реших, че ми трябва и малко риба тон от консерва, на Rio Mare. Изглеждаше прекрасно. Далеч по-добре, отколкото половин час по-късно, когато я повърнах в близката чиния. Да, и от носа. Мих се дълго. Спах. После се мих пак. Изтрезняващ душ, който прерасна в гореща вана. Която се оказа пълна с ледена вода и с мен, щом осъзнах, че спя в нея около два часа. Отново горещ душ. Задължителното тройно кафе. И ето ме – с чиста риза и сако, ръцете ми треперят, докато се опитвам да си свия цигара. Бензинът в запалката ми е свършил, затова питам хора по улицата за огънче. Нямат. Цигарата ми виси тъжно между устните ми. Студено е, но освежаващо. Нощта идва, преди някой да се усети. И ето го барът, въпросният бар. Не е ли достатъчно да пиеш кафе, чай, бърбън или каквото си поискаш в скъп бар през зимата? Явно не е. Масите отвън са оградени с дебел найлонов параван. Полупрозрачен. И по средата, между масите има газова печка. Хората седят и сърбат нещо от чашите си в клинча навън. За всеки, на когото му е студено, има памучно одеало. Прави впечатление, че мъжете са се наметнали с одеала, а жените – не. Одеалата изглеждат нови или поне съвсем чисти, така че надали е това. Минавам покрай странно лагеруващата компания и сдържам смеха си. Един все пак ме вижда и вдига чаша за поздрав.

– Опа, костюмарче, айде наздраве!

Кимвам и продължавам да вървя бавно. Днес дори хипстърите са твърде приказливи. Нощта е паднала, а аз внимавам да не я последвам. Гледам си в краката, дишам дълбоко все още студения мартенски въздух. Главата ми е по-добре, но сърцето, сърцето ми галопира с 200 удара в минута, докато вървя бавно, дишам бавно, съществувам бавно по булеварда със странния бар. Изминавам още няколко метра и усещам, че се олюлявам. Краката ми гуменеят, ръцете ми сами намират облегалката на близката пейка и ми помагат да седна. Благодаря ви, ръце! Гърбът ми се опира о хладното дърво. Гледам пред себе си. Изпружвам крака напред и дишам бавно. Успявам да извадя телефона си и пробвам да се обадя на някого. Не мога – пръстите ми са ледени, а тъчскрийнът не отчита допира ми. То нищо вече не го отчита. Колко по-лесно беше, когато телефоните бяха малки и с копчета. Правя още няколко опита и се отказвам.

Ако сега сърцето ми спре, ще ме намерят след час-два измръзнал на пейката, сам на булеварда, който дори и сега е оживен, а аз няма кого да повикам при себе си. Нямам и как. Отпускам главата си назад.

– О, костюмарчето! Огънче ли искаш, бате?

Отварям очи. Не знам кога съм ги затворил. Пичът, който беше с одеало до газовата печка.

– Да. Да, май искам.

Протяга запалка, цигарата все още виси в устата ми. Дръпвам силно.

– Копеле, ръцете ти са ледени! Ела до печката. Жулни един чай с ром и ще се оправиш!… Айде, ще ти помогна да станеш.

Последното го казва, защото ме вижда как правя несполучлив опит да се задържа на краката си. Оказва се, че моята пейка е на едва двайсетина метра от Бара за хипстъри. Правят ми място. Сядам. Намятат ме с едно от одеалата. Наоколо мирише на газ и на дамски парфюм.

– Чаят с ром? – сервитьорката е с ризка с къс ръкав. Гледам я обидено, докато поставя чашата пред мен.

– Човек, хапни нещо. Ще ти стане по-добре!

– Само да не е риба тон – мърморя.

– Какво?

– Благодаря за чая.

Оглеждам се. Вече не е толкова студено. Те си говорят тихо и се смеят помежду си. Вадя от джоба си Fisherman’s Friend с ябълка и канела. Предлагам им. Отказват учтиво. Цигарата е догоряла в устата ми. Хвърлям фаса и си взимам бонбон.

– Искаш ли аспирин? – пита ме момичето през две места от мен.

– Нещо по-силно нямаш ли?

– Не.

– Давай аспирина.

Дишам през устата, носът ми има нужда от още едно измиване. Гълтам две хапчета с чая. По булеварда вероятно минават някакви хора, но никой от нас дори не ги поглежда.

Like this:

Like Зареждане…

Related

Това се случи на рождения ден на едно вече осемгодишно момче. Историята всъщност е за първия и единствен важен рожден ден през живота му, така че по-добре четете внимателно. 

На осем пичът си отишъл на училище с кутия бонбони, както повелявала традицията през далечния ХХ век. Почерпил учениците си, учителката, не го изпитвали на този ден и усмивката не слязла от лицето му. Важно е какво друго не слязло оттам. 

Важно е да се каже, че въпросният ученик бил от онези затворени в себе си деца, пълен отличник, социален аутсайдър. Съучениците му съвсем логично обожавали да изсипват съдържанието на раницата му в кошчето за боклук, да се надсмиват на дрехите му и да го унижават всячески. Обаче тук не е моментът да се съсипвате от рев заради въпросния пич. 

Ето, кутията с бонбони с няколко останали шоколадови къса стои мирно на бюрото, звънецът бие, учителката грабва ловко дневника и чантата си и излиза. И в този дзен-миг съвсем очаквано се случва нещо недзен. Двама от по-здравите пичове скачат бързо и хващат нашия пич. Стоварват го на земята и му държат здраво ръцете, идва друг, който ще се погрижи за краката. Най-коравото копеленце се приближава, приближава се ужасно бавно, разтягайки самодоволна усмивка. Рожденикът крещи и се опитва да се измъкне, но училищната глъчка е толкова постоянна, че никой не му обръща внимание. Очите му треперят. Коремът му е свит на топка някъде под вече мърлявия му суечър (горна дреха, често от памучен плат, понякога с качулка; популярна през ХХ век). Тогава здравият тип се приближава още, вади отнякъде черен маркер, който стои бутафорно огромен в малката му зловеща ръка, маха капачката, прикляква… 

След училище нашият малък негерой се прибира вкъщи с нарисувано трето око между очите си. Защо, пита майка му, а той не плаче. Защо око, пита бащата, а той не плаче. Влиза в банята и започва методично да натрива гъбата си със сапун, а после тя се озовава между очите му. Движенията му са бавни, точни, уверени. Още и още търкане, кожата му вече гори, още малко, ще стане, хайде, давай. И продължава. Още едно насапунисване. Излез от банята, моля те! Не отговаря, продължава с опита да изчегърта знака на срам от лицето си съвсем буквално. Гъбата, отново. Още сапун, още вода. Най-накрая спира. Поглежда се в огледалото. Окото още е там. Отражението в огледалото го гледа празно. Той гледа огледалото. Три очи срещу едно огледало. Моля те, отвори вратата, хайде, миличък, всичко ще е наред, има торта за теб, има подаръци! А нарисуваното с маркер око го гледа, почти незасегнато от усилията му преди малко. Кожата е зачервена, но то още е там. Ръцете му са уморени. Оставя сапуна и гъбата, водата още тече, гореща и шептяща нещо. Какво? Да, какво? Мамо, спри да блъскаш по вратата! Добре ли си, миличък? Тихо! Най-големият подарък за този рожден ден е шепотът на водата, огледалото, мълчината наоколо. Този вълшебен, вълшебен маркер. Няколко минути сам в банята. 

Огледалото му кимва подканващо. Третото му око потрепва и се отваря, а той просто пада назад върху ледените керамични плочки, докато душата му излиза на свобода.

Like this:

Like Зареждане…

Related

Истината е, че това се случи, когато снегът не беше паднал, но пожълтелите листа – о, да – те бяха. Така че нямаше нищо емоционално в пайзажа пред блока ми – само отенъци на сивото (в 18%, много ясно). Петък сутрин, душ, една лула с хубав тютюн, кафе в пластмасова чашка (д’еба тая урбанизация, д’еба) и ето ме, спретнат и чист, пред офиса ми. Бъркам в десния джоб на палтото за ключа, в лявата ми ръка в лулата, захапал съм пластмасовата чашка с димящата течност… А, да – преди това се случи нещо друго. В колата. Връщам се към това.

Докато изчаквам бесния поток по булеварда на пресъхне – гадове петъчни, след работа всички ще отпрашите нанякъде, всички без мен – намирам някакъв непретенциозен лаундж по радиото. После се плъзвам дълбоко и прочувствено с колата си, чакам на светофара, пълзя, още, завивам пак, ето, виж ти, почти бързо върви моята колона, а, не, не особено, нищо, де. Поднасям дълга кибритена клечка към лулата, дръпвам няколко кратки и бързи пъти, за да я разпаля хубаво, гася клечката с едно движение като по филмите и я оставям в пепелника. За момент получавам прилив на някакво необяснимо самочувствие, но после ми минава. Топлината и ароматът се разнасят и тогава, да, тогава от лулата ми излиза един симпатичен зелен дух и сяда до шофьорското място, т.е. до мен.

Кой си ти, бе, питам, а, не, вика, тук аз задавам въпросите. Какво, да, да, добре си чул, ще те питам три неща и ако ми отговориш, ще ти изпълня три желания. Все още съм в задръстването, пълзя по мъничко напред, но хвърлям поглед и на зеления ми гост. Нищо не съм пушил тая сутрин, мърморя си, нито пих особено много снощи, а, моля ти се, вика, аз не съм ти майка, готов ли си за въпросите. Сумтя, колите пред мен не помръдват. Да, казвам, айде, стреляй. ОК, мой човек, започвам: колко деца искаш да имаш, а? Чакай, викам, това ли е въпросът, пич, настроен съм добре към теб, отговаряй, защото иначе ще го броя за грешка, бързо, припира ме Зеления. Ми, две, две деца, ако е само едно, ще стане глезено копеленце като мен самия,а три са ми много. Браво, верен отговор. Ама има ли верни отговори тука и какви са – по принцип за всеки човек или конкретно за мен, питам. Не, не, аз задавам въпросите, а после си ти с желанията, браво все пак, дотук добре, втори въпрос: коя жена би искал да си върнеш в живота. Хах, копеле, това вече е много сложно, усмихвам се, ми, да, ама и наградата си я бива, така че дай бързо, нямам време да ти слушам глупостите. Колоната пред мен се раздвижва стремително и червената светлина ме шибва в очите чак, когато аз заставам на стоп-линията, първа кола съм, има надежда да стигна навреме. Отговор чакам, настоява Зеления. Добре, добре, ами, имаше едно момиче, бяхме първи клас, нещо учителката ми се скара и искаше да ме изгони, а тя се застъпи за мен, стана и каза, че не трябва да ме гонят мен. Беше много мило, а тя много красива, но после се премести в друго училище май, изчезна, не помня. Хубаво, хубаво, добра памет, хили се моят човек, трети и последен въпрос: как искаш да умреш. Някой ден ли, ами, не съм мислил много по въпроса, но май ще е яко да скоча отнякъде, разбираш ли – наистина долу ще се размажа, но ако съм живял готин живот, поне ще имам няколко секунди да ми мине пред очите, винаги съм си мечтал да е така.

Клаксон. Веднага тръгвам, ето, завивам, продължавам по малката уличка към офиса ми, дори отпивам малко от кафето, поглеждам Зеления, а той ми се усмихва. Добре, момче, много добре, сега е ред на желанията, нали така, действай. Паркирам до тротоара. Отпивам още малко кафе. Вдишвам. Издишвам. Вдишвам. Първо, искам да ми дадеш поне една седмица с това вече пораснало момиче и двете ми деца. Второ: искам да скоча не от къде да е, а от последния етаж на офисната сграда ей тука, вдясно от нас. Трето, пита духът. Трето, трето искам да мога след това да се появя някакси някъде между есента и зимата, да имам една обикновена сутрин, която да прекарам сам, за да не ми тежи после раздялата, да пуша от оная, твоята лула, да пия кафе, да дойда с колата до офиса и да напиша текст за всичко това. Става ли? Зеления кимва.

Like this:

Like Зареждане…

Related

Разбираш ли, понякога засядам във Вътрешния кръг на мисълта. Всички имаме Външен и Вътрешен кръг на мисълта. Външният кръг са всички ежедневни дейности, които в никакъв случай не са машинални, а изискват преценка, взимане на решения, емоционални реакции, достигане до причинно-следствени връзки и т.н. Вътрешният кръг е досегът с това, което много хора наричат гениалност. То съществува във всеки от нас. Във Външния кръг има пукнатини и понякога лъчи от Вътрешния кръг успяват да излязат на повърхността на съзнанието. Такива единични прояви обикновено водят до промяна в историческото развитие на човечеството – Деветата симфония на Бетовен, осъзнаването на Нютон за ябълката и гравитацията, теорията за относителността на Айнщайн, изрисуването на Сикстинската капела от Микеланджело… Това не значи, че самите индивиди нямат заслуга за това, понякога години се опитват да „отключат“ нещо в себе си (поне така го чувстват), а всъщност просто търсят такава пукнатина във Външния кръг на мисълта, за да може да излезе лъч от Вътрешния кръг. 

Подобно е при аутистите. При тях Външния кръг е обрасъл в бурените на асоциално поведение по една или друга причина. Често зад тези бурени има много повече пукнатини към Вътрешния кръг и затова често такива хора биват наричани саванти, гении и т.н. Всъщност лъчите на „нормалност“ при тези хора са еквивалентни с тези на свръхсетивност и екстрен разум при останалите, а понякога съвсем съвпадат. 

Тези лъчи на Вътрешния кръг могат да бъдат стимулирани чрез определени техники, прийоми, навици, отсъствие на навици, вербални формули, мълчание, двигателни функции и др. По този начин лъчите успяват лесно да намерят пролуките във Външния кръг и да излязат на повърхността. Така всеки става гений. Така всеки става изтъкан от лъчи. Така всеки става Крал Слънце.

Like this:

Like Зареждане…

Related

Публикувано на Impressions. Запазване в отметки на връзката.

По бреговете има всякакви стъпки и нестъпки. Прекарвам средно по около 3 часа всяка сутрин на брега, за да намеря следите на интересни ходила, да проследя посоката на движение на човека, да опитам да отгадая къде и защо отива. Аз самият съм с найлонови торбички върху обувките си и не оставям следи. Така е всяка делнична сутрин. През уикенда си почивам. Излизам чак към обяд и вървя по брега без торбички на краката си, като по този начин оставам уязвим и правя своеобразен реверанс към тези, които съм проследявал предните дни. „Ето ме, тук съм, намерете ме!“

През останалото време съм пазач на фара. Фар като фар, седя в апаратната стаичка, пуша лула с черешов тютюн и малко хашиш понякога, пия червено вино. Когато има мъгла, подаваният сигнал е различен. Червената светлинка, която се пада над главата ми, има пулс. Почти човешки. Този пулс отеква в пясъка и вероятно оформя нови стъпки. Тези, които не мога да проследя. Защо не мога? Не знам, опитвам се от години, но не се получава. Не мога да различа коя е (защото, Бога ми, сигурен съм, че е жена), как стъпва, накъде отива. Не мога да я проследя, не мога да съм с нея.

Тази сутрин отидох до фара малко по-късно. Направих си кафе. Пуснах стария транзистор. Пръстите на ръцете ми се удължиха по навин и влязоха в отворените жлебове на апаратурата. Под кожата ми започнаха да текат ежедневните радио-сигнали. Още ми се спеше, но няма как – това е част от работата. Чашата кафе дими пред мен, докато информацията потича в кръвоносната ми система. Някакъв импулс ме кара да трепна леко. Това е цитат от книга, съчетан с валс на Щраус, съчетан с аромат на студен мокър пясък. Проблясък. Стъпките не са стъпки. Брегът не е дестинация, а част от пътя й. Тя не отива някъде, а търси мен. Много е просто: русалките се учат да ходят танцувайки.

Like this:

Like Зареждане…

Related

Едно дете със страшна маска

пътува в автобус

за празник.

Седи безмълвно.

Очите му са уморени.

Тъмни кръгове под тях.

Лицето му е бледо.

Косата му е сребърна.

Браво, казвам,

сега си като нас.

Like this:

Like Зареждане…

Related

Публикувано на Поезия и тагнатоВси Светии, маска, поезия, Halloween. Запазване в отметки на връзката.