Когато човек повръща през носа, после трябва да прекара доста време в миене. Когато снегът и дъждът спрат, много хора започват да виждат пролетта през свитите си по навик очи. Всичко това се случи за един ден и последователността на събитията малко ми се губи. Помня, че махмурлукът ме удари със закъснение – като бомба. Ядох сандвичи, които си направих набързо, но това не беше достатъчно – о, не. Реших, че ми трябва и малко риба тон от консерва, на Rio Mare. Изглеждаше прекрасно. Далеч по-добре, отколкото половин час по-късно, когато я повърнах в близката чиния. Да, и от носа. Мих се дълго. Спах. После се мих пак. Изтрезняващ душ, който прерасна в гореща вана. Която се оказа пълна с ледена вода и с мен, щом осъзнах, че спя в нея около два часа. Отново горещ душ. Задължителното тройно кафе. И ето ме – с чиста риза и сако, ръцете ми треперят, докато се опитвам да си свия цигара. Бензинът в запалката ми е свършил, затова питам хора по улицата за огънче. Нямат. Цигарата ми виси тъжно между устните ми. Студено е, но освежаващо. Нощта идва, преди някой да се усети. И ето го барът, въпросният бар. Не е ли достатъчно да пиеш кафе, чай, бърбън или каквото си поискаш в скъп бар през зимата? Явно не е. Масите отвън са оградени с дебел найлонов параван. Полупрозрачен. И по средата, между масите има газова печка. Хората седят и сърбат нещо от чашите си в клинча навън. За всеки, на когото му е студено, има памучно одеало. Прави впечатление, че мъжете са се наметнали с одеала, а жените – не. Одеалата изглеждат нови или поне съвсем чисти, така че надали е това. Минавам покрай странно лагеруващата компания и сдържам смеха си. Един все пак ме вижда и вдига чаша за поздрав.
– Опа, костюмарче, айде наздраве!
Кимвам и продължавам да вървя бавно. Днес дори хипстърите са твърде приказливи. Нощта е паднала, а аз внимавам да не я последвам. Гледам си в краката, дишам дълбоко все още студения мартенски въздух. Главата ми е по-добре, но сърцето, сърцето ми галопира с 200 удара в минута, докато вървя бавно, дишам бавно, съществувам бавно по булеварда със странния бар. Изминавам още няколко метра и усещам, че се олюлявам. Краката ми гуменеят, ръцете ми сами намират облегалката на близката пейка и ми помагат да седна. Благодаря ви, ръце! Гърбът ми се опира о хладното дърво. Гледам пред себе си. Изпружвам крака напред и дишам бавно. Успявам да извадя телефона си и пробвам да се обадя на някого. Не мога – пръстите ми са ледени, а тъчскрийнът не отчита допира ми. То нищо вече не го отчита. Колко по-лесно беше, когато телефоните бяха малки и с копчета. Правя още няколко опита и се отказвам.
Ако сега сърцето ми спре, ще ме намерят след час-два измръзнал на пейката, сам на булеварда, който дори и сега е оживен, а аз няма кого да повикам при себе си. Нямам и как. Отпускам главата си назад.
– О, костюмарчето! Огънче ли искаш, бате?
Отварям очи. Не знам кога съм ги затворил. Пичът, който беше с одеало до газовата печка.
– Да. Да, май искам.
Протяга запалка, цигарата все още виси в устата ми. Дръпвам силно.
– Копеле, ръцете ти са ледени! Ела до печката. Жулни един чай с ром и ще се оправиш!… Айде, ще ти помогна да станеш.
Последното го казва, защото ме вижда как правя несполучлив опит да се задържа на краката си. Оказва се, че моята пейка е на едва двайсетина метра от Бара за хипстъри. Правят ми място. Сядам. Намятат ме с едно от одеалата. Наоколо мирише на газ и на дамски парфюм.
– Чаят с ром? – сервитьорката е с ризка с къс ръкав. Гледам я обидено, докато поставя чашата пред мен.
– Човек, хапни нещо. Ще ти стане по-добре!
– Само да не е риба тон – мърморя.
– Какво?
– Благодаря за чая.
Оглеждам се. Вече не е толкова студено. Те си говорят тихо и се смеят помежду си. Вадя от джоба си Fisherman’s Friend с ябълка и канела. Предлагам им. Отказват учтиво. Цигарата е догоряла в устата ми. Хвърлям фаса и си взимам бонбон.
– Искаш ли аспирин? – пита ме момичето през две места от мен.
– Нещо по-силно нямаш ли?
– Не.
– Давай аспирина.
Дишам през устата, носът ми има нужда от още едно измиване. Гълтам две хапчета с чая. По булеварда вероятно минават някакви хора, но никой от нас дори не ги поглежда.
Like this:
Like Зареждане…
Related
