Нямам идея

Най-доброто за теб

Един ден в началото на пролетта, Таралежът се събудил от зимния си сън и тръгнал на разходка. Радвал се на хубавото време и дори си подсвирквал безгрижно. Тръгнал по пътеката към реката и чул някой да го вика. Обърнал се и видял Заекът. -Ежко, чакай! Имам да ти казвам нещо важно. Виж какво! Тази година вместо лешници и гъби за зимнина, трябва да събереш моркови. Чудесни са на вкус и са много полезни. Трябва да ме послушаш, защото е в твой интерес. Това е най-доброто за теб! -Ама, Зайо, аз не ям моркови.- намръщил се Ежко.- Дори не мога да понасям вкусът им. Как тогава това, ще е най-доброто за мен? -Нищо не разбираш , глупаче! Дори не знаеш, кое е най-доброто за теб. Дори да не обичаш моркови, цената им е висока, а търсенето голямо. Винаги можеш да ги размениш, за каквото поискаш и да си на печалба. Аз ще ти помогна, ако позволиш. Срещу малка комисионна разбира се, но това е дреболия. За мен е по-важно ти да си добре. Да правиш най-доброто за теб, приятелю. Ежко смутено се съгласил и продължил разходката си. Гледа насреща му върви Лисицата. -Здравей, Ежко! Тъкмо бях тръгнала да те търся. Имам да ти казвам нещо важно. От сигурен източник узнах, че реката до месец ще залее домът ти. Трябва спешно да си намериш нов дом. Вярно,че стария е удобен, но като го залее водата ще останеш без покрив над главата. – Ама, Лисо.- учудил се Таралежът- Как реката ще залее домът ми, като той е на най-високото място в гората? -Щом не вярваш, твоя воля! Аз само се опитвам да ти помогна, за да направиш най-доброто за себе си. Спешно бягай и търси друг, а аз ще наглеждам стария ти дом. Продължил таралежът разходката си, учуден от този внезапен изблик на грижи. Дори не забелязал, кога пред него изникнал Вълка. -Здравей, Ежко!- поздравил Вълкът с усмивка.- Имам да ти казвам нещо, което е много важно за теб. Каня те на вечеря в къщи, където да обсъдим нещата. Няма да е официално, но все пък ако не те затруднява, махни тези грозни бодли. Тази вечер към осем ще те чакам. В твой интерес е да дойдеш. И не забравяй, да махнеш бодлите. -Добре!- промълвил Ежко объркан -Щом е в мой интерес, ще дойда. Продъжил разходката си, а вечерта когато се прибрал в къщи полегнал да почине. -Хей! Какво си мислиш, че правиш?Аз цял ден тук се трепя, а теб те няма. Ежко се смутил малко на тази атака, но бързо се окопитил. -Виж какво, скъпа! Не съм се мотал, а свърших важна работа. Може би няма да се усети веднага, но научих нови неща, които ще са ми от полза в бъдеще. Всъщност не само за мен, а и ти ще усетиш. Нали, заедно делим радост и мъка. -Хич не ме интересува!- настръхнала жена му.- Взимай чантата и до час искам да си се върнал от магазина. Списъкът от сутринта стои на масата. След това, трябва да се изтупа килимът и да ми помогнеш да почистя тук. -Не мога!- въздъхнал Ежко. -Искам, но тази вечер съм на вечеря с Вълка. Преди това трябва да мина през бръснаря, да си махна бодлите. Утре трябва да търсим ново жилище, че реката ще наводни това, а от другата седмица започвам да садя моркови. Това е важно. В наш интерес е, разбираш ли? …. След минути Ежко с чанта и списък бързо тичал към магазина. Тичал и си мърморел: -Ех живот, живот. Всеки се е загрижил за моето добруване, а никой не ме пита, аз какво искам. Другите ги остави. Тях мога и да слушам и де не слушам, ама жената и тя. Омръзна ми! Омръзна ми все някой да ми казва, какво е важно за мен. Откак се помня все някой друг слушам, но някой ден ще тропна с крак. Ще ударя и с ръка по масата и ще обясня на всички, какво е най-доброто за мен. Някой ден….

Българската жена

Тази година в навечерието на Осми март, си припомних детските години. Тогава в училището, този празник беше основно Ден на Майката. Даже имаше стихотворение, от което помня само малка част: Осми март е ден на мама, но какво да и даря, та за грижата голяма аз да и благодаря? Днес майка ми е вече на години. Прекарала целия си живот в работа и грижи за другите, сега енергията и не е намаляла. Не зачита своите празници, но помни чуждите. Не споделя желанията си, но отгатва чуждите. Дори да живея още хиляда години, пак няма да мога да и се отблагодаря за всичко. Чудя се дали съм добър син. Може би единственото, от което се нуждае тя е малко внимание, а не съм сигурен, че винаги и го давам. Замислих се, че всъщност това, от което най-много се нуждаят всички жени и майки, е точно капчица внимание. Не на една дата годишно, а всеки ден, защото всеки ден те прекарват времето си, разделено, между работното място, домашната работа и грижи за близките си. Не зная от къде взимат енергията си, но винаги ще сме длъжници на българската жена. Днес времената са променени. Не много, но жените успяват да се преборят в този мъжки свят. Успяват да докажат, нещо което никога не се е нуждаело от доказателства- че са също толкова способни, колкото мъжете. За съжаление обществото ни е длъжник на българската жена. Това, което получават е, дори по-малко отколкото сами са извоювали. Не получават даром, дори вниманието, което нищо не ни струва. Все още част от българските жени, са просто роби. Не си спомням през изминалата година, за сме направили нещо, да се подобри положението им, а те са винаги до нас- майки, приятелки или съпруги, колежки…. Днес, обаче поста е посветен на майка ми, една обикновена отрудена българска жена. Тя е на ти с компютрите и зная, че няма да прочете тези редове, но се заричам през следващата година да се опитам да и дам вниманието, което заслужава. Не зная дали ще спазя обещанието си, но поне ще опитам. Може да забравя празниците, но важни са делниците.

Добро и зло

Някога, преди много години в полите на една планина живеело малко племе. Хората там не знаели нищо за околния свят, а и не се интересували. Живеели в своя свят, а той им давал всичко, от което се нуждаели. Отнасяли се с уважение към него. Към всичко живо или не, което виждали и към нещата, които били невидими. Отнася ли се с уважение и помежду си. Помагали си и заедно де радостните и тъжни мигове. Нямало какво да делят, защото не се нуждаели от много неща. Доброто царувало в този малък свят и нямали други царе. Помнели и почитали доброто, а злото било непознато. Един ден децата от племето намерили на брега на реката странно същество. Било малко, непохватно и безпомощно. Съществото било на края на силите си. Умирало от слабост и изтощение и хората от племето го съжалили. Прибрали го в къщите си, стоплили го и го нахранили. Ден след ден и нощ след нощ, някой от тях, стоял неотлъчно до него и се грижел и за най-малките му нужди. Съществото оцеляло. Всеки ден набирало сила и растяло с часове. Растяло и се променяло. Вече не приличало на безпомощното създание, което намерили на реката. Не се задоволявало с малко. Искало все повече и повече от всичко, до което погледът му се докоснел. Когато не го получавало на мига, се разгневявало. Когато му отказвали, взимало на сила, или се промъквало тайно и крадяло. Не го интересували хората, а гледало само за себе си. Хората се смутили, защото не били видели друг да се държи така. Странели от съществото, но то ги намирало винаги, когато му трябвали. Дори, когато не го виждали, навсякъде откривали следите му. Хората се променили. Без да усетят, започнали да изпитват недоверие един към друг. Не познавали страха, но и той се заселил в селото. Не познавали омразата, но и тя ги посетила и останала при тях. Бавно, но сигурно се превръщали в създания подобни на съществото. Един ден хората ,се събрали и решили да се отърват от съществото. Издебнали го, затворили го в каменен саркофаг и го заровили дълбоко в земята. След това се върнали към предишния си начин на живот. Заживели и забравили. След много години, на брега на реката, децата от племето намерили странно същество…. Историята се повторила, но този път хората я записали на камък и го сложили в центъра на селото. Зарекли се да не забравят историята и да не допуснат, да си повтори отново. Само, че следващият път Злото се върнало под друга форма. Връщало се много пъти и много пъти хората, се отървавали от него. Всеки път записвали на камъка и се надявали, това да помогне на техните наследници. Писали на камъка, писали, докато от надписи той не се превърнал в прах. Вятърът носел праха над селцето, а с него и спомените за случилото се. Песъчинки от камъка попаднали във всяка къща и двор. Полепвали се по обувките на хората, покривали дрехите им, смесвали се с храната и с водата им. Хората се променили. Започнали да помнят злото, но пак не го познавали, когато идвало при тях. В желанието си да го запомнят, трупали повече спомени и така и не разбрали, че забравили нещо друго. Забравили да помнят доброто.

.

В гората било тъмно и двете деца уплашено се притискали едно до друго. Загубили се били още от зори и се лутали без път и посока. Били гладни, мокри и уморени. Клони и храсти, като свирепи зверове късали дрехите им и драскали лицата им, мокри от сълзи. Тогава… Тогава гората внезапно изчезнала и пред тях се открила приказна поляна. Красиви пеперуди танцували, над огрените от слънцето цветя, събрали всички цветове на дъгата. В дъното децата видели развалините на старинен замък обвити в бръшлян, а пред него…. Пред него къщичка от клони изправена на кокоши крака. Нямала прозорци, а от комина и излизал черен дим. Пред входа дремел черен котарак, който мързеливо отворил едното си око, погледнал към децата с безразличие и пак го затворил. От къщичката се показала стара прегърбена жена. Била облечена в черни избелели дрехи. В ръцете си държала проскубана метла с дълга дръжка, която заканително размахала. Децата ужасени побягнали обратно, а виковете им се чували надалеч: -Баба Яга! Баба Яга! Тогава пред децата се появила светулка. Слабата и светлина осветила скрита пътека и ги повела по нея. След час децата вече били в родния дом.

Някога преди много, много години в гората живяла една фея. Имало много феи, но тази изпъквала дори и сред тяхната красота и доброта. Вълшебствата и винаги били силни, добри и на място. Хората, търсели помощта и, а феята се стремяла никога да не им отказва. Един ден усетила, че някои от хората използват добрината и, за да извършват лоши дела. От този ден вече внимавала, какви желания изпълнява. Един ден при нея дошъл търговец и поискал помощта и. Искал с измама да взима все повече и повече от другите хора. Феята му отказала и го изгонила, а търговецът се ядосал и си тръгнал с грозни заплахи. -Заплахи ли чувам?- засмяла се Феята.- Какво може да ми направи едно човешко същество? Ние феите сме безсмъртни, а и хората ни обичат и ни вярват. -Грешиш ,Фейо!- усмихнал се лукаво търговецът. –Хиляди години вие феите живеете сред хората, но не ги познавате. Дори не знаете, че безсмъртието и силата ви се дължат на вярата на хората, а не на вашите сили. Не сте научили и друга за хората. Те предпочитат да вярват на думи, а не на делата. Ако имат избор вярват на лошото, а не на доброто. Търговецът си тръгнал. Започнал да говори навсякъде, че феите не са добри магьосници, а всъщност мамят хората. Подшушнал тук и там, а когато слухът се завъртял и стигнал пак го него, го потвърдил с охота. Дори разказал история, за една изключително коварна фея, която правела зли магии, по нощите летяла на метла, а в къщата изправена на кокоши крака, винаги димяло гърне, където варила загубените в гората деца. Минавали години, а слухът набирал сила. Хората престанали да вярват на Феите. Престанали да ги търсят за помощ и феите изчезнали. Търговецът се оказал прав, единствено вярата на хората в тях, била причина за безсмъртието им. Останала само една. Хората я нарекли Баба Яга и вярвали, че е зла магьосница. Не вярвали вече в доброто, но продължили да вярват в злото. Никой вече не идвал при Феята. Живее сама в гората, в къщичка на кокоши крака, заедно със стария си котарак. Понякога наистина лети с метлата, но само когато е много тъжна. А в гърнето на огъня и се вари най-вкусната гъбена чорба, но никой не е идвал от хиляди години, за да я опита.

Слънцето бавно се скрило над дърветата и поляната с къщичка на кокоши крака, потънала в мрак. Зловещи сенки и страшни звуци изпълнили гората. Една светулка, долетяла от гората и кацнала на ръката на Баба Яга. Усмивка огряла лицето на старата жена, а след това бавно подпирайки се на метлата, тя се прибрала в къщи. Време било за сън.

* Изображението е с лиценз Public domain