Боже, така съм благодарна, че мога да напиша това сега, че мога да споделям вече, че имам смелост да споделям, че имам желание да продължавам това приключение, което хората наричат живот, че съм жива и се усещам такава, че мога да кажа това, което мисля, че мога да направя движение, което ми се иска, че мога да погледна натам, накъдето ми се иска, че мога да дишам свободно и да не се притеснявам, че мога да мисля спокойно, че имам желание да продължа работата си върху промяната си, че имам желание да погледна честно грешките си, че споделям грешките си пред човек, и че приемам неговата критика или мнение, че съм оставила гордостта си настрана, и съм погледнала на себе си като на човешко същество, което страда и търси път към Бог, много съм благодарна за това, това ме вдъхновява да живея и да продължа търсенето на истината.
Много съм благодарна, че мога са напиша това сега, написаното по-горе има така, духовен характер, няма връзка с материалния живот, но същевременно то е вдъхновено от реалния живот, аз съм част от реалния живот и съм много радостна да бъда част от реалния живот, и това, което ми се случва в реалния живот да може да храни духовното ми вдъхновение.
Днес сутринта ходих на Аязмото, ходя от известно време с една бивша колежка, много ми допада тя, преди трудно контактувах с нея, защо, защото я подозирах във всички възможни скрити конспирации на света, насочени срещу мен, че ме преследва, че ме подозира, че ме изучава, че е с мен, защото иска нещо, че ми въздейства, че нещо иска, че не е добронамерена, че е потайна, че не е искрена, че ще ми направи нещо, че ще пострадам, че като ме кани на гости това е с някаква цел, че иска да ме унижи, иска да не успея в работата си, че иска да ми подрони авторитета, че …, много ми е тъжно за пиша това, много ми е тъжно и мъчно, но това е болестта ми, алкохолизъм, душевен тормоз и внушения, заблуди и мисловни паяжини и мъглявини. Така го усещам, и така го описвам, но зад поетичните ми опити за описание има реална мъка, реална болест и душевен ад. Тази колежка напусна работа, и тогава аз, срам ме е да го напиша, но тогава въздъхнах с облекчение, защото си мислих, че тогава вече, нещата ще се подредят на работа, тя няма да ме следи, примерно, да, така мислих, и тя напусна, като си тръгваше, дойде при мен и ми каза, че е съвсем чиста пред мен, точно така ми каза, съвсем чиста съм пред теб, Боже, колко явно ме е уважавала тази жена, за да го каже това, но аз бях безкромпромисна, твърде подозрително погледнах на това, мнителна до мозъка на костите си, не повярвах, това са просто думи, това не е истина, тя ме лъже. Тя напусна, реалността след това показа, че тя по никакъв начин не е повлияла на моето професионално развитие, защото на следващата година аз самата напуснах, при положение, че тя вече не ме притесняваше, явно нещо друго ме е притеснявало. Така, сега ходим на Аязмото с тази жена, явно е, тя ме уважава, даже мисля, че ме обича. Жената поиска от услуга от мен, тя е без работа, помоли ме да и помогна, точно така се изрази, К., ще ми помогнеш ли, каза ми какво е чула за мен, какво се говори за мен като професионалист и ме пита, дали мога да и помогна, за първи път някой ме пита по този начин и за такова нещо Попитах баща си за това, което тя ме моли, аз не мога сама да взема решение, защо, защото така съм свикнала, или защото болестта не позволи да се изградя като самостоятелен човек, защото съм силно емоциоинално зависима от родителите си, или защото … абе стига, просто попитах татко, какво мисли по този въпрос, иска ми се да помогна, ама ако може някой друг да го напарви, а пък аз да кажа, че съм направила нещо, не че не искам да направя нещо, не, напротив, просто не смея, страхувам се, притеснявам се, не съм го правила, не се усещам спокойна да го направя и така. Татко ми каза, че ако съм решила да и помогна, мога да направя това и това, казва ми конкрекно, но аз да направя това и това, не той, хм. Опитвам пак да го убедя в нещо, което аз съм си наумила, той обаче повтаря това, което той мисли, аз да направя това и това, ако съм решила наистина да помагам. Казвам му, срам ме, той ми казва, ако човек помага, няма срам. Хм. Казвам му, ами това и онова, той ми казва, ама моля те, дай го малко по-делово и действай, какво да действам, да отида и да се опитам да помогна на тази жена. Никой не искал от мен да постигна нещо конкретно, даже сутринта, като говорим, колежката ми казва, че ще ми е благодарна, ако направя опит да и помогна, без значение какво ще стане, ето пак, важно е действието, не резултата, защото явно тя е в час и е нормална и знае, че резултатите не зависят от нас, обаче действието зависи. Да, трябва да действам, и да не очаквам нищо, или поне да се пазя от очаквания, или да внимавам какво очаквам, или ако може нищо да не очаквам, ама това ми се вижда работа за шампионите по смирението, а аз не съм такава още. Идеята стои в главата ми, мисля, обещала съм, а като обещая, обичам да изпълнявам, защо, защото така е правилно, защото така трябва, аз искам да правя това, което трябва, независимо кой какво говори или върши, някак вътрешно усещам, че трябва да го направя. Днес отивам при секретарката на шефа, отивам по друга работа, обаче решавам да попитам, дали мога да говоря с шефа, да видим, мисля си, да видим на първо четене какво ще стане, ако ме отреже, нещата са решени и даже мога да си въздъхна с облекчение, това тайно се надявам, защото ме е страх и срам. Да, точно на това се надявам, да не правя това, защото ме е страх, обаче, за мое учудване, на въпроса ми, дали мога да говоря с шефа, тя ми казва, ами да бе, обаждаш ми се и идваш, ха, казва ми, идваш и толкова, брей, ми сега… Започвам, ама сега, понеделник, начало на седмицата, после, вторник, не е хубав ден, това ми е товарът със суеверията и глупостите, тя ми казва, абе какво ще гледаш кой ден е, просто идваш, ха, не съм го очаквала, ама това ми се казва, не ме отряза, ами ме насърчи даже. Зарадвах се, но и се плаша, защо, защото не искам да правя действие, защо, защото се страхувам, защо се страхувам, защото вярата ми е слабичка, защо е слабичка, защото съм болен човек, защото съм духовно болна, защото съм живяла като отделна планетка, като отделна от духовността личност, като отделна от хората, отделна, разделна, сама, с хората, но сама. Да, обаче днес не беше така, духът ми не беше в „онова” състояние на самота, не беше отделен, беше с другите хора, свързваше се, или поне се опитваше да се свърже с тях, направих действия, действия на опити, на реални опити, не знам какъв е резултата, сигурно не е това, което очаквам, аз очаквам блестящи резултати и фойерверки, но това е само по книгите и по филмите и приказките, поне това вече знам. Много съм благодарна, че има резултат, и аз го приемам, и съм доволна от моя си резултат, точно от моя, не искам друг и чужд резултат, точно моят е най-ценен и очакван, точно получен от моите действия. Благодаря на Бог за силите и желанието ми за действия, благодаря.
