Мариела Русева, Йорданка Радева, Радостинта Михайлова, Лора Кекевска, Виолета Караджова, Зоя Иванова, Л.К., Гена Маркс, Цвета Михайлова, Лилия Учкунова и Катя Атанасова
Написах „НЕДОИЗРЕЧЕНО“ като един експеримент. Идеята беше всеки сам да си попълни празните полета между думите и препинателните знаци, според собствените си виждания, чувства и преживявания. Мариела Русева от Варна първа се отзова на поканата ми и се получи нещо уникално. С червен цвят са думите, които тя е дописала, ползвайки рамката, в която я ограничаваше експериментът „НЕДОИЗРЕЧЕНО“. С черно са написани думите на самата първоначална рамка.
Кажете ми какво мислите. А ако желаете, допишете по ваш начин текста. Интересно ще бъде да видим по колко различни начина може да бъде попълнена тази рамка.
А това е невероятният текст, който се получи след съавторството с Мариела. Нейната задача беше многократно по-трудна от моята.
НЕДОИЗРЕЧЕНО
от Стефан Бонев и Мариела Русева
Лицето ти е впримчено от тънките ми пръсти. Ще мога ли с тях да го нарисувам ? Винаги започвам и спирам по средата безпомощна – пленена от зеленото в очите ти ! От скритото огънче, от добротата, от бащински прочувствената влага, проблясваща във фините бръчици в ъгълчетата им. Казваш колко много ме обичаш? Как не можеш да отделиш устните си от моите, мислите си от моите, малкото ми юмруче от пулсиращата топлина отляво в гърдите ти.
Заедно разтваряме устните си. Поемаме дъха един от друг и шептим: „Обичам те…“ . Смеем се детински на съвпадението от изреченото. Потриваме връхчетата на носовете си един о друг – нежно и закачливо. Допрените ни чела скъсяват разстоянието между зениците ни, които влюбено се разширяват. Никога преди не бях забелязвала малките нарцисчета, цъфнали в зеленото на очите ти. Пак те рисувам с тънките си като фини четчици пръстчета. Не знаех и за трапчинката на брадичката ти. От малка мечтая да стана художник. Сега повече от всякога. Защото те има, мое любимо, недорисувано платно. Впечатляващо с яснотата на линиите си и топлотата на цветовете – всички нюанси на ширнало се до безкрая поле с цъфнали нарциси. Да можех само да те сложа в рамка! Изящна, махагонова – с вплетени листенца, лиани и цветя. Гальовните ми ръце ще те държат в обятията ми непрестанно. Ще те притискат до сърцето ми и ще сме неразделни завинаги! Така, както го желаем и шепнем едновременно, приютили пламналия си дъх между закачливо допрените си нослета и търсещи се устни. И безумната ни цялост никой не ще разбере.
Какво да поискам повече … Освен да не се разделяме никога! Ще успеем ли?
Дали? …
============================================================================
А ето какво написа поетесата Йорданка Радева:
по Недоизречено на Стефан Бонев
Доизречено
Лицето ти… е винаги пред очите ми…
Ще искам… винаги ще искам да си с мен…
Винаги ще искам да надзъртам във очите ти!
Да потъвам в тях, а ти дали още ме обичаш?
Да бъда с теб, а ти да бъдеш с мене в тях.
Заедно да бъдем с тебе в нашто време…
И заедно отново с тебе безвремие да сме…
Аз и ти … двама пътечка в път да бъдем.
Ръка в ръка… от единствени ръце. Никога
съдбите си с теб да не разплитаме…
Не искам бъдност от нас да се изпепели.
Бъди ми вятър, и вихреност ми ти бъди..
Бъди ми порив, нова младост… Да
ме искаш винаги!Да те имам винаги
даже и в най- трудните си дни. Гальовни
думи… не… само ти не ми наричай.
От тях може само да ни проболи. Неразделни
искам аз да бъдат часовете и минутите ни!
Ти само ме обичай, а аз тебе … като- никой,
оттук… до тебе, по-малко или пък- повече…
Но никога!Никога разделяне не искай!Чуваш ли?
Вярвам ,че ме разбра…Аз искам те… А ти… Дали?
Йорданка Радева
–––––-
Благодаря, Данче. Мариела написа импресия, а ти – стих. Благодаря ти!
Двете сте видели нещата през различна призма, използвали сте различни думи и различен жанр… Но посланието си е същото. То не би могло да бъде друго. Независимо дали е изразено с думи, с четка, с длето или с ноти… Нищо друго освен: взаимност, заедност, любов! :)))
–––––––––––––––––––––––––
А ето и третия вариант, изпратен ми от Радостинта Михайлова от Благоевград:
Вместване в матрицата на недоизказаното на Стефан Бонев
НЕДОИЗКАЗАНО
На Ангел и на всички, които ракът отнася, но са в нас.
Лицето ти се разпада на черти от вихъра на времето и аз задъхано се надпреварвам с него да ги събирам пак и пак. Ще го запазя ли от ураганите на моето негодувание? Страшно нужно ми е да се гледам през очите ти! Дори когато угаснат в края на света. Дали там горе обичаш? Заедно ще прекосяваме мълчаливо пространствата. Ще разговаряме в безвремията…някак омиротворени. Двамата. Отказвам да вярвам в края и затова балансирам по острия ръб на безкрайното. Никога не ми е било по-нужно. Не чувам друго, освен приливните морски вълни и чайките. Ръбът е парещ като жаркото на пясъка от онзи първи ден. Жживотът пари. Той е странна плетка от конците на различни измерения. Все ги късаме без да сме схванали красотата на цялото. Да гледаме през всичките му призми едновременно е толкова трудно! Но знам – проглеждането идва винаги със закъснение. Гальовни мисли ще крепят лицето ти в мен, ти в мен живееш.
–––––––––––––––––-
Още едно страхотно доизричане на „НЕДОИЗРЕЧЕНО“. Съавторката, обаче, не е издържала и в края е разчупила матрицата. В което е и чара на общото ни произведение! Благодаря на Радостина Михайлова!
Radostina Mihaylova: Благодаря за тази висока оценка, поласкана съм! И си признавам, че ми е в природата накрая винаги да разчупвам леко матриците, на каквато и да е цена 🙂 Отново благодар
––––––––––––––––––––––
––––––––––––––––––––––-
И още едно, четвърто по ред, дописване – този път от Лора Кекевска от Русе:
НЕДОИЗРЕЧЕНО
Разказ от Стефан Бонев и Лора Кекевска
Лицето ти е моята нова страница, щом погледна към него. Ще мога ли без болка да продължа да чета докрай? Винаги поглеждам настрани и спирам поне замалко. Понякога безуспешно се опитвам да чета между редовете именно в очите ти! И едва ли знаеш колко различни светове ми разкриват те – световете на недоизказаното. А сигурен ли си, че мога да те „прочета”, когато не виждам очите ти, за да ми кажат лично те, че да „чета” по теб не обичаш?
Продължавам нататък без да отварям нова страница. Заедно с дъжда, вятъра и слънцето. Но с времето листите са станали толкова крехки и чупливи и ме е страх дори да допра ръка до тях… А може би трябва да бъдат прочетени. Просто много ще внимавам.
Разказваха ми в стари времена приказки чудесни – за доброта и толкова победи лесни. Тогава само слушах и вярвах. Никога не спрях да вярвам поне в първото. Сега аз си дописвам тези приказки. Не е невъзможно. Само времето да е на твоя страна. Иначе Светът не би бил тъй богат без нашите недописани приказки. Да знаеш само колко много искам „онези” страници да не пожълтяват! Макар че с времето стават все по-ценни – дори и разпаднали се бих си ги скътала.
Гальовни са сега капките на дъжда. Но все пак си пазя ненаписаните листи от тях. Въпреки че те са неразделни приятели с този тъй гальовен дъжд!
Отново поглеждам към „онази страница”. Отново чета нещо избледняло, което никой друг не може да разчете повече…
И не искам да спра да го препрочитам никога! Ще спра ли? Дали?
Стефан Бонев: Макар да е запазила прозаичната форма на произведението, Лора Кекевска е вкарала на определени места в текста вътрешни рими (например „приказки чудесни – за доброта и толкова победи лесни“), което го прави много любопитно като стил.
–––––––––––––––––––––––––––––––––-
Представям ви петата дописана матрица „НЕДОИЗРЕЧЕНО“. Тя е на Виолета Караджова от Пловдив:
Ето и Недоизреченият ми ескперимент:
ЛИЦЕТО ТИ почти не се виждаше, заради залеза на слънцето, който влизаше в очите ми. ЩЕ те видя ли отново? ВИНАГИ на тръгване все това си мисля и гледам да запомня мига. Хм, да запомня Любовта в ОЧИТЕ ТИ! Ще я има ли, няма ли да я има, ще остане ли там докато изтече времето – онова далечно разстояние, което изминавам вече толкова пъти.
Ще продължаваш ли да ме ОБИЧАШ? Знам, че е по детски, че е наивно, че е глупаво и инфантилно да ти задавам този въпрос, затова го произнасям наум. ЗАЕДНО сме щастливи. Обичаме се… Не знам какво още да кажа. Винаги е трудно да говоря, когато си тръгвам. Но нали съм ти казвал, че най-важното е пътят – онзи път, който всеки трябва да измине, за да разбере целта на съществуването си. НИКОГА не съм те лъгал. Не съм ти обещавал лесен живот. Никога.
НЕ искам да се натъжаваш. Хайде, усмихни се. Погледни ме, сега погледни зад мен – виж с какви багри есента ме изпраща.
ДА тръгнем заедно! Знам, досега не съм го предлагал, но ти помисли – със сърцето и душата си помисли.
ГАЛЬОВНИ и напудрени думички не умея да говоря. Не искам да те натъжавам, не искам да се натъжаваш, но истината е, че няма НЕРАЗДЕЛНИ пътища, няма неразделни животи! Раздялата не е драма. Знаеш, че НИКОЙ не може да те отнеме от сърцето ми и, моля те, не го повтаряй ПОВЕЧЕ … НИКОГА! Когато започнеш да говориш така се питам добре ли е, че се връщам, а ти помисли ли, реши ли се,
да те изчакам ЛИ? ДАЛИ?
Стефан Бонев: Благодаря, Виолета!
Харесва ми това, което сте написала. Различно е от другите. Основните ценности – любовта, подкрепата, която даваме на най-близките си, лисващата неразделност на пътищата и животите… и разочарованието, което се опитваме да избегнем, обяснявайки го с думи. Не зная дали правилно съм разбрал всичко, но така разбирам това, което си написала. Всеки го разбира по негов си начин, така както и всеки по свой начин донаписва матрицата. Матрицата всъщност е животът, с опциите, които ни дава. Всеки ги използва или не. А ако го прави – то е също по негов начин.
–––––––––––––––––––––––––––
Още едно, шесто по ред, дописване на „НЕДОИЗРЕЧЕНО“. То е дело на Зоя Иванова от Пловдив. Тя също е излязла от матрицата, но без да я разрушава. Мисля, че се е получило едно много любопитно произведение. Ето го:
НЕДОИЗРЕЧЕНО
Лицето ти е моето огледало.
Ще мога ли да опозная и теб и себе си….
Винаги ще търся- търпеливо и смирено…
Душата ти е мрежа от коприна-
дъхът ми спря-видях я в очите ти!
Красива холограма- СВЕТЛИНА, ЛЮБОВ, МЪДРОСТ,СИЛА, СМЕЛОСТ,
РАДОСТ,СМЯХ И БЕЗМЕТЕЖНОСТ…..
Разбрах – това си ти, това съм аз- всичко онова нали, което обичаш?
Заедно с теб, сцялото човечество сме тази красива холограма-
изначална и вечна – дарена ни….
Никога да не проспиваме- нека да сме будни за ЧУДОТО-ЖИВОТ…
Не бива да забравяме Божественото
С- Светлина
И- Истина
Я -Яснота
Н- Нравственост
И- Искреност
Е- Единение
Да стане нова ценностна система
Гальовни да растат децата…….
Неразделни да са с нея….
Никой да не пречи…
Повече ЛЮБОВ И СВЕТЛИНА..
Лъжа- никога!
Умеем ли? Дали?… Ще бъде!
––––––––––––––––––––––––––-
Седмото дописване на „НЕДОИЗРЕЧЕНО“ е от автор, който се е подписал само с инициалите „Л.К.“. Надявам се, в един момент той (или пък тя) да ни разкрие истинската самоличност, която се крие зад красивите думи, които следват:
Недоизречено
На моя спътник на сърцето ми
Лицето ти е Слънце и Любов.Огряваш ме оранжево и ме превръщаш в бяла същина, стоплена от твоя поглед. Ще се вслушам в онова, което не изричаш, за да имам светлото мечтано минало с теб. Винаги ще нося добрината, която струи от очите ти и затова ще бъдеш моя Скарабей.
И нека ни бъде!
Заедно сме като водопад огрян от Луната. Никога не трябва да се страхуваме от огъня на любовта – това означава да се боим от светлината на слънцето. Не ни е страх, нали? Дали?
Да бъдем водопад, огрян от слънцето с гальовни нежни пръски, които да докосват хората.
Да бъдем неразделни!
Да бъде светлина!
И никой , и никога повече да не попада в мрака на миналото, в оня затвор с пронизващ леден вятър, без копнеж и самота….
Ще го забравим ли? Това вече не ни принадлежи, нали? Дали?
Надявам се!
Л.К.
––––––––––––––––––––––––
Появи се и осмо „НЕДОИЗРЕЧЕНО“. То е от пловдивската поетеса Гена Маркс. Ето го – ипълнено с много обич, грях и надежда:
НЕДОИЗРЕЧЕНО
ГЕНА МАРКС
Лицето ти огряно от лъчи …
Ще пее винаги в моите очи …
От магията и общият ни грях
аз долавям в очите ти страх!
Кажи ми ти в този късен час
обичаш ли ме? – или пък си пас!
И заедно, не зная в кой ли път …
Ще крачим или ще си траем в някой кът ?
Аз моля те, не гледай никога встрани…
Не! – не гледай дори да няма светлини!
Огънят в сърцата да гори.
Да! – топлина за старост да имаме дори!
Трепет, страсти и обич ми дари! …
Аз нежност нося. Но!- С гальовни думи говори!
Когато, много, много обич има в нас…..
Ще бъдем неразделни до сетния си час!
И никой, никой, няма да ни раздели…
Но повече обичай ме, че иначе боли!
И никога сърце си не дели
верен ли си на любов, кажи?!
И как да вярвам още на лъжи –
измамата от погледа струи.-
Дали си верен?- Ах, дали?!
–––––––––––––––––––––––––
–––––––––––––––––––––––––
Така-а… Ето го и деветото, по ред на номерата, „НЕДОИЗРЕЧЕНО“. То е от Цвета Михайлова, има си своя цар, и се е получило в съвсем мерена реч – стройни куплети.
НЕДОИЗРЕЧЕНО
Лицето ти отново е различно.
Със всеки поглед се променят и очите.
Във кой нюанс те повече обичам ?
Не зная. Но обагрям с него дните.
Ти пак си точен. Мълчаливо чакаш.
Но, внушавам ли си ? – Гледаш настрани,
където забулени в мъгла са сякаш
безгрижните щастливи дни.
Те няма как да се завърнат.
И всяка нежност ще си отмъщава.
Гальовни ласки ако те прегърнат,
със скрито острие ще те раняват .
Но още вярвам, че сме неразделни.
Че няма никога да сме сами.
Ще се обичаме до края безпределно.
И ще се търсим винаги.
Дали…?
Цвета Михайлова
––––––––––––––––––––––––––––––
––––––––––––––––––––––––––––––
––––––––––––––––––––––––––––––
Появи се и десето дописване на „НЕДОИЗРЕЧЕНО“, от д-р Лилия Учкунова, при това в цели два варианта.
Ето първия вариант:
Недоизречено
Лицето ти, съпруже мой, излъчва мъжество и сила.
Ще мога ли винаги да го милвам и нежно целувам?
Ще мога ли да гледам любящия поглед
В очите ти, както преди?
Защото все още те обичам.
Обичаш ли ме ти?
Нещо се случи. Сега съм самотна.
Без ласки и твоята топлина.
Но аз ти прощавам – Божествена дума!
Защото прекрасно е да бъдем заедно,
Хванати за ръце да вървим по безкрайния път на живота.
Да, аз мечтая за красиво бъдеще.
Аз очаквам думите гальовни,
които ти изрече на първата ни среща.
Аз искам да бъдем неразделни
В радост и неволи, в мъки и беди
И никой повече да не ни раздели.
Моля те, никога вече не ме наранявай!
Дали ще успеем да бъдем щастливи?
Д-р Лилия Учкунова
––––––––––––––––––––––––––––––––––
И втория вариант:
Недоизречено!
Лицето Ти е тъй прекрасно,
Сред ореола с Божествена чистота.
Аз искам и моля, винаги в твоето присъствие да бъда.
Коленичил, свел глава, очакващ ласки
От прободена ръка и любящ поглед в очите Ти.
Аз грешник съм, човек на живота,
А Ти ме обичаш. Защо?
Протягаш ръка и искаш заедно
Да вървим по пътя към небеса.
Помагаш ми, въпреки че не заслужавам.
Напътстваш ме и грижиш се за мен.
Никога такава милост не съм получавал.
Не, вярвай ми непонятно е това за мен!
Та Ти дойде в живота ми внезапно,
С думите гальовни и поглед мил.
Предложи ми да бъдем неразделни,
Да вярвам в Теб с цялото сърце.
Никой човек на земята не ми е предлагал
Надежда за вечен живот.
