Приказки за живота и вяра във възможностите – това е Джани Родари
Скоро подреждах библиотеката си и ми попадна омачкана от четене книжка. Разлистих, после се зачетох, бях забравила как умело, чрез приказен похват Джани Родари умее да разказва за доброто и злото, да въздейства и дори да променя, усмихвайки. Защо се смееш, бабо, ме попита малката ми внучка и аз започнах да й чета…
„Лукан живееше с децата си в една дървена барака, малко по-голяма от щайга за зеленчук. Богаташите, които минаваха покрай тях, извръщаха носове с погнуса.— Боже мой, как мирише на лук! — казваха те и подвикваха на кочияша да кара по-бързо.Един път из тези места трябваше да мине и владетелят принц Лимон. Придворните се безпокояха за неговия нос.— Какво ще каже негово височество, когато усети миризмата на бедняците?— Бихме могли да ги парфюмираме — подсказа главният церемониал майстор.Веднага една дузина лимончета бяха изпратени, за да парфюмират бедняците. Те оставиха в къщи сабите и оръжието си и помъкнаха варели и пръскачки. Варелите бяха пълни с одеколон, парфюм от теменужки и българска розова вода, най-хубавата в света.Лукан, децата му и неговите роднини бяха извадени от бараките и наредени покрай стените. Напръскаха ги така добре, че Лукчо съвсем настина.“
Този откъс от “ Приключенията на Лукчо“ мен ме накара да се усмихна с тъжна усмивка, връщайки се назад в годините, когато тази книга на Джани Родари бе настолна на малки и големи, внучката ми обаче беше нетърпелива да научи цялата история за Лукчо и неговите приятели.
Скътали неостаряващи общовалидни мъдрости, произведенията на Родари, звучат като приказки, но носят съвсем реални послания.
Писателят се ражда на 23 октомври 1920 в малкото градче оменя, разположено в Северна Италия в семейството на хлебар. Малкият Джани расте болнав и слабоват, но силно пристрастен към музиката. Взима уроци по цигулка, а вечер прекарва дълги часове над книгите на Ницше, Шопенхауер, Ленин и Троцки. След три години обучение в семинарията Родари получава своята учителска диплома и едва 17-годишен започва да преподава в местните селски училища.Бързо се превръща в любимец на децата, защото с любов и вдъхновение им разкрива света на изкуството. Богатото му въображение прави часовете интересни и нестандартни.Литературните му увлечения го пращат през 1939 г.,на лекции във Филологическия факултет на Университета в Милано, но времената са военни и момчето не се задържа дълго в университета. По време на Втората световна война Родари е освободен от служба поради влошено здраве. Смъртта на двама негови близки приятели и затварянето на брат му Чезаре в концентрационен лагер, дават нова посока на живота му и младият Родари става член на Съпротивата, а през 1944 г. се присъединява към Италианската комунистическа партия.
През 1948 г. Родари започва работа като журналист в комунистическия вестник „Унита“ , тогава започва да пише и книги за най-малките, воден от желанието чрез иносказанието да им разкрие важните неща от света на големите.. През 1950 г. комунистическата партия го назначава за главен редактор на новоучреденото седмично списание за деца „Il Pioniere“ в Рим. През 1951 г. излиза от печат първата стихосбирка на Родари „Книжка със смешни стихотворения“ и „Приключенията на Чиполино“.
В периода 1966-1969, Родари усилено работи по проекти с деца и пре 1970 г. идва признанието – писателят е удостоен с престижната награда „Ханс Кристиян Андерсен“, която му донася световна известност. За съжаление тежка болест го отнема от света твърде рано, едва навършил 60, но оставя в съкровищницита на световната литература произведения като „Приключенията на Лукчо“., „Джелсомино в страната на лъжците“, „Приказки по телефона“, „Граматика на фантазията“, „Космическото пиленце „, „Дворецът за чупене „, „Продавач на надежда“, „Животни без зоопарк“, „Подвижният тротоар“, „Пътешестевието на синята стрела“,“Такси за звездите“. Продавачът на надежда до края на своя земен път съхранява комунистическите си убеждения, вярвайки, че ще дойде този ден, в който светът ще стане идеален.
