Семинар „Българското литературознание: XIX-XX век“
КУРСОВА РАБОТА
Реферат върху книгата “Българска народна песен”
от Никола Георгиев
Произведението на Никола Георгиев не е точно фолклористично, тъй като се обляга по-скоро на общата теория на изкуството, литературата и поетиката, отколкото на фолклористиката. Текстът е посветен на българската народна песен през погледа на литературоведството. В предисловието си, наречено “Кратко признание” Никола Георгиев определя народната песен като “сложна и богата художествена система, равностойна съставка в единството на художествената литература” и добавя, че народната песен е сложно и системно единство, в което нито една съставка не може да бъде добре разбрана без връзките й с останалите, което би трябвало да бъде описано с максимално голяма синтетичност. Методиката на това научното изследване, според автора, напомня, че пътят към синтеза неизбежно минава през аналитичното разтваряне на съставките, а търсенето е в посока на наблюденията и изводите от опита да се надзърне в художествения свят на народната песен.
Уводът на Никола Георгиев включва обяснения относно първият по-задълбочен научен интерес към нея, който се заражда в Европа двадесет века след поразителните разсъждения на Аристотел за природата на трагедията, но независимо от това научната книжнина върху нея надхвърля по обем сборниците, които я представят в писмен вид пред нейните изследователи и читатели. Професор Георгиев отбелязва, че имено това е дало възможност за съчетаване на чуждестранните научни постижения със своеобразието на родните духовни и художествени ценности, търсене на допирни точки с балканските и славянските народи, както и търсенето на себе си като народ и култура. От друга страна народната песен, според Никола Георгиев е обусловена от толкова много и разнородни фактори – носи пъстри белези и изпълнява разнопосочни функции – като единство от обредност и игра, художествена обобщеност и единичност, естетическа свобода и практическа обвързаност, сериозност и развлекателност, социална комуникативност и езотерична самосъсредоточеност..и т. н.
Всичко това подтиква авторът на книгата да прокламира използването на марксистката метология на изследване, тъй като изучаването на отделните белези на народната песен в светлината на отделните науки, методи, подходи и задачи, лесно губи от очи тяхната комплексност и още по-лесно – специфичното единство на народната песен. Като пример за това професор Георгиев дава етнографският подход /който тълкува по своему очебийната разпространеност на образния паралелизъм в сватбените песни/и художественолитературният подход /който пренебрегва вероятната ситуативна обвързаност и го тълкува като самостоятелна художествена даденост/. В увода е отбелязано, че върху нашето фолклористично мислене тежи старата привичка отделните белези на народната песен да се обясняват генетично и осмислят функционално в несвързани, самостоятелни насоки, без оглед на тяхната комплексност и на системното единство, в което те участвуват. Така различни раздели не получават научно внимание, което те обективно заслужават. Изоставането на „художествения“ раздел във фолклористиката, според Никола Георгиев, е световен проблем, но в българските условия има и нещо, каквото сред малко други европейски народи може да се намери – поразително здрави връзки между народната песен и художествения живот на обществото. Този активен живот на народната песен в духовното и културното битие на българина носи отзвука на нейните високи художествени ценности. Никола Георгиев разглежда и новия подход към народната песен, воден и най-добре представен от Петър Динеков, при който на дневен ред идват въпросите за нейното исторически сложило се и исторически развиващо се вътрешно жанрово единство, за принципите на нейната художествена изобразителност, за връзката между стил и художествена система, тоест въпросите за нейната художествена специфика и единност. Този нов изследователски процес търси единство между народната песен и личното творчество в системата на единната национална литература. След всички тези разяснения Никола Георгиев предлага да се потърси нов прочит на народната песен в светлината на литературната теория и поетиката. За тази цел той смята за необходимо художественото изследване на народната песен да се справи и с нелеката задача да разкрие как участват в художествената й система много нейни съставки, които обикновено са бивали тълкувани като плод на нехудожествени фактори. Според него първата от тях е недиференцираната представа за безизкуствената наивност и „милата“ простота на народната песен. По този въпрос авторът казва, че народната песен е пряк път към бита на народния бит, народната материална и духовна култура – точно така, както и някогашната вяра в непринудеността на Омировия епос и липсата на по-богати исторически, археологически и други данни дълго време са надценявали реалната му познавателна стойност. Никола Георгиев допълва, че картината на някогашната домашна градинка или на хайдушкия бит в народната песен носи достоверни сведения както за реалното състояние на нещата, така и за художественото отношение на българина към тях. Авторът не пропуска да отбележи, че народната песен е тясно обвързана с различни ситуативни единици, което създава илюзорното усещане, че извън тази ситуативност творбата би изглеждала по-малко понятна и функционална. Георгиев подкрепя несъстоятелнстта на това схващане като дава за пример лазарските песни, които са особено здраво свързани със ситуацията си и които изглеждат трудно разбираеми и малко функционални извън тази ситуация, но носят явна и напрегната двупосочност между „гадателната“ ситуация и художествената си условност и целенасоченост, носят интересната амбивалентност на сериозното-несериозното отношение към вярата в гадаенето, на игровото, а в много случаи и иронично отношение към него и участниците в него. Имено тази амбивалентност, според него, е достатъчна те да заживеят своя социално-художествен живот.
Втората пречка народната песен да бъде погледната като художествено произведение според Никола Георгиев е „канонизирането“ на отделни етапи на личното и народното творчество и пренебрежението към други, както и предразсъдъкът, че тя деградира, че се „разваля“. Като основна причина за това е посочена социално-топологична опозиция „село-град“, която допринася за разделението на народната песен на два дяла – “селска” и “градска”, както и това, че тя се различава изключително много от съвременното лично творчество. За да обясни тези криво разбрани причини за отхвърлянето на народната песен от полето на художественото творчество, Никола Георгиев пояснява, че народното творчество продължава да съществува, което от своя страна неминуемо води до неговото изменение и развитие.
Другата сериозна пречка пред изследователите, както твърди професор Георгиев са страховете, че личното творчество влияе върху народната песен разрушително. Той опровергава като реални тези страхове, като изтъква, че в развоя на българското лично творчество има етапи и на оттласкване, и на сближаване с народното, макар че по повод на втория вид етапи никому не е идвало наум да бие тревога за съдбата на личното творчество.
Не по-малко интересна е и следващата пречка, която посочва Никола Георгиев в своя труд – народната песен се възприема като постъпателно усъвършенстван плод на колективно творчество (в която вярват романтиците) и съществува възможността тя да бъде постъпателно деформиран, „развалян“ от по-нататъшните разпространители. По този повод авторът споделя, че същинската неприятност е другаде – абстрактният вариант винаги се предугажда като по-добър и от най-добрата конкретна реализация. И когато към тази относителна неустановеност на народната несен се прибави „дежурното“ подозрение, че певецът, от когото е записан вариантът, не е най-добрият от събратята си или поне не е „идеален“, неверието в художествените достойнства на народната песен хвърля сянка в мисленето на твърде много литературно изкушени хора. Разсъждавайки върху това професор Георгиев споделя, че проблемът за идентичността на творбата, за нейната променливост и неизменност в индивидуалните изпълнения и вьзприятия е проблем и на личното творчество, който в текущата работа на литературната теория и критика непрекъснато напомня за себе си. Така заключението, което прави е, че колкото и остро да стои проблемът за вариантност и инвариантност във фолклористиката – то това не е неин частен проблем.
По нататък в своя текст професор Георгиев отделя внимание на способността на народната песен да съчетава в себе си много белези и функции, като в нейния синкретизъм засега най-силно отличава връзката между словото и музиката. Художественолитературният анализ активно прерязва връзката между тях, според Георгиев, и по този начин поставя пред себе си поне два трудни въпроса: правомерен ли е подобен дележ и равностойна ли е словесната съставка на синкретичното цяло, от което е извлечена. Той си задава въпросът: разобщаването между слово и музика не води ли съставките до непълноценност и това, което четем в сборниците с народни песни, не е ли бледа сянка от едно много по-богато и по-въздействено единство? Като отговор на този въпрос в текста е направена съпоставка със стихотворението на Фурнаджиев „Конници“, което многократно е превръщано в песен от много наши композитори, и обяснението е, че когато се отдели стихотворението и песента, те могат да съществуват самостоятелно, тъй като са отделно функциониращи творби в пространството на художественото творчество. Така стихотворението и песента по него са две различни художествени творби, които нямат генетичната връзка помежду си, т. е. те не са синкретични, както музиката и текстът на народната песен. Никола Георгиев припомня и становището в една статия, според което „фолклорът е особен тип творчество“ покрай другото и защото стиховата организация изпълнява в него по-различна, а именно запаметяваща (мнемонична ) функция. Причината за това е безписменото разпространение на този вид творчество. Наред с това Георгиев отбелязва, че подобно на ред други белези на народната песен и стиховата организация има в генезиса си и функциите си ред нехудожествени, „технически“ фактори, които безспорно определят част от нейното своеобразие и отлики спрямо стиха в личното творчество. Това са едни от причините според Никола Георгиев за несистемност на съпоставките между лично и народно творчество.
По нататък в своята творба авторът отбелязва, че на основата на тези бележки под работното понятие „народна песен“ – етимологично противоречиво като повечето подобни понятия – ще се разбира само словесна: „безпесенната“ съставка на народната песен и ще се разглежда нейните прояви като самостоятелен предмет на художествено възприятие и научно изследване. Трудността, която възниква според професор Георгиев при разглеждането на фолклорната поетика се крие в това, че е необходимо по-широк и по-разнообразен кръг сборници и издания, в които е публикувано съответното произведение, тъй като за разлика от личното творчество, то притежава множество свои варианти.
Първоначалната стъпка, която предприема Никола Георгиев е разглеждането на едно произведение, тъй като липсата на ярко изявени и леко достъпни индивидуални творби и необходимостта от богато цитатно онагледяване на изводите изправят изследвача на народната песен, според него, пред две композиционни възможности – или да цитира много и прекомерно дълги откъси, което ще сближи читателя с народната песен и нейните проблеми, но ще разтегли обема на изследването, превръщайки го в нещо като христоматия; или да цитира малко и да разчита повече на препратки към номера и страници, което ще сбие изследването, ще го систематизира и… ще го превърне в нещо като складова инвентаризация. Затова, търсейки по-малкото зло, той избира да привежда в началото една цялостна творба, а в по-нататъшното изложение сред кратките цитати отново да спре вниманието си и върху по-големи художествени цялости. Първата песен, която разглежда професор Георгиев е:
Два се змея, два се змея
на планина бият,
та убиха черна арапкиня,
та потекло до три реки кърви….
В това стихотворение Никола Георгиев открива съвпадения и несъвпадения с нехудожествените разновидности на социалното езиково общуване и тъй като художествеността наред с останалото е плод и на сходствено-оразличителното напрежение между художествената творба и заобикалящия я общ комуникационен процес, авторът на изследването доказва, художествения характер на разглеждания от него текст. Всичко това се осъществява благодарение на задаването на въпроси, чийто отговори търси в народната песен, а изводите до които достига показват, че наред с голямата скокообразност песента носи върху различни равнища и в различни облици поразително голяма съседност, повторителност и сближеност. Намират се множество верижно – похватни връзки, смислови колебания, оксиморон, смислови и структурни повторителности и контрасти и т.н. Наред с тези похвати професор Георгиев посочва, че произведението започва в митично-епичен тон, а завършва с тълкуване на символите от битовата сцена на двора. Както и това, че творбата описва и крайно неправдоподобни, и крайно обикновени в своята битова всекидневност ситуации; и това раздвоено описание е проведено в стил, който съчетава езикови белези и близки, и далечни на народната разговорна реч. Изводът, до който достига авторът на изследването е, че изложените от него двадесет въпроса-наблюдения подсказват, че част от проблемите се съсредоточават върху смисловите отношения в народната песен, а друга част – върху нейния строеж.
В първата глава от книгата си професор Георгиев разглежда проблемите на смисловата и логическата напрегнатост в народната песен. В нея той отбелязва, че е твърде лесно да се разбере, че ако представата за нейната простота не е правилна, тя поне не е случайна. Според него навсякъде, из всички видове народни песни изследвачът се натъква на творческо обвързване към конкретна обстоятелственост и събитийност, на единична определеност, битова точност, всекидневно-битова затвореност, описателна изчерпателност и съсредоточеност върху прости, добре познати действия и илюстрира своите твърдения със следния откъс:
Рано рани Марко вреден юнак,
рано рани ранобуда коня,
назоба го зоба зоб пшеница,
напои го ройно вино вода,
оседла го Марко, възседна го
Никола Георгиев открива, че колкото по-съсредоточено, по-забавено е описанието на познатите битови действия, толкова по-бегло и прибързано е описанието на централното, на „същинското“ епическо събитие, като интересни и епически настройващи описания се съчетават с бързи разрешения и бавни, съсредоточени повторения ( дава за пример връщането на Марко, което се описва с едни и същи думи двукратно – и от повествователя, и от Марковата жена); с една дума, „юнашката“ неправдоподобност се съчетава с близки, битово познати и обикновени действия. Тези свои твърдения авторът на изследването подкрепя с примери / песни от Северна България, Родопския край и т.н./подчертано е, че към тези способи се присъединява и непосредна взаимна ориентация на участвуващите единици една спрямо друга: /във водата круша, под крушата одър, на одъра Ангелина/. Професор Георгиев обръща внимание и на факта, че в песните често се среща похватът – буквалното повторение на някакъв въпрос, който в общият контекст да придаде на двусмисления отговор иронична и отрицателна насока.
По- късно в своето изследване професор Георгиев си задава въпросът дали когато се обсъждат съчетанията и преходите между обикновено и необикновено, правдоподобно и невероятно, тяхната ярка противоположност и прости взаимни преходи леко могат да подведат изследвача и да го изкушат да вмъкне думата „сюрреализъм“ в своя словесен поток – особено ако той предпочита собствените си съображения и ерудиция пред особеностите на разглеждания художествен материал. Но според авторът на изследването въпросът е в това, че сюрреализмът добива облик върху много по-широка и разностранна основа и че частичното му и в този смисъл случайно сходство с българската народна песен само още по-ярко подчертава грамадната идейно-художествена разлика между двете явления.
Никола Георгиев отделя внимание и на съвременните проучвания върху историко-цивилизационните, системи, които са доказали, че критериите за важно и неважно, ценно и малоценно преминават през големи, понякога неузнаваемо големи превращения. Частица от подобна система, българската народна песен също има своя ос на ценностите, но за разлика от много други явления, народната песен размества или по-точно уравновесява различните ценностни измерения в динамично, изпълнено с особена вътрешна сила равновесие, а самата уравновесеност има по-скоро социален и духовен, отколкото художествено специфичен смисъл. Не по- малко интересни, според изследователя, са множествето определения, които притежават едновременно денотативнах еднозначност и конотативна отдалеченост. За пример дава „на връх на Стара планина“, което е раздвоено между („точно там, на познатата Стара планина“) и усамотеност, юначност. Друга подобна дуалистичност той открива в противопоставянето между две правди, в процеса на превъзмогването на едната от другата. Освен това не рядко се забелязват онотативните значения за красота и звуковата близост между думите, което се сблъсква с обстоятелството че тези два обекта не биха могли да се забележат на едно и също място. Като пример за това Никола Георгиев дава част от народната песен, която разглежда:
трета гора яворова,
яворова, ябълкова
Авторът посочва как в една от родопските песни се назовава гората едновременно борова и елова и достига до извода, че народната песен очевидно не държи на някои частни материални или логически дадености – но това, на което тя категорично държи, е да изгради образно-емоционална връзка между радостта от гергьовското разлистване, вечната зеленина на гората и красотата на младостта и труда. А по сила и неусетност на внушението тази връзка достойно съперничи и на най-добрите измерения на личното творчество. Професор Георгиев, подчертава, че амбивалентните съчетания „орел – гарван“, „босилек – каранфил“, „ела – бор“ – активното превъзмогване на реалните дадености и логическите връзки прераства в творческо домогваме до богати художествени внушения. Голямата близост между отделните цветови определения пък напомня, че разглежданите конструкции са част от ярката народнопесенна тенденция към синонимно-антонимна повторителност.
След проследената амбивалентност Никола Георгиев обръща внимание и на амбивалентността на цветовете в народните песни като твърди, че задачаващата амбивалентност на изрази като „сиви бели гълъби“ е била тълкувана в ред изобретателни хипотезиСпоред забележителния майстор на историческата поетика А. Н. Веселовски конструкцията „сиви бели гълъби“ е вторична – когато първоначалното епитетно съчетание „бели гълъби“ се е шаблонизирало до крайност, било е „освежено“ чрез разширяване, чрез прибавяне на ново определение. Генетично обяснителната стойност на това твърдение трудно може да се оспори, според изследователя, а още по-трудно да се потвърди с убедителни доказателства. Срещу него обаче стои фактът, че разколебаността на цветовите определения не се ограничава единствено в постоянните епитети и че голямата част от постоянно епитетните съчетания така са си и останали „неосвежени“, според автора на изследването. Той достига и до по-дълбоки същностни разбирания на тези амбивалентности, като казва, че ако смисловите ефекти на задпоставната атрибуция не се различават принципно от тези на предпоставната, нейният словоред носи със себе си и нещо своеобразно. Задпоставността подсилва значението, че цветовете съществуват съвместно или пък че всеки цвят се носи от отделен предмет. Словоредната задпоставност дава възможност за натрупване на повече, понякога до четири цветови определения, чиято многобройност отслабва връзките между тях и разлива смисловите граници помежду им. Според професор Георгиев няма спор, че нашата народна песен крие поразителни и непроучени сходства с ред белези на „примитивния“ синтаксис, но тъй като теориите за примитивния синтаксис едва ли са отишли по-напред от примитивния си стадий на развитие, се задоволява с една от по-ясните черти на това неизяснено явление: примитивният синтаксис има по-голяма описателна неразгърнатост и хипербатонност (скоковост), а това просто означава, че той носи по-голяма многозначност, по-голяма смислова и логическа напрегнатост. От тук изводът, който прави автора на изследването е, че конструкциите от рода на „син зелен байрак“ могат да бъдат осветлени съпоставително чрез българския народноразговорен стил, в който изрази като „станах син зелен“ не са рядкост, не са и нещо крещящо недопустимо за системата на езнка ни. Разколебаната цветова атрибуция в народната песен очевидно носи следите на някогашните и днешните промени в българския език – така както и всяка, дори и най-чудновата особеност на художествения стил крие корените си в динамиката на езика, върху който израства. Но както става и в другите случаи, така и разколебаната цветова атрибуция извежда обективните езикови дадености върху ново, художествено равнище и ги осмисля и функцнонализира в нова, художествена насока.
Никола Георгиев се спира и върху семантическата напрегнатост, която трепти и в контрастно-антитезните цветови съчетания, така присърце употребявани от народната песен: „бело книже, черно писмо“ , „белото лице, Яно, църно изгорено“, „че я покри с бял ямурлук, с бял ямурлук, чер кепелек , „Радо, Радо, бяла Радо, пустите ти чорни очи“. Така според автора семантически двояки, те още по-релефно подчертават цветовите значения на съставките си, а в същото време съчетаването на контрасти в такава организираност и непосредност разколебава техните значения, разлива границите между тях и ги споява в нова цялост, която е художествена, защото носи комплексната напрегнатост и единство на художествения образ. Никола Георгиев не пропуска да разгледа и случаите, в които тези цветови контрасти и антитези прерастват и се разгръщат като строителна рамка на цялото произведение.
Изследователят обръща внимание и на фактът, че наред с цветовите определения в народната песен има още една широка група определения, чиято определеност е също тъй разколебана в името на комплексните художествени значения. И това разколебаване се върши тъкмо спрямо думите, които най-малко понасят подобна операция – числителните имена! Никола Георгиев отделя внимание и на така наречените „любими“ числа – три, седем, девет, седемдесет и седем, триста, което поражда значението, че в така определения брой има нещо условно, че той означава по-скоро някаква типична ситуация, многобройност или малобройност, отколкото строго фиксирани бройни измерения. Неговото твърдение е в полза на тезата, че лириката в личното творчество отбягва бройното определение, а когато прибягва до него, употребява го с отслабена бройна означителност – очевидно то малко отговаря на изискванията на лирическата специфика. За разлика от нея народната песен употребява бройни определения с широка ръка, но… и със своеобразно силно подтисната означителносг. Така конфликтът между точността, която бройното определение изисква и която народната песен му отказва, се присъединява към целокупното напрежение между еднозначност и многозначност, денотативна затвореност и широкото внушение за голям или малък, определим или неопределим брой.
Следващият семантичен елемент, върху който спира вниманието си авторът е пространството. Според него, в българската народна песен пространството е партитивно, а не глобално, тоест отделните микропространства, като гората, двора, небето, нивата и пр., остават несвързани и неситуирани едно спрямо друго, а докато в личното творчество бяха открити отделни пространствени опозиции, носители на богат идейно-художествен заряд (например „вън-вътре“, „високо-ниско“, „първи етаж-последен етаж“, „път-неподвижност“), търсенията на такива двойки в народната песен едва ли биха дали положителен резултат. Неговата теза е, че езиковите явления в народната песен проявява странна „слабост“ към семантични означения от разговорния език, от типа “горе-долу”/ означаващ нещо приблизително, нито много добро, нито много лошо?). Тъкмо тях употребява особено настойчиво, като при това прибавя към обективната им езикова разколебаност нови „дози“ художествена многозначност и амбивалентност.
Във втората глава от своята книга Никола Георгиев отделя внимание на някои пипични носители на разделително – обединителния смислов принцип в народната песен. Първото, на което отделя внимание е широкия фронт, насочен към осъществяването на художествената специфика изобщо и на собственото си своеобразие в частност, което разколебава основните смислови единици, логическата последователност и измеренията на художественото време и пространство. В това си подчинение пред изискванията на общата система усилената разговорност се разгръща в такива размери, че слага своеобразен отпечатък върху нея и върху образа на народния певец. Това свое твърдение изследователят илюстрира с откъса:
от едно гърло два гласа,
