1. Уводни бележки
В последно време в практиката по принудителното изпълнение се родиха различни виждания относно обхвата на процесуалноправната защита, уредена в разпоредбата на чл. 446, ал. 1 ГПК. Дискусионният момент е дали размерът на минималната работна заплата се отнася и за възнагражденията за труд, или само за пенсиите. Колебанията са предизвикани най-вече от редакцията на разпоредбата, според която „aко изпълнението е насочено върху трудовото възнаграждение или върху друго каквото и да е възнаграждение за труд, както и върху пенсия, чийто размер е над минималната работна заплата, може да се удържа само…” (курсив – мой – Р. Н.).
2. Анализ на разпоредбата
Разпоредбата на чл. 446, ал. 1 ГПК визира определен обективен критерий – размерът на минималната работна заплата за страната, определян от Министерския съвет с постановление (чл. 244, т. 1 КТ)[1]. Този размер, освен че гарантира задоволяването на основните жизнени потребности на хората, служи и като императивна граница, под която не може да се насочва принудително изпълнение за удовлетворяване на определени притезателни права. Установяването на вземане на длъжника, чиято парична равностойност е под размера на минималната работна заплата, представлява правопрепятстващ юридически факт, чиито правни последици се изразяват в забрана за принудително изпълнение срещу това вземане, докато е налице този юридически факт. Тази процесуална забрана се извлича по аргумент от противното от израза „чийто размер е над минималната работна заплата”. Вземането и неговият размер се установяват от съдебния изпълнител по реда на чл. 431, ал. 3 ГПК – най-често чрез справки в Националния осигурителен институт и Националната агенция за приходите.
При пресмятането и съразмеряването на паричната равностойност на това вземане следва да се спазва правилото на чл. 446, ал. 2 ГПК и да се отчита изключението по ал. 3, което предвижда отпадане на несеквестируемостта при задълженията за издръжка.
Математическата операция по приспадане на дължимите данъци и осигурителни вноски е времеемка и на практика съдебните изпълнители „прехвърлят” задължението за извършването ú на третото лице, като в изпратеното запорно съобщение изрично посочват правилото на чл. 446 ГПК[2]. Именно при изпълнителното правоотношение между съдебния изпълнител и третото задължено лице възникват проблеми, свързани с тълкуването на уредбата на несвеквестируемия доход – някои работодатели отказват да правят удръжки в случаите, когато след приспадането на публичните държавни вземания се окаже, че трудовото възнаграждение е по-ниско от минималната работна заплата.
Следва да се отбележи фактът, че при извършването на удръжките работодателите са длъжни да съблюдават правилото на чл. 272, ал. 2 КТ. Паричното вземане на взискателя, в полза на когото се осъществява принудителното изпълнение срещу трудовото възнаграждение на длъжника, се конкурира с вземанията по т. 1–6 на чл. 272, ал. 1 КТ.
Законодателството установява ограничителен режим и на удръжките от пенсия в чл. 85–88 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж[3].
2.1. Ябълката на раздора
Спорният момент е дали обективният критерий се прилага за всички изброени в текста вземания (вземане по трудово правоотношение, по гражданско правоотношение, по което се престира трудов резултат, по осигурително правоотношение), или само за пенсиите[4],[5].
С оглед закрилния характер на разпоредбата на чл. 446, ал. 1 ГПК и целта на правния институт на несеквестируемостта, а именно да се гарантира на длъжника, че принудата върху него ще бъде упражнена в такива рамки, които да не застрашават съществуването му и възможността да преживява нормално за в бъдеще (в този смисъл формулира целта Решение № 456 от 25.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1294/2009 г., IV Г.О.), не може да бъде възприето ограничителното тълкуване, че трудовото възнаграждение и възнагражденията за трудов резултат (авторски, изпълнителски и пр.) не се съразмеряват с тази императивна граница и са изключени от обхвата на пълната несеквестируемост, когато размерът им е под минималната работна заплата. Подобно тълкуване не се споделя и от иначе оскъдната съдебна практика по коментирания в това изследване проблем (т. напр. Решение от 23.11.2011 г. на Варненски окръжен съд по в. гр. д. № 2309/2011 г.; Решение № 362 от 19.07.2010 г. на Добрички окръжен съд по в. гр. д. № 150/2010 г.; Решение № 222 от 18.04.2011 г. на Великотърновски окръжен съд по гр. д. № 348/2011 г.; Решение № 1677 от 3.10.2012 г. на Варненски окръжен съд по в. гр. д. № 2637/2012 г.).
Граматическото тълкуване също не потвърждава извода, че размерът на минималната работна заплата като императивна долна граница се отнася само за пенсиите. „Чийто” е относително местоимение за притежание, което според граматическите правила се съгласува със съществителното име след него – в случая „размер”, а не със съществителното „пенсия”. Местоимението играе ролята на подчинителен съюз в рамките на сложното изречение.
Изключването на трудовите възнаграждения и възнагражденията за трудов резултат би поставило носителите на тези вземания в неравнопоставено положение, което противоречи на конституционно установения принцип на равенство на гражданите (чл. 6, ал. 2 Конст.).
Ако възприемем, че размерът на минималната работна заплата като императивна граница се отнася само до пенсиите, би се получило така, че секвестируемата част на вземането на един длъжник, който получава пенсия в размер напр. на 350 лв., към днешна дата ще бъде 60 лв., от които по правилата на чл. 446, ал. 1, т. 2 ГПК ще може да се удържат само 20 лв., респективно 15 лв., ако длъжникът е с деца, които издържа[6]. В случаите, когато вземането на длъжника е за трудово възнаграждение, удръжките ще се пресмятат върху сумата от 350 лв. и поначало ще бъдат в размер на 116, 67 лв., съответно 87, 50 лв. Разликата в цифрите е очевадна.
Така възниква въпросът има ли правно-логическо и житейско обяснение за установяването на различна защита на гражданите според тяхното правно качество? Основната разлика между активно трудещите се и пенсионерите се състои в това, че първите са по хипотеза работоспособни и могат да получават средства за издръжка срещу труда си, докато за вторите е настъпил определен осигурен социален риск, довел до загуба на материални средства – в случая трайна неработоспособност (доказана или предполагаема)[7].
Вярно е, че в много случаи единственият източник на средства за пенсионерите са именно престациите по общественото осигуряване и обективно липсва възможност за получаване на каквито и да било други доходи. Също толкова вярно е обаче, че индексът на потребителските цени е еднакъв за всички. И пенсионери, и работници и служители посрещат сметки за жизнено необходими нужди като храна, облекло, водоснабдяване, доставка на електроенергия и пр. Според чл. 25, ал. 1 ВДПЧ всеки гражданин има право на жизнено равнище, включително прехрана, облекло, жилище, медицинско обслужване и необходимите социални грижи, което е необходимо за поддържане на неговото и на семейството му здраве и благосъстояние. На трудещите се пък е гарантирано правото на справедливо и задоволително възнаграждение, което да им осигури съществуване, съответстващо на човешкото достойнство (чл. 23, ал. 3 ВДПЧ). Субективното право на адекватно жизнено равнище принадлежи на всички граждани и е еднакво по обем за всички. В този смисъл установяването на различна процесуална защита в зависимост от правното качество на длъжника и получаваното във връзка с това качество вземане противоречи и на универсалните международни актове.
Показателно е и твърде либералното отношение на ДОПК (обн., ДВ, бр. 105 от 29.12.2005 г.). Чл. 198, ал. 3 във вр. с чл. 213, ал. 1, т. 5 ДОПК регламентира правна забрана за публичните изпълнители да насочват принудителното изпълнение върху трудовото възнаграждение, обезщетението по трудово правоотношение, пенсията или стипендията на длъжника, когато са в размер до 250 лв. месечно. Към момента на влизане в сила на ДОПК минималната месечна работна заплата е била в размер на 160 лв., т.е. закрилната разпоредба чувствително е надхвърляла този гарантиран за работниците и служителите месечен доход.
2.2. Кратък исторически преглед на правната уредба
Алинея 1 на чл. 446 ГПК е идентична на чл. 341, ал. 1 ГПК (отм.). Последната разпоредба е изменяна четири пъти (1953 г., 1961 г., 1983 г. и 1997 г.), като обективният критерий – минималното месечно трудово възнаграждение – е въведен едва през 1983 г. В предишните редакции на разпоредбата пенсията не е визирана. Прави впечатление, че при изменението на разпоредбата от 1983 г. (обн., ДВ, бр. 28 от 8.04.1983 г.) в същия брой на „Държавен вестник” е публикувано и изменение на чл. 53, изречение второ от Закона за пенсиите (отм.), според което върху пенсия в размер под минималното трудово възнаграждение не се правят запори освен за издръжка, за надвзета пенсия и за задължения, произтичащи от престъпления, непозволени увреждания и начети. С не особено голяма охота следва да признаем, че това едновременно изменение на чл. 341, ал. 1 ГПК (отм.) и чл. 53, изречение второ ЗП (отм.) би могло да доведе до извод, че законодателят по онова време е имал предвид съразмеряването с минималното месечно трудово възнаграждение да се отнася само до пенсиите.
В Решение № 1533 от 7.06.1957 г. по гр. д. № 2785/57 г., IV Г.О., постановено при действието на първоначалната редакция на чл. 341, ал. 1 ГПК, Върховният съд тълкува разпоредбата в смисъл, че „съгласно чл. 341 във вр. с чл. 316, ал. последна ГПК запор не може да се налага върху трудовото възнаграждение на длъжника, и то само до размера, определен в чл. 341 ГПК. За останалата част вън от този размер запор може да бъде налаган макар и да се касае до трудово възнаграждение. Размерът, до който не се допуска налагането на запор по чл. 341 ГПК, се определя с оглед годишния доход на длъжника и неговото семейно положение”[8].
Още при действието на отменения ГПК в теорията е възприето становището, че вземанията на длъжника за трудово възнаграждение или за каквото и да е друго възнаграждение срещу труд, както и за пенсия, чийто размер е над минималното трудово възнаграждение, са частично несеквестируеми, като секвестируемите части се определят съобразно правилата на б. „а” – „д” на чл. 341, ал. 1 ГПК (отм.)[9].
При изготвянето на новия Граждански процесуален кодекс законодателният изказ е запазен както в работните проекти на българската и австрийската група, така и във внесения законопроект. По време на обсъжданията обаче Комисията по правни въпроси към Народно събрание го променя и първоначалната редакция в обнародвания през 2007 г. ГПК в пълния си блясък изглежда по следния начин:
„Ако изпълнението е насочено върху трудово възнаграждение или върху друго възнаграждение за труд, както и върху пенсия с размер над минималната работна заплата, може да се удържа, ако длъжникът има месечен доход:
1. до размера на минималната работна заплата – горницата над гарантирания минимален доход, ако е без деца, и една втора от тази горница, ако е с деца, които той издържа;
2. над размера на минималната работна заплата – двойният размер на дължимия данък по Закона за данъците върху доходите на физическите лица, ако е без деца, и размерът на дължимия данък по Закона за данъците върху доходите на физическите лица, ако е с деца, които той издържа.”
При установяването на правилата за удръжките т. 1 посочва, че такива могат да се правят от горницата над гарантирания минимален доход. Логическото тълкуване води до правния извод, че гарантираният минимален доход е бил изцяло несеквестируем, като се отчита, разбира се, изключението във връзка със задълженията за издръжка. Гарантираният минимален доход се определя от Министерския съвет на основание чл. 12, ал. 3 от Закона за социално подпомагане и служи като основа за определяне на социалните помощи. Към момента на приемане на тази разпоредба съгласно чл. 1, ал. 1 от Пoстановление № 51 на MС от 29.03.2005 г. (обн., ДВ, бр. 31 от 08.04.2005 г.) размерът на гарантирания минимален доход е бил нищожните 55 лв. През 2009 г. е нарастнал с колосалните 10 лв.[10]
Тази формулировка на т. 1 дава възможност да пресметнем, че до 1.03.2008 г. секвестируемата част е била поначало:
– при минимална работна заплата от 180 лв.: 125 лв. (ако длъжникът е без деца), съответно 62, 50 лв. (ако длъжникът е с деца, които издържа);
– при минимална работна заплата от 220 лв.: 165 лв., съответно 82, 50 лв.
Въвеждането на критерия гарантиран минимален доход бламира идеята, че минималната работна заплата като обективен критерий се прилага и по отношение на възнагражденията за труд. В противен случай т. 1 на практика би била неприложима, а въвеждането на праг при удръжките, свързан с минималната работна заплата – безсмислено.
Прави впечатление, че разпоредбата е използвала обобщаващото понятие „месечен доход”. Месечният доход може да включва един вид вземане на длъжника (напр. длъжникът може да получава само трудово възнаграждение) или две и повече вземания (напр. заплата и пенсия, пенсия и възнаграждение по изпълнителски договори и пр.). Така, ако длъжникът има месечен доход в размер на 180 лв., от които 95 лв. са вземане за пенсия, а останалите 85 лв. – вземане за възнаграждение за труд, то при тази уредба изпълнението ще може да се насочи само срещу второто вземане поради факта, че размерът на пенсията е под размера на минималната работна заплата. В случая горницата над гарантирания минимален доход е 125 лв., но логическото тълкуване сочи, че ще може да бъдат удържани само 85 лв. поради пълната несеквестируемост на пенсията. Не следва да се изключва преценката за наличие на алиментни задължения на длъжника – ако същият има деца, които издържа, удръжката следва да е наполовина.
На 30.05.2008 г. на бял кон се връща старата формулировка, като са променени размерите на месечния доход и допустимият размер на удръжките.
Видно от мотивите на законопроекта, occasio legis за изменението на тълкуваната разпоредба, извършено със ЗИД на ГПК (изм. и доп., ДВ, бр. 50 от 30.05.2008 г.), е въвеждането на пропорционално данъчно облагане на доходите на физическите лица, довело до изменение на икономическите критерии и фактори за определяне размера на несеквестируемия доход по чл. 446.
3. За празнотата в закона
De lege lata употребеното в предходната редакция на разпоредбата родово понятие „месечен доход” се съдържа в израза „ако осъденото лице получава до … месечно”. В тези случаи интерес представлява хипотезата, в която длъжникът получава плащане по повече от едно вземане (напр. пенсия и възнаграждение за труд), като размерът им поотделно е под размера на минималната работна заплата за страната, но сборът я надвишава – напр. пенсия в размер на 150 лв. и трудово възнаграждение в размер на 210 лв. Така и двете вземания са пълно несеквестируеми и съществува процесуална забрана за осъществяване на принудително изпълнение срещу тях. Ще може ли обаче длъжникът да се ползва от тази несеквестируемост? В случая сме изправени пред празнота в закона. Правният институт на несеквестируемостта не урежда подобна хипотеза, поради което правоприлагане по аналогия на закона е невъзможна.
За да разрешим този неуреден от процесуалния закон случай, следва да си припомним каква е основната задача на ГПК – възстановяването на нарушени субективни права, даването на защита на носителя на накърненото гражданско право, съответно санкция за правонарушителя. Следва също така в съзнанието ни да изплува и основният позитивноправен принцип, че правните задължения трябва да се изпълняват.
Практиката в изпълнителния процес е доказала, че в много случаи подобни вземания са единственото имуществено право, срещу което може да се насочи изпълнението. При съпоставката между едно неудовлетворено изискуемо и ликвидно вземане, от една страна, и един неправомерен юридически факт, какъвто е неизпълнението, от друга, предпочитание следва да се даде на вземането на взискателя. По-добре едно разтегнато във времето, разсрочено погасяване на задълженията, отколкото никакво погасяване. Неудовлетворените вземания на кредиторите са начално условие за икономически хаос, който е силно нежелано явление с неблагоприятни последици. Ясно е, че правният институт на несеквестируемостта е израз на хуманността, но закрилата далеч не е безгранична и всеобхватна (арг. от чл. 445, ал. 1 и 2, чл. 446, ал. 3 ГПК). Ето защо един подобен баланс на интересите, изразяващ се в гарантиране получаването на доход в размер поне на минималната работна заплата от длъжниците и погасяване на дължимите парични вземания на взискателите, е абсолютно оправдан.
Така, ако възприемем тезата, че основната императивна граница, под която не може да се слиза, е минималната работна заплата, т.е. целта е да се гарантира получаването на този доход, в дадения пример секвестируемата част от месечния доход на длъжника ще е 70 лв. Именно от тях би следвало да се правят удръжките. Въпросът е от кое вземане ще се удържат, т.е. върху кое вземане съдебният изпълнител ще наложи запора? При всички положения, тъй като се „прескача” изначалната забрана за принудително изпълнение срещу вземане, чийто размер е под минималната работна заплата, струва ми се, че в запорното съобщение изпълнителният орган следва да извести третото задължено лице за размера на другия доход на длъжника с оглед правилното и законосъобразно определяне на секвестируемата част и размера на удръжката. Така, ако се налага запор върху пенсията, математическата операция по чл. 446, ал. 2 ГПК ще следва да се върши от съдебните изпълнители. Преустановяване получаването на някое от вземанията ще има правопрекратяващ ефект по отношение удръжката от секвестируемата част. Едновременно с това ще представлява правопрепятстващ юридически факт за осъществяване на по-нататъшно принудително изпълнение срещу вземането, докато същото е под размера на минималната работна заплата.
Следва да се отбележи, че е налице ограничителен режим както на удръжките от трудовото възнаграждение, така и от пенсиите. Правното задължение за спазване на този режим тежи върху третите задължени в изпълнителното производство лица – работодателя, съответно осигурителния орган (вж. чл. 272 КТ и чл. 85–88 НПОС). Освен това наредбата установява и поредност на вземанията, подлежащи на удовлетворяване чрез удръжки, като поставя частноправните, с изключение на това за издръжка, на последно място (чл. 85, ал. 2 НПОС). При удръжките от трудовото възнаграждение не съществува подобна поредност, но е ясно, че с оглед избягване административнонаказателна отговорност за неизпълнение на данъчното и осигурителното законодателство работодателят първо ще удържи дължимия данък върху общия доход и осигурителните вноски, които са за сметка на работника или служителя. Също толкова ясно е, че работодателят ще предпочете първо да удържи своите вземания за надвзети от работника или служителя суми вследствие на технически грешки и за обезщетения за ограничена имуществена отговорност по чл. 210, ал. 4 КТ. Всичко това на практика може да доведе до невъзможност да се посегне и върху тази секвестируема част, тъй като общият размер на удръжките, които работодателят или осигурителният орган могат да правят, не следва да надвишава размерите, установени в чл. 446, ал. 1 ГПК (чл. 272, ал. 2 КТ, чл. 88 НПОС).
В тридневен срок от получаването на запорното съобщение третото задължено лице следва да посочи писмено обстоятелствата, поради които не може да бъде извършена удръжката (чл. 508, ал. 1 ГПК).
Във всички случаи длъжникът запазва процесуалното си право да обжалва действието на съдебния изпълнител, ако смята, че изпълнението е насочено срещу несеквестируем доход (чл. 435, ал. 2 ГПК).
4. In fine
Минималната работна заплата като императивна граница, под която не може да се насочва принудително изпълнение, намира приложение по отношение и на трите вида вземания, посочени в разпоредбата на чл. 446, ал. 1 ГПК. Процесуалният закон е затова, за да даде всекиму дължимото при справедливо балансиране на интересите. Отдавна е забравено времето на древноримските прийоми, при които длъжникът се е връзвал във вериги или е бил хвърлян в тъмница. Осъществяването на едни субективни права не бива да е за сметка ненормалното ограничаване на други.
Бележки под линия:
[1] Към момента минималният размер на работната заплата при нормална продължителност на работното време от 8 часа при 5-дневна работна седмица е 290 лв. – вж. член единствен от Постановление № 300 на Министерски съвет от 10.11.2011 г. за определяне на нов размер на минималната работна заплата. Постановление № 250 на Министерския съвет от 11.10.2012 г. пък щастливо ни информира, че от 1 януари 2013 г. минималната работна заплата нараства на 310 лв.
[2] Тази „процесуална техника” се отчита от съдебната практика, като не е счетена за незаконосъобразна – вж. напр. Решение № 4720 от 3.08.2011 г. на СГС по ч. гр. д. № 9686/2011 г., Г.О., 1-ви възз. бр. състав; Решение от 27.04.2011 г. на СГС по ч. гр. д. № 1148/2011 г., Г.О., II-А възз. състав.
[3] Средкова, Кр. Осигурително право. С.: Сиби, 2012, 410–412.
[4] Според М. Обретенова размерът на минималната работна заплата се отнася само до удръжките от пенсия. Авторката обаче посочва, че това положение довежда до парадокс, тъй като би означавало, че законодателят не е гарантирал минимална работна заплата на активно трудещите се – вж. Пунев, Бл., В. Гачев, Г. Хорозов, Д. Митева, Д. Танев, Е. Кръшкова, Е. Балевска, К. Топалов, К. Влахов, М. Златарева, М. Обретенова, М. Бобатинов, С. Кюркчиев. Граждански процесуален кодекс. Приложен коментар. Проблеми на правоприлагането. Анализ на съдебната практика. С.: ИК Труд и право, 2012, с. 1065.
[5] Проф. В. Попова посочва, че пенсията с размер под минималното месечно възнаграждение е изцяло несеквестируема, но не се спира на разглеждания тук проблем – вж. Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Българско гражданско процесуално право. С.: Сиела, 2012, с. 1005. Проф. В. Мръчков, обсъждайки правното значение на минималната работна заплата, сочи, че тя служи като граница, под която не може да се насочва принудително изпълнение върху трудово възнаграждение или върху каквито и да са други възнаграждения за трудов резултат или за пенсия – Мръчков, В. Трудово право. С.: Сиби, 2010, с. 379.
[6] Поради използвания в разпоредбата израз ми се струва, че правнорелевантна ще е както издръжката на ненавършилите пълнолетие деца по чл. 143 СК, така и издръжката на пълнолетни учащи се деца по чл. 144 СК. За особеностите на тези видове издръжка вж. Матеева, Ек. Семейно право на Република България. Варна: ВСУ „Черноризец Храбър”, 2010, 501–516.
[7] За пенсионното осигуряване вж. Средкова, Кр. Цит. съч., с. 387 и следв.
[8] Цитирано по Николаев, Хр. Изпълнително производство. Съдебна практика. С.: Сиби, 2009, с. 214.
[9] Вж. Сталев, Ж., А. Мингова, В. Попова, Р. Иванова. Българско гражданско процесуално право. С.: Сиела, 2006, с. 765; Мутафчиев, Г. Изпълнително производство. С.: Нова звезда, 2005, с. 57.
[10] Вж. член единствен от Постановление № 6 на МС от 15.01.2009 г. за определяне на нов месечен размер на гарантирания минимален доход.
GD Star Rating a WordPress rating system
За минималната работна заплата като императивна граница по чл. 446, ал. 1 ГПК, 6.7 out of 7 based on 21 ratings Свързани публикации:
