16 години по-късно

Блажо Николич

Кино салонът на ВИТИЗ беше препълнен. Да уважат единственото излъчване на филма на екран бяха дошли героите в него, хора на изкуството и ценители

Документалната лента е с продължителност час и половина

„Преди 16 години бяхме може би малко по-различни, по-истински, по-честни и истински мечтаехме да променим живота. Сега ми се струва, че е много интересно да видим за какво сме мислили и мечтаели тогава и в какво сме се превърнали.“Александър Морфов“Това беше времето, в което се загубвахме между водките, ракиите и каквото още се сетите и дрънкахме глупости, защото знаехме, че нищо не можем да направим в държава, в която някой постоянно ни лъжеше. Илията и Емо направиха един филм, който завършва с един много тежък текст – „…всички тези хора напуснаха тази държава…“ Ние не напуснахме тази държава, ние останахме тук.“Кольо Карамфилов 10 януари, час преди да започне премиерата на документалния филм „1997 – несподелени мисли и идеи“ срещаме неговия продуцент, режисьор, сценарист, монтажист и звукооператор – Блажо Николич. На метри сме от „Министерски съвет“, шеговито нареченото от режисьора Пламен Панев кафене, виновно за реализането на лентата, т.е. седнали сме в К.Е.В.А. Блажо Николич с побеляла дълга брада и коса стои на маса с един от незрящите си ученици – актьор в школата на училището за незрящи деца, на която в последно време се е посветил. Роденият в Белград сърбин отдавна е свързан с България – още през 1974 г. попада за първи път в Пловдив и се влюбва в града, по-късно и в бъдещата си съпруга – Нели. През годините е бил музикант, промоутър (финансира първия концерт на Горан Брегович у нас), актьор в киното ( „Кал“, „Сомбреро блус“, „Хълмът на боровинките“, „Пазачът на мъртвите“, сериала „Хъшове“, в момента се снима в „Съдилището“) и един от най-добрите преводачи от aлбански, aнглийски, aрабски, македонски, словенски, сръбски и хърватски език.

На тази дата Николич си спомня паметни моменти – раждането на дъщерите си близначки наред със събитията пред Народното събрание и масовите протести, предизвикани от дълбоката политическа и финансова криза, в която изпада България. На 10 януари 1997 година президентът Жельо Желев отказва да даде на БСП мандат за съставяне на ново правителство, въпреки че е задължен по Конституция и опозицията обявява началото на национална политическа стачка, призовава към гражданско неподчинение като организира протестно шествие срещу Народното събрание, завършила с опити са палежи и десетки ранени. 1995, 1996 г. и в разгара на хаоса група приятели, завършили ВИТИЗ се събират в малко кафе срещу входа на учебното заведение на ул. „Стефан Караджа“. Александър Морфов по-късно ще каже, че не са можели да се откъснат като деца от майките си и продължавали да ходят в „Министерски съвет“, за да обменят, развиват и споделят своите идеи, да си помагат един на друг и да мечтаят за бъдещето. „Това беше най-креативното място в София“, допълва той. Илиян Симеонов-Иля и Емил Тонев (автори на филма „Граница“), които са част от голямата компания, решават да направят документален филм и да заснемат всички идеи, мечти, вълнувания, халюцинации, раждани всяка вечер в декора на актуалната обществена и политическа ситуация. Наричат го „Имам една идея“ и снимат всички сладки разказвачи на горния етаж над заведението. Зад този проект като продуцент застава единствено Блажо Николич с неговите 500 долара и ентусиазъм. През 1998 г. филмът e излъчен няколко пъти по БНТ и е „провъзгласен от едни журналисти за най-българския филм“, печели наградата „Златния ритон“ в Пловдив и „Златният витяз“ в Русия. 16 години по-късно

нито „Министерски съвет“ го съществува, нито К.Е.В.А. събира само артистичните среди, Блажо е надхвърли 60-те, Илята го няма на този свят, Кольо Карамфилов изпраща сина си на инвалидна количка студент във Виена, Александър Морфов не се задържа много в България, Мариус Куркински показва лицето си в медийното пространство, само когато трябва да презентира актуален проект.

Днес новото е, че пак ще видим същите лица от същия филм, този път – с други думи и послания. „1997 – несподелени мисли и идеи“ е т.нар. брак от предишната лента или това, което не е влязло във филма. Блажо го определя като „нероден близнак на друг близнак“.

„Тъй като тогава, през 1996-1997 година нищо не можеше да се прави в тази държава, си казвахме – пичове, след 20 години ще вземат да говорят за нас като некадърно поколение, бездейно и безидейно, дайте да направим филм, в който всеки един от нас да си разкаже идеята. Но по време на монтажа аз не бях съгласен много с това, което Илята и Емо искаха да направят – т.е. да създадат политизиран, антикомунистически филм. Аз не съм седесар, нито бесепар, най-малкото не съм българин.“ Тогава продуцентът си казва, че един ден ще направи друг филм от същия материал, без да пипа нищо, просто като го премонтира и сложи изпаднали кадри. „Исках да мине тази дистанция на годините, дори ми се щеше годините да са двайсет, но вече нямам много време за чакане.“ През лятото на 2012 г. решава, че моментът е дошъл и прехвърля съдържанието от оригиналните десет Бетакам касети на цифров носител.

И в стария, и в новия филм са включени архивни кадри на митинги и подпалването на Парламента, но в основата им са разказите на главните действащи лица – Кольо Карамфилов, Александър Морфов, Петър Змийчаров, Мариус Куркински, Златин Радев, Пламен Панев, Росен Марковски, Христо Стоянов-Еци, Антони Ненов. Облечени с кожени черни елеци, пушещи цигара след цигара, творците говорят с болка за заобикалящата ги обстановка, търсят своя път в творчеството и смисъл да останат в родината си, разказват сюжети за филми, истории за търсене на продуценти, стягат се за Париж. Мариус мечтае някой да го покани на изиграе Хамлет, Кольо Карамфилов пък описва изрядно облечения си дух в костюм и бяла риза и споделя за откритието, че е бил кон в един от предишните си животи и румънска циганка в други два, Петър Змийчаров вади всичко налично от джобовете си – това ще е следващият му кураторски проект.

„В момента на една маса, било тя и безплатна шведска, трудно ще събереш повече от пет човека, особено пък като тези. А нас тогава ни обединяваше емоцията, слушахме се един друг. Безидейността е майката на нищото, на стегнацията, но от друга страна идейността е майка на всички проклети революции, които са дали своя отпечатък през вековете – Болшевишката, Либералната и др. Да имаш идеи и да не можеш да ги осъществиш не е чак толкова страшно, но да нямаш идеи е много страшно, казва Блажо Николич. Сега обаче се промени едно нещо – и младите, и участниците във филма – всички са изпаднали в една апатия“. Всъщност всеки зрител сам може да прецени какво се е променило през тези 16 години в България през възгледите на най-успелите ни творци. Това е основната ценност на лентата – собствените изводи през частните очи.

„Има едни 16-17-годишни деца, допълва Блажо, които не помнят това време и слава Богу, защото то не беше хубаво, макар и героично. Героите са някакви десперадоси, които са загубили всякаква надежда. Искам младите хора да видят този филм, за да не се повтаря онова време и това, което ние сме били принудени да правим или не. Трябва някой да разкаже на децата, защото те няма откъде да разберат сами, трябва да се припомня.“

Защо един сърбин продуцира и режисира филм за български творци, Николич шегувито отговаря: „Защото разбрах, че сте имали някакви будители и като гледам как са ви събудили, нищо не е станало… Казах си – хайде да опитам аз. Идеите и културата нямат националност.“

„1997 – несподелени мисли и идеи“ вероятно ще бъде пуснат в безплатните видео канали в интернет. Кадри от филма може да видите в предаването „Всяка неделя“ на 13 януари.