В предишни броеве на „ШОУ“ в интервюта по църковни въпроси на няколко пъти се споменава името на Левкийския епископ Павел – една от най-скандалните и обсъждани личности в БПЦ. За него е писано какво ли не – че е бил изключен от Духовната академия за „лошо поведение“, че е причинил пожар с цигара в пияно състояние, че е бил един от първите производители на ширпотреба у нас и любимец на т.нар. „бразилци“ по време на соца, а още в началото на прехода е сред най-близките на ъндърграунд-герои като Илия Павлов, Иво Карамански, бай Миле и пр.
Епископ Павел бе и един от най-близките хора до покойния Варненски и Великопреславски митрополит Кирил, за чиято смърт не спира да се говори. Последното, което буди любопитство около персоната му, е предстоящият на 26 ноември църковен съд. Павел е „епископ на разположение“, но от известно време насам не се води на работа. Пръв отец Димитър Амбарев оповести публично, че той е бил изгонен от килията си в Светия Синод по нареждане на Пловдивския митрополит Николай. Наскоро от интервю за вестника ни за пръв път пък разбрахме от Ловчанския митрополит Гавриил защо е изгонен епископ Павел: „Беше представен документ, че той е сключил брак и има дете. Това е недопустимо за епископ и беше формалният повод да му се забрани да служи“, каза пред репортер на „ШОУ“ Гавриил. Близък до средите на БПЦ пък ни подшушна, че това отговаря на истината, но не съвсем. А именно – че Павел е узаконил не свое, а чуждо дете, но години наред криел благородната си постъпка.
Образът на скандалния епископ очевидно има повече от един ракурс. Той е сложна, амбивалентна личност. Рядко дава интервюта, но успяхме да го склоним за коментар по горещата тема с предстоящия църковен съд. И се роди новина. И то каква!
– Епископ Павел, не обичате да давате интервюта…
– Ами вие бездруго си пишете, каквото си искате! И всички медии пускате една и съща снимка – там, дето съм с жената на бай Миле. В медиите аз съм „гей за всеки случай“, но имам дете, и съм „разтуха на богати вдовици“; скандален съм „по принцип“ и от мен може да се очаква всичко, каквото роди клюката…
– Явно говорите за често тиражираната ви снимка със Силвия Панагонова…
– Ами само тая снимка ли имате?! И какво като съм с нея на снимката?! Аз съм се снимал и с хора, които не познавам! В един храм, когато влязат хората, вие знаете ли кой какъв е?! В светския живот, когато се озовете някъде, вие всички ли познавате, знаете ли кой кой е?! Нямам предвид Силвия. Искам просто да кажа, че снимките сами по себе си нищо не могат да кажат. В живота има обстоятелства, косвени обвързаности и прочее неща, които човек не може да знае, ако не попита източника, а не да си прави „съчинения по картинка“.
– Ето, питам ви в прав текст: До нас достигна слухът, че бракът, заради който ще ви изправят на църковен съд, е бил формален и направо казано – сключили сте го, за да узаконите чуждо дете. Така ли е?
– Така е. Така наложиха обстоятелствата навремето и поех тази отговорност заради друг… близък човек. Но такива са каноните в църквата, така е разпоредено и се счита за нарушение. Аз съм 30 години служител на тази църква.
В живота има превратности
Аз съм водил такъв съд срещу един човек, сега мен ще ме съдят. И друг път съм казвал, че виновният има нужда от адвокат – затова не говоря пред медии и не тръбя колко съм невинен.
– А вие май наистина сте невинен по това обвинение. Доколкото разбрах, става дума за една ваша благородна постъпка – постъпили сте така заради ваш близък роднина… направо казано – заради брат си. Защо не го признаете, за да се защитите?
– Човек не може да се оправдава за постъпките си с друг човек. Това е било мое решение. Не ми е в стила да се оправдавам и да се правя на благороден. Дали съм такъв, само Бог ще отсъди. Сега ще ме съдят архиереи – висши църковници, но и те са човеци. Пред църковния съд ще кажа истината. Но да разкривам чрез медиите една дълбоко лична тайна, засягаща и други хора, не ми се вижда редно…
– Има ли на кого да навредите в този случай, минали са години…
– Всъщност няма. Въпросното дете е вече млад мъж на 22 години и е син на брат ми – това е истината. Каквото сте научили, е вярно. По онова време
брат ми беше женен и това щеше да му развали семейството
Сега вече е разведен мъж и няма как да му навредя. Така че, това е – узаконих с бащинство детето на брат си.
– Наистина ли ви изгониха от килията ви в Светия синод и ви поставиха ултиматум да си изнесете вещите?
– Не, там са ми вещите, но живея на друго място. Разхождам се по пазарите – обичам да се смесвам с тълпата и да общувам с хората. Много приятели ме канят да отида на море, на планина – да отдъхна, да се отърся, че много ми се насъбра, но аз не се чувствам в настроение за такива неща.
– Били сте много близък с покойния митрополит Кирил. Какво мислите за смъртта му?
– Какво да мисля?! Шок! Шок, от който още не мога да се отърся и още не мога да повярвам в случилото се.
Плакал съм като дете за него!!!
– Вярно ли е, че на летището си късате билета и се отказвате да пътувате за погребението му?
– Откъде го знаете това?!.. Абе, щом и това знаете!… Не можех!.. Беше спонтанно. Изведнъж ме завладя едно усещане, че не искам да го видя в ковчега. Той беше толкова силен, толкова здрав, спортист!… Не можех да понеса толкова много товар! Около смъртта на Кирил се случиха и моите най-големи неприятности. Омраза, недоброжелатели, интриги… Смъртта му беше върхът на шока!
– Били сте много близки двамата…
– С него сме били и на софра, и по чужбина, и къде ли не, къде ли не!… Сега съм взел тая книга, за която се разшумя – „Небеса от грях“, да прочета този „пророчески“ откъс в нея и искам разговор с тази жена – авторката от Търговище. Със Славчо Проданов, който също вътре бил герой, се знаем. Действително те са учили заедно с Кирил в Семинарията. Странно е това смесване на художествена измислица и реалност в тоя роман!…
– Говори се, че митрополит Кирил е бил убит…
– Въпросителните са много, но да кажа с категоричност, че да – Кирил е бил убит – не мога. Това би било голямо изхвърляне, при положение че не разполагам със стабилни доказателства. Чувам, че определени кръгове искат ексхумация и петорна експертиза и смятам, че би било добре да се направят. Да, Кирил обичаше миди, гмуркаше се, ловеше миди, обичаше да плува. Ходили сме на два пъти да плуваме на Галата. Единия път
аз щях да се удавя
Поплувах, седнах на една скала и се загледах в един кораб. И откъде ме връхлетя една голяма вълна – събори ме и ме завря между камъните. Кирил се смя, а пък аз му викам: „За последен път идвам с тебе на плаж! Ти не си ми на кадем!“. Той ме караше винаги аз да шофирам, където и да сме ходили заедно. Много сме играли тенис и повечето го биех, а той много възпитано се ядосваше. Обичаше да ме закача така: „Може ли да те цитирам?“, ме питаше. И как ме цитираше: „Тука някои хора нямат връзка с „кулата“!“ – демек с главата. Приятели знаят, че това си е мой израз – малко не по канон, но си го имам и го употребявам в светския живот. А Кирил не умееше много да приказва, малко телеграфно говореше, но така говорят хората, които имат бърза вътрешна реч. Той беше много умен и много „в час“. Ще ти кажа кога ме спечели като човек. След една Коледа майка ми дойде във Варна. Носеше едно прасенце, което изпекохме и седнахме на трапеза тримата. Той я попита как е, как се чувства, и майка ми, една страхотна еврейка, му каза с чувство за достойнство, че е овдовяла – 8 месеца преди това беше починал баща ми. И Кирил, съвсем спокойно, вместо някаква лигава утеха, й каза: „Г-жо Руске, вие може да останете тук, във Варна, ще ви дадем един апартамент на разположение, да не се чувствате самотна“. Майка ми не прие, разбира се. Но мен ме впечатли, че без никой да го е молил за такова нещо, Кирил спонтанно намери едно решение, на секундата се досети какво е в душата на тази жена – отърсваше се от мъката си и беше дошла при сина си… Кирил имаше това качество да прониква зад думите и да реагира много бързо и адекватно. Имаше голяма слабост към Плиска – много го теглеше натам сърцето. В последно време ме измъчва една натрапливост, от едно негово изречение, което ми изплува в паметта. „Дедушка, ми каза – той така ми викаше – в планината и в морето човек не бива да ходи сам!“ – така ми каза веднъж. С две думи – че е опасно. Той по принцип предусещаше, че има хора, които го мразят, и беше предпазлив, но не до степен да изпитва параноичен страх. Обратното – според мен често пъти много рискуваше. По принцип обичаше предизвикателствата – и в това отношение бяхме сродни с него. Обичах го като роден брат. Сега, след смъртта му, ме потърси един човек, който ми каза неща, които възприех като послание от него. И съм сигурен, че духът му ще бъде до мен, както и аз ще изпълня обета, който си дадох след тоя разговор. Но за какво става въпрос, остава между мен, духа на Кирил и Бог…
– Последната ви среща преди новината за смъртта му?
– Бяхме на вечеря на 6-и срещу 7 юни на едно място тука, в София. А Кирил имаше рожден ден на 8-и. Преди да отидем на вечерята, той ми каза, че там щял да бъде един човек – не ми каза кой – за изненада. Отиваме на вечерята и действително – там видях един мой съученик Христо – новият приор на Мешерето. Вечеряхме и Кирил помоли да го вземат сутринта в 6 и половина да си пътува за Варна – да си празнува там рождения ден, както е нормално. И вече е бил на път, когато научих, че са запечатали канцеларията на Ицко, където и Кирил си правеше срещите. Дето се вика –
от днес за утре започнаха отмъщенията
Така започнаха и атаките срещу мен. Пазя едни есемеси, които един ден ще извадя на бял свят!… Ще им се видят доста интересни на някои хора…
– Вие, разбрах, сте отговаряли за Външен отдел на БПЦ, същевременно се говори, че сте масон… Масон ли сте?
– Не, не съм масон! Масони бяха мои приятели като Илия Павлов. Видях Илия час и половина преди да го застрелят – бях при него в офиса му. Дарина я познавах отпреди да се оженят и по някакви непонятни за мен причини не изпитвах симпатия към нея. Илия го забелязваше и дори го отбеляза веднъж: „Да не й се сърдиш за нещо на Дарина?“, ме попита. „Не…“, смънках. Какво да му кажа, като и аз не знаех защо не ми беше симпатична.
Едно интервю на Еми МАРИЯНСКА
ОЩЕ РАЗКРИТИЯ ЧЕТЕТЕ В НОВИЯ БРОЙ НА „ШОУ“, КОЙТО ИЗЛИЗА ВЪВ ВТОРНИК, 27 АВГУСТ
