Романът “Под игото”
1. Жанр – Първият роман на Вазов и първият истински български роман; начало на оригиналната романова белетристика в България; своеобразен връх в творчеството на Вазов и в цялостната българска литература. Романът е мащабно белетристично произведение, изобразяващо съдбите на редица действащи лица в тяхното развитие, многостранност и сложни взаимоотношения: действието се развива в по-голям отрязък от време.
Романът „Под игото” е определен като:
– битово-исторически роман (от гледна точка на интерпретирания жизнен материал);
– роман епопея (монументално епическо произведение със значима общонародна тематика).
Ако в “Епопея на забравените” е изграден националният героичен пантеон, а в повестта “Чичовци” – образът на негероичния човек, големият прозаически текст улавя всички аспекти на националния живот – възходите на духа и битовите измерения на съществуването. Изобразено е индивидуалното и общественото битие на българина от епохата на Възраждането; изключителното се среща с всекидневното, героичното с прозаичното, бунтът с бита. Представени са топосите на дома, училището, манастира, кафенето, на града и селото; героите са представители на различни поколения, съсловия и типове. Основната сюжетна линия се движи от героя нарушител, който нахлува в спокойното всекидневие на общността и го подлага на преосмисляне и промяна.
Вазов използва като жанров образец авантюрния роман на френските романтици (Виктор Юго) с характерните за него неочаквани събития и обрати, съвпадения, загадки и пр. Сензационните похвати се редуват с реалистични, дори натуралистични изображения; романтически невероятното, приключенското – с достоверното и дори документалното, епичната героика – с потресаващата трагика. Възрожденската опозиция “свое-чуждо” се съизразява с етичните опозиции “добро-зло”, “красиво-грозно”.
2. Творческа история – В основната си част романът е създаден 1887-88 г. в Одеса, където Вазов намира убежище след започналите в България гонения на русофилите. Романът е завършен в България и е издаден в “Сборник за народни умотворения, наука и книжнина” 1889-90 г. Пет години по-късно – 1895 г. – излиза първото самостоятелно издание.
По думите на Вазов, романът е роден от носталгията му (на Вазов) по родината. По-точно обаче романът се създава като необходимост Вазов да продължи своя диалог с историята в едно епично повествование (след лирико-епичното възвисяване и идеализиране на близкото минало в цикъла “Епопея на забравените”): да даде израз на патриотичните си чувства, да потърси истинските стойности на близкото историческо минало, свързано с Априлската епопея, да им даде своята нравствена оценка, като ги съпостави на дребнавото си настояще, да направи своята духовна равносметка. По-голямата времева (12 г. след Априлското въстание) и пространствена дистанция (далеч от България – в изгнание) дава възможност на Вазов по-трезво и по-обективно да анализира значимостта на процеса, променил съзнанието на етноса в съзнание на нацията. Двете епопеи (“Епопея на забравените” и “Под игото”) се явяват основно градиво на националната митология, основен фактор за националното ни самопознание и познанието на другите за нас.
3. Заглавие – Първоначално намерението на Вазов е да даде на романа името “Кървава заря” (поставя акцент на самото събитие – кървавия бунт, въстанието). Заглавието “Под игото” назовава робското състояние, предизвикало дългото, мъчително раждане на копнежа по свобода. Предлогът “под” изразява спотаеното очакване за промяна. Заглавието (чрез контраст със съдържанието на романа) откроява стойността на израстването на народа – от роб до бунтовник.
Членуваната форма “игото” отпраща към конкретно иго, което за съвременниците на I-то издание на романа е било личен спомен. Историческата епоха е назована твърде обобщено и сдържано. Затова Вазов, верен на себе си, уточнява историческия момент, който ще е обект на изображението, в подзаглавието: “Из живота на българите в предвечерието на Освобождението”.
4. Тематика – Двете епопеи са свързани с обща тема: българската история на прелома (границата) на две епохи – робство и свобода; преодоляване на робското съзнание и поривът към свободата, духовното израстване на народа, неговото съзряване за революционна борба и героична саможертва. Вазов споделя: “Поставих си за цел да изобразя живота на българите в последните дни на робството и революционния дух в епохата на Априлското въстание”. Израз на тази идея е великолепната метафора хипербола от одата “Каблешков”: “И в няколко дена, тайно и полека/ народът порасте на няколко века”.
Романовото повествование се гради около събитие, означило дълбока промяна в националното мислене – Априлското въстание от 1876 г. Според Милена Цанева романът е “малка енциклопедия на българския живот в последните години на робството”. Истински художествен обект на романа са битът, душевността и историческата съдба на българския народ в конкретната историческа епоха, т.е. Вазов търси мястото и смисъла на Априлското въстание в един многостранен народопсихологически план – като преломен момент в развитието на националната психика, националния характер и националната съдба. Многостранното изображение преплита 3 тематични пласта в повествованието:
– исторически – свързан с хронологичната последователност при изобразяване на конкретни исторически факти от Априлското въстание, вмъкване на документални елементи, възпроизвеждане на реалния дух на времето (робство, но и период на духовно и политическо пробуждане, на самоосъзнаване на нацията);
– битов – изображение на ежедневния живот на българите, на техните обичаи, традиции и нрави, на повтарящото се и изменящото се в тях, на обичайното и изключителното;
– социално-психологически – патриархалното устройство на живота и обществото, социалните норми и закони, духовните и политическите потребности, промените в индивидуалното и в колективното съзнание.
Внушенията за големите исторически процеси, за духовните, социалните и психологическите национални изменения са внушени чрез разказ за индивидуални човешки съдби и за живота на българското общество.
5. Сюжет и конфликти, художествено времепространство (хронотоп) – Сюжетът се гради върху оста подем и погром на въстаналия народ, по хронологията на конкретното историческо време. Събитията обхващат твърде кратък период от 1 година (май 1875 – май 1876 г.) – тази година обаче концентрира в себе си резултатите от цялата робска епоха и най-вече от последните години на турското иго, в които – под привидно спокойния робски живот, е настъпил моментът на оформено национално самосъзнание, на психологическо израстване на народа за риска (саможертвата), за подвига на революцията. Този момент е резултат от натрупванията в дългите, привидно инертни, години на робството. (Обещанието за промяна се забелязва още в атмосферата на “Чичовци”, затова много от героите продължават съществуването си в света на романа).
Художественото пространство също е обективното национално пространство и с малки изключения представя родния град на Вазов (Бяла черква – Акча клисе) като микросвят, като представителен топос на България, метонимия на родното. Обективност на пространството създават и другите ареали: близкият град К. (Карлово), Клисура, Стремска долина и пр. Автентичната обстановка е не само фон на романовото действие, но и мярка на типично българското национално присъствие.
Преобладаващо е представено градското пространство (по-рядко – селското) със своя бит и атмосфера: в българския патриархален дом и на обществени места, емблематични за духовното израстване на българина през Възраждането: училището, църквата, манастира, кафенето, сред природата на Стара планина.
Сюжетната основа формално е свързана с романтико-приключенската съдба на героя Бойчо Огнянов, главната интрига се очертава от неговото поведение. Истински художествен обект обаче е духът на времето, процесите и измененията в националния живот, трансформациите в бита, съзнанието и душевността на българина, преобръщането на изконни ценности в навечерието на Априлското въстание. Обект на изображение е и онова, което е трайно, неизменно, устойчиво в българската традиция, както и променящото се в националния живот, в бита и душевността на българина. Образите на Бойчо Огнянов и на другите герои, носители на революционния стимул на епохата (Соколов, Кандов, Рада) – оформят I-та сюжетна линия, но тези персонажи не са значими със своята индивидуална характеристика, със своето биографично време (дори нямат такова), а с онова, което ги прави типични представители за съзнанието и характера на българина преди Освобождението – тъй като те са израз на революционния идеал на епохата, те са обществен и нравствен критерий на времето. Обобщеният образ на обществото, на народа с промяната в съзнанието му (или с невъзможността да я осъществи) оформят условно II-та сюжетна линия. Типичен представител на тази II сюжетна линия е чорбаджи Марко.
Светът на родното е представен раздвоен в отношението си към свободата – Вазов откроява опиянението на общността от идеала и идентифицирането си с него, но и невъзможността той да бъде осъществен и последвалото оттегляне на общността от свръхмярата на свободата. На границата между обичайното и изключителното българинът остава раздвоен между битовото и високото, между робството и свободата. Едни от българите приемат идеята за свободата и се жертват за нея, но други остават затворени в патриархалното пространство, изповядващи ценностите на съхранението на рода (ако ги нямаше вторите, целият български народ би се обрекъл на гибел).
Конфликтността в романа има различни измерения. Основен е междуетническият сблъсък, реализиращ опозицията свое-чуждо. Образът на чужденеца поробител най-често е демонизиран, представен със зверското в насилието, с дивото и жестокото в гротескова светлина, или осмян, иронизиран, пародиран в глупостта си.
Друго измерение на конфликта е сблъсъкът между бита и бунта. Грижата за прехраната, за челядта и добруването й, граденето и съхраняването на дома, ритуалите на всекидневието са същностни черти на колективното битие, които въстанието изисква да бъдат пожертвани. Такава е цената на превръщането на битовия човек в исторически.
Сблъсъкът има и морален (етичен) смисъл – героите ясно са разграничени и характеризирани във връзка с отношението си към бунта: изградени са две основни групи на герои антиподи: противниците на революционната кауза, предателите (Кириак Стефчов, чорбаджи Юрдан) и апостолите, поборниците и мъчениците на революционната борба (Бойчо Огнянов, Кандов, д-р Соколов, Рада) – между тях са и герои като чорбаджи Марко, които бавно, но безусловно приемат идеята за бунта. Като трета група се оформя групата на героите, чието поведение е разколебано и най-често се влияе от инстинкта за самосъхранение, от формулата на робското оцеляване: “Преклонената главичка остра сабя не сече”.
Драматично се противопоставят дом и свят, свое и чуждо, затворено и отворено пространство, вътре и вън. Представени са само епизоди, които имат значение по отношение на подготвяното въстание и създават картина на ускорената мегаморфоза на обикновения човек. Всяка следваща глава (или сцена) разкрива една по-висока степен на самоосъзнаване – сюжетното развитие следва възходяща линия: представя подготовката на въстанието като процес на нарастване, като процес на промяна на масовото съзнание. Затова една от основните опозиции в романовия сюжет е лудост (безумие, пиянство) – оцеляване (разум, страх).
6. Композиция – Романът се състои от 3 части, които са несъразмерни: най-обемна (почти 2/3 от романа), с най-обстоятелствени епизоди е I част, посветена на подготовката на въстанието; II и III част само щрихират въстанието и неговия трагичен край.
Композицията изразява авторовата концепция за значимостта на изобразеното историческо време. Тази гледна точка най-ясно е откроена в идейно-естетическата поанта на творбата – главата “Пиянство на един народ”. За Вазов промяната в народопсихологията, в съзнанието и мирогледа на обществото – опиянението от пожеланата свобода – е същинският смисъл на историческата промяна. Това са духовните трансформации у българския патриархален човек – преминаването му от битовото и обичайното към изключителното, високото, героичното, към новия идеал на историческото време – свободата. Достигната е критичната точка, маркираща историческия прелом, в който колективната общност се изпълва с енергията на новосъзиданието и започва да строи своята истинска история. Чувството на гордост и удовлетворение у Вазов идва от “пробуждането” на народа, от това, че той с душевността си е излязъл от мрака на робството, превърнал е роба (и раба) в себе си в духовно свободен човек – кротките поданици на султана са се преобразили от разумни стопани в бунтовници, в хора на честта и достойнството.
Вазов мъчително изстрадва погрома на въстанието и попътната му оценка е: “Самата борба, която последва, не заслужава името си”. Изображението на въстанието и на потушаването му като повествователен обем е незначително, но Вазов акцентира върху сюблимни, героични моменти и по такъв начин реабилитира за себе си и за света неуспеха , превръща го в трагичен етап, от чиито пепелища ще се роди бъдещето на България. *сюблимен – върховен,възвишен
