Националните добродетели в разказите на
Елин Пелин
(Екзистенциална връзка човек – земя, чийто посредник е трудът)
Елин Пелин е определен от своите изследователи като “певец на българското село”. Той има подчертано характерен творчески стил и сюжетна организация, ориентирани към художествено-белетрестична изразност, към проблемите на българския селянин. Връзката автор – текст при него се осъществява на ниво селска действителност. Сам отрасъл в селска среда, писателят познава битието на отрудения българин. В статията си “Как пиша” творецът споделя: “… един писател се оформя в средата, в която живее, в епохата, в която се
ражда …”. Годините, в които излизат повечето от произведенията на Елин Пелин са времето, когато се руши идилията на патриархалния свят и се градят новите отношения (края на 19-то и началото на 20-то столетие). Разказите на повествователя са художествено реализирани чрез типични за епохата герои. Характерно за “художника на българското село” е, че се стреми да бъде трезв анализатор на битието на труженика. Отново в статията си “Как пиша”, той сам заявява по един индиректен начин, че нашата литература трябва да развива онова реалистично начало, наложено от Вазов. Сравнение с “патриарха на българската литература”, който по-рядко създава картини от руристичната действителност, при това предадени като наблюдение “отвън”, Елин Пелин изцяло се съсредоточава в селския живот и го разкрива “отвътре”, интимно слят с неговия бит, психология и въжделения. Въпреки това той не е битов писател. Интересува го предимно човека.
След Иван Вазов Елин Пелин е друг голям майстор на разказа (на късия разказ) в нашата белетристика. Той му придава жанрово-стилово съвършенство и издига този повествователен жанр до класически висоти, които по-късно достига само Йордан Йовков. В архитектониката на неговия разказ стои най-често една случка и за разлика от Йовков много рядко има ретроспекция. При него случката служи за развръзка, идваща след стремително повествование в кулминацията на текста. Разказите му са организирани върху античния драматичен принцип за единство на време, място и действие. Най-често повествованието се води в епическото сегашно време. Събитието се разгръща в рамките на един топус – полето, нивата, двора.
У Вазовите разкази преобладава фейлетонно-очерковото начало, което им придава известна публицистичност в тона и фрагментарност в композицията, докато в Елин-Пелиновите повествователят се скрива зад обективната картина на случката. Образите и събитията, пейзажите и настроенията са предадени в обективен разказ, при който като че животът сам се развива. Писателят не се намесва открито, не ръководи и не коментира случилото се.
Разказът може да започне със случката или с пейзаж. Природата е персонифицирана като жива реалност и не само съдейства за разкриването на художествената идея, фиксира момента и пространството, представя героите и предрича събитието, но и по своему гради случката и внася лирическа струя в повествованието, като изразява авторовата позиция към проблемите и конфликтите. Майсторството на Елин Пелин се разкрива и чрез диалога – много често формата, в която протича случката. Съвършенството на писателя се състои в точната и лаконична реплика. Елин Пелин показва познаване на живата българска реч. Рядко в разказите му присъства епилог. Докато при Йовков финалът има сумиращ характер, то при Елин Пелин това е мястото в текста, където се разрешава проблемът. При “художника на българското село” всичко се подчинява на някакви природни закони. Съдбата на човека е исторически и социално обоснована.
Елин Пелин е писател-народопсихолог. Той познава до съвършенство душата на човека от народа, мирогледа, светоусещането, жизнената философия на героите си, техния емоционален свят. В творчеството си разкрива традиционните за хората, сред които е отраснал качества, като не идеализира, а отразява правдиво слабостите им. Повествователят обаче набляга на добродетелите на труженика, които е съхранил дори в немотията и страданията, в моментите на природни бедствия и тогава, когато е ограбван от богаташите и държавата. Налага се идеята, че страданието ражда добротата или е следствие от нейната проява.
Героите на Елин-Пелиновите разкази са и трудолюбиви, и жизнеустойчиви, и жизнелюбиви, и природно интелигентни, и носители на трезв реализъм. Те са енергични и витални с добре развито чувство за хумор. Бедните селяни са сладкодумни, носители на онази житейска мъдрост, на която учи единствено тежкия и изпълнен с препятствия живот. Те са по своему бунтари с изострено чувство за справедливост и солидарност, някак находчиви – винаги избират верния път за действие. Авторът набляга на любовта между хората и хармонията им с природата. Всички тези качества Елин Пелин въплъщава в образи, обрисувани с голяма топлота и яркост на характерите. Авторът опоетизира най-хубавото, най-чистото у човека от народа.
Елин Пелин ангажира много свои текстове с мотива за труда. За него връзката земя-труд-човек е екзистенциална, пълна с хармония. Творецът вижда в основата на националния характер на българина отношението му към труда и земята. Писателят утвърждава труда като извечна ценност на човека като действие, в което може най-пълноценно да се реализира. Животът на българския селянин е белетрезиран такъв, какъвто е – преплетен от щастие и трагизъм, от красиво и грозно. Най-често онова, което изпълва и психологизира най-детайлно битието на полския работник, е именно трудът. “Певецът на българското село” изгражда своята философия като израз на диалектиката в живота на труженика – труда е и песен, и мъка.
Не случайно в разказа “По жътва” писателят-психолог прецезира всеки момент от жътвения ден. Още в традиционното пейзажно встъпление е закодиран трагическият знак – лятната жега получава характеристиката “адска мараня”. Времето е горещо, “небето се е свило и сипе огън и жар”, но въпреки това селянинът неуморно събира класовете – плодовете на своя труд. Сблъсъкът човек – природа в началото на творбата не е очертан в трагичен план. Нито за миг читателят на остава с впечатлението, че трудът е провокиран единствено от мисълта за оцеляване. В тази творба-импресия се налага идеята, че трудът е всичко за селянина и пробужда у него естетическа наслада, жизненост. Става причина за веселие, песни и глъч. Той е трудно разбираем феномен, който кара една от героините – Пенка да запее, а авторът с възхищение и радост да обобщи: “А песента се ширеше, волна и млада, чиста като извор, пълна с надежди и желания. Тя кичеше на китки мили хубави думи и ги пращаше с любов някому някъде.”. Прекрасната песен е високо естетизирана форма на любовно послание. Произведението внушава идеята, че в хода на трудовия процес у човека се събуждат творческите пориви. Естетизацията на селското битие очертава и идейната линия на разказа: труд-любов-красота. Елин Пелин е майстор на сравненията. С една богата палитра от метафори, той ярко и запомнящо се опоетизира радостта от труда, като набляга на идеята, че на съкралното място, където се извършва свещенодействието труд – полето, се пробуждат и други възвишени чувства, освен насладата от работата.
Ако песента на Пенка е обредната песен на свещеното дело, то образът на Божан от повестта “Гераците” в началото е изграден като върховен жрец на този обряд. Наследил любовта на дядо Йордан към земята, той става част от природата, когато осъществява тайнството на труда: “Лицето му имаше прегорелия цвят на пшеничено зърно.”.
Творчеството на Елин Пелин е своеобразен химн на радостта от труда, негов апотеоз, олицетворение на единството между човек и природа. Лазар Дъбака и дядо Корчан от разказа “Ветрената мелница” не се трудят, за да извлекат полза от това. Те работят без да са сигурни в успеха на своето начинание. Целта не е резултата, а пътя, по който е постигнат. Тази мисъл е извод от философията им, че трудът изгражда не само мелницата, но и тяхната духовност. Затова и младият герой възкликва вдъхновено: “Чукай, чукай, дядо Корчан! Да я свършим, па каквото ще да става.”. В този разказ-идилия, възхвала на жизнерадостта, дружбата, народното изкуство е възпята в стихията на волния и вдъхновен творчески труд. Сюжетен център в текста е построяването на вятърната мелница. На фона на битовата картина изпъкват образите на главните персонажи. Сюжетното развитие започва с изображение на голямата суша, а пейзажът – типично
Елин-Пелиновски, е пластично-живописен и емоционално наситен. Със сушата именно писателят мотивира по-нататъшното развитие на фабулата. В творбата трудът е съзидателно начало. Той е душевна потребност и основа за чистосърдечното приятелство между Дъбака и дядо Корчан. В главите им винаги има “различни планове и замисли”, които неуморните им ръце превръщат ту в тепавица, ту в дарак, ту във ветрена мелница. Те строят подтиквани от някакво вътрешно безпокойство, от неутолимата и трескава жажда за действие. Елин Пелин споменава за “майсторската ръка” на Дъбака като символ на творческото начало. Всезнаещият говорител изтъква стремежите на романтичните души на стареца и младия левент да създадат нещо, в което да вложат изобретателния си ум и полета на въображението си. Сцената, в която дядо Корчан и Лазар строят ветрената мелница, е ода на сръчните майсторски ръце, на безмерната радост от вдъхновения труд.
Наслада и удовлетворение от труда изпитва и Боне Крайненеца от разказа “На браздата”. Текстът започва по характерен за Елин Пелин начин. Развитието на сюжетното действие е предшествано от пестелива природна картина, която свучи като лирическа характеристика на момента – есента, време за оран: “Като заваля дъжд, та цяла неделя! Тихо, кротко, ден и нощ. Вали, вали, вали – напои хубаво майката-земя, па духна тих ветрец, очисти небето, и пекна топло есенно слънце. Засъхнаха нивята.”. Присъствието на пейзажа-гледка създава настроение за кротка умилна готовност за труд – труд, вдъхновение, упование, благодат. Всезнаещият говорител охарактеризира лаконично нивата на Боне, но чрез сравнението: “Земята изпръхнала и се рони като захар.” насочва към идеята, че на полето селянинът намира удовлетворение от извършваната тежка работа. Настроението внася промяна в душевното състояние на сиромаха-орач. Земята сякаш дава сила на човека, трудът го ободрява. Писателят-народопсихолог акцентира на действието: редят се бразда след бразда и “Тъжното лице на Боне се разведри малко. Той забрави немотията и си подсвирна с уста.”. Ведростта на природната картина хармонира със състоянието на живия свят – стопанинът весело подсвирва с уста, подвиква ободрително на животните, ехото живо му отговаря. Създава се внушение за пълна хармония човек – природа.
Мястото, където се осъществява труда за българските писатели е свещено. При Елин Пелин полето е онова съкрално място, начало и край на всичко. На нивата се ражда любовта, народното творчество, децата; умират хора. На полето Лазаринка от разказа “Закъснялата нива” принудена от обстоятелствата, носи своето новородено чедо – там го кърми, там на трънливата круша е вързала люлката му. Там до синура то прекарва първите месеци от живота си. На нивата, докато пее своята чудна песен, Пенка от разказа “По жътва” пада “примряла от жега”.
Когато пияният Иван Дядката от произведението “Летен ден” на Елин Пелин тръгва към полето, глухонемият му син го спира. Обяснението на бащата за поведението на неговото дете е кратко и изпълнено с мъдрост: “Грехота е, вика, да ида пиян на нивата, дето се ражда хлеба …”.
Въпреки че в изблик на вдъхновение и възхита при вида на хората, тръгнали към полето, и от любов към природата старият Герак изрича думи пълни с радост и изпитана наслада от труда: “Ех, че време ли се отваря! Пак ще се къпе в човешки пот майката земя.”, авторът налага идеята, че този труд е носител и на пределна трагичност. В процеса на осъществяването му умират хора, изпълнени с виталност. Затова изключително лаконично, но с много тъга и болка. Писателят ще заключи в разказа “По жътва”: “Полето празнуваше тъжен празник. Погребваха Пенка.”. С въвеждането на ситуацията чрез глагола “празнуваше” и уточняващия оксиморон “тъжен празник”, повествователят сам доказва, че целенасочено търси смисловия контрапункт на понятието “труд”. Трансформацията на мотива за труда упование в труд наказание, тегоба, борба с природата илюстрират много от произведенията му. Те са разкази-вариации за трагическата селска участ.
Трудът на селянина в конкретната действителност не е защитен. Много често природните бедствия за миг помитат надеждите, таени дни наред. Нещастията в човешката съдба могат за миг да отнемат радостта и да променят живота на труженика. Така в разказа “Напаст божия” по интересен начин е ситуирана “тежката болест” “завърлувала” из селото. Епидемията се разпространява по време на един от най-усилените моменти от живота на българския селянин – жътвата. Именно контрастът между трудолюбието и бедите от болестта, които откъсват човека от творческия му устрем, налага силата на творбата. Към злините, които донася болестта, всезнаещият говорител прибавя и сушата. Тя изгаря и житата, и душата на труженика. Чрез нещастието и страданието на селяните, Елин Пелин набляга най-вече на причината за тях – немотията. Тя изгражда представата за труда като социално наложена тегоба.
Героите от разказа “Косачи”, в борба с оскъдицата, са принудени да напуснат домовете и семействата си и са слязат по долината на река Марица, за да търсят работа. Тяхната трагедия се корени в откъсването от близките им и необходимостта да се скитат в дирене на препитание. Творбата, подобно на много други Елин-Пелинови произведения, започва с лирическа природна картина. Тя е изпълнена с епитети, метафори и сравнения, хиперболи и олицетворения и е въведение към представянето на нерадостната съдба на косачите. Мъката на селяните откриваме и в изпълнените с тъга и болка думи на Благолажа: “… да ти разправям за нас голи-голтаци, дето сме тръгнали, с коси на рамо и с просеник в торбата, да бием път цяла седмица до Тракия на коситба …”.
Пейзажът, който в разказите на “певеца на българското село” има конкретна художествена функция – следва събитието, в “Напаст божия” не е описание на обстановката, а е душата на случката. В картината на опустошената от сушата земя, ярката образност е постигната чрез цветовете, форми и движения в природата: “От каменливите и голи чуки над селото и от червените ронливи сипеи по тях се носеше тежък и прижурлив лъх, като от купища разтопен метал.” Чрез сравнението, изброяването и натрупването на представи, чрез мрачното чувство, което цари сред природата и нейното одухотворяване се налага усещането за безнадеждност, отчаяние и безизходица: “Вадички и горски потоци, чешми и кладенци, блата и гьолища, бари и мочури – всичко пресъхна …”. Сушата унищожава нивите, осъжда на смърт добитъка. Сред печалното почерняло поле, трудолюбивите селяни градят кръсци от снопи и безхлебно жито мълчаливо, “като че събират трупове на бойното поле”. Чрез своя сюжет разказът “Напаст божия” се явява белетрестичен релатив на лирическото произведение на Яворов “Градушка”. Трагичната безнадеждност достига до краен предел и в двата текста. Героите в Яворовото стихотворение, които нямат сили да се противопоставят на природното бедствие заявяват:
Да беше мор, да беше чума,
че в гроба гърло ни гладува, ни жадува …
Подобно на тях селяните от “Напаст божия” в момент на отчаяние ще промълвят: “Нека като жабите, кога им пресъхне
блатото – да прокълнем и да умрем!”.
Елин Пелин акцентира на труда и човешкото страдание отново и в разказа “На браздата”, конструиран върху принципа на композиционно-образната симетрия – в първата част се разгръща мотива за труда-радост, а във втората за труда-тегоба. Боне Крайненеца и неговите помощници – Белчо и Сивушка са ситуирани от повествователя в обичайната, позната обстановка – нивата. Тук именно се разгръща човешката драма. Обезпокояващият симптом, разколебаващ хармонията в живия свят се улавя и отразява в състоянието на природата: “Из гората леко шумолят босите нозе на есента и под тях слабо трещят сухите съчки..”. Промяната в духовното състояние резонира в природния пейзаж. Боязливата есен алюзира неуверения вървеж на болното животно. Босите Ј нозе – социалния статус на труженика-сиромах, пречупването на съчките метафорично визира крехкостта на живота. Следва ново описание на живия свят. Сивушка пада в ярема, Боне се “вайка” около нея, а “Нивата орана-недоорана се печеше на слънцето”. Трагичната завръзка на действието отзвучава в новото състояние на природата. Гората е “глуха”, безразлична към драмата на селянина, слънцето бърза да залезе, за да не бъде свидетел на трагедията. Така се разпада интеграцията на човека с природата – тя се обезлюдява и изгубва своята одухотвореност, престава да отговаря на духовните движения на човека. Знак за това е емблематично изречение: “Наблизо нямаше никой”. Срещу мотива за единението с природата застава мотива за човешката самота. Боне поглежда “гората, която мълчеше, погледна Белчо, който пасеше кротко на слога, погледна слънцето, което бързаше, и видя, че … от никъде няма помощ”. Нивата пръхне безпомощно и орачът не ще може да я засее. На труда-упование противостои труда-отчаяние. Този поврат води до трансформация на идиличния план на изображението в трагически. Гората не е вече глуха, а враждебно мълчи. Топлите багри постепенно изстиват, а упованието постепенно се превръща в отчаяние. Орачът загубва своя “другар” в работата – Сивушка, а това е най-страшното за селския труженик.
Проблемът за труда на човека, писателят разглежда и в разказа “Закъснялата нива”. Творбата започва с картина, която навява тъга. Пейзажът е анонимен, а природата одухотворена: “Прегазило … е вече жарко лято, и грозна картина е оставил след себе си селяшкия труд”. Сред пустото почерняло поле, “усамотено стои непожъната нива”. На този фон контрастно е ситуирана “гиздава невеста по бели ръкави”. С остър сърп Лазаринка жъне и “изцибрено житно зърно … пада като сачми, които удрят в сърцето младата жетварка”. Чрез метафоричния образ авторът акцентира върху мъката и страданието на своята героиня. Тя се труди, но не с радост и наслада от извършваната дейност, а работи и плаче – “от нейните черни очи се сипят сълзи като
