Творчеството на Алеко Константинов

0
Добави коментар
tynka
tynka

ТВОРЧЕСТВОТО НА АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ – КРИТИКА НА СЛЕДООСВОБОЖДЕНСКАТА ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ

Мрачната и позорна епоха на първоначалното натрупване на капитали, потъпкването на възрожденските идеали и трагичната обреченост на всичко добро и честно намират своя съдник в лицето на Алеко Константинов. Болката от порочните явления поражда гнева на писателя, създава сатирика Алеко.

Своето творческо призвание той открива в изобличаването на социалните недъзи на епохата, когато всички са обхванати от мамоновата епидемия и гешефтарска страст. “ С бясна сила препускат байганьовци, гороломовци, каменовци, в кипежа на страстите те изпъкват като нечиста пяна над обществения строй и престъпление ще е в такава епоха да се възпяват звездите и луната, когато преди всичко трябва да се изгребе и изхвърли изпъкналата на повърхността гнусна пяна ( Алеко Константинов из рецензията към сборника разкази на Христо Максимов “ Тъмен свят “ ).

Естествено не само Алеко се заема с тази трудна и благородна задача. Заедно с писатели като Вазов, Стоян Михайловски, Елин Пелин и авторът на “ Бай Ганьо “ чрез своя метод на белетристично изображение – критическия реализъм – художествено анализира обществената действителност в България от края на миналия век. Голямата му заслуга се състои в това, че от всички свои съвременници той най – добре се докосва до социалните и психологически причини, обосновали възникването на байганьовския тип.

В онези години в България се създава типична гротесково – комедийна ситуация, извършват се обществено – исторически процеси, вътрешният механизъм на които определено съвпада с естествения път, чрез който се осъществява комичното. По думите на Чернишевски в основата на иронията лежи неочакваното сближаване на две далечни или противоположни понятия, но с не по – малко основание това може да се каже и за останалите форми на сатирична типизация. Всички те носят белега на неочакваност на промяната. Затова и в младата следосвобожденска България, когато се създават други условия за живот се явява един нов чисто икономически катализатор, който с неподозирана сила стимулира явленията, лежащи в основата на Алековото сатирико – хумористично виждане на света. Чрез всеобщ и универсален еквивалент за размяна на всякакви ценности – парите – обществото осъществява посоченото по – горе неочаквано и бързо сближаване. За обяснение на тези процеси трябва да се има предвид и обстоятелството, че капитализмът у нас, особено в ранния си стадий има подчертано специфичен облик. Затова и типажът Бай Ганьо е следствие на комедийно – гротескните промени, метаморфоза, при която народните добродетели се превръщат в човешки и социални пороци.

Болезненото възприятие на следосвобожденския живот, което мъчи Алеко, и става основополагащо за неговото творческо развитие намира своето обяснение в житейския път на твореца. Роден в дома на родолюбеца Иваница Хаджиконстантинов, той израства в среда, съхранила възрожденските традиции и ценности. Това определя бъдещия сблъсък в неговата душевност, която, запазила предосвобожденческото усещане, внезапно се изправя пред една сурова и изпълнена с пороци действителност. Тя поражда протеста на Алеко прераснал впоследствие в остра изобличителна струя срещу неговата съвременност.

Първите сблъсъци на писателя с непочтеността и неправдата, общуването му с членовете на кръга “ Весела България “ дават нов още по – силен тласък на неговото развитие, помагат му да осмисли социалната си задача и творческо призвание. Но безспорно решаващо за оформянето на Алековия мироглед се оказва пътуването му до Чикаго. То позволява на твореца да разшири своя кръгозор, да разкрие нравствените измерения на своето съвремие и да надмогне конкретно – националното в своето съзнание.

Майсторството и силата на писателя Алеко личат от показателния факт, че за по – малко от десетилетие той успява да създаде голям брой разнообразни в жанрово, стилово и композиционно отношение творби – от стихотворните форми, през фейлетони, пътеписи и пиеса, до своеобразните “ Бай Ганьо “ и “ До Чикаго и назад „.

Още първите литературни опити на Алеко – няколко стихотворения и пиесата “ На свободна почва “ – разкриват отношението на писателя към неговото съвремие. Макар и несполучливи от художествена гледна точка ( Пенчо Славейков твърди: “ В поезията Алеко докрай си остана ученик “ ), те са ярко доказателство за разбиранията на Алеко и за творческата задача, която си поставя – изобличението на следосвобожденските нрави и действителност. В комедията “ На свободна почва “ чрез образите на героите Сопов, Камшиков, Темидов, обект на изобличение е пошлостта и корупцията в полицейската и съдебна система, а в стихотворенията Алеко осмива политическата хамелеонщина и безпринципност.

Ти помниш ли, че беше радикал,

когато служеше за прост писец,

а днес гледам стана големец –

отхвърли ради остана само кал.

( “ Кажи ми бе, Първане “ )

Първите литературни опити на Алеко разкриват големия конфликт между нравствено – естетическата система на твореца и състоянието на българското следосвобожденско общество. Но в тях Алеко успява да осмисли и отрази най – вече външните проявления на ценностния упадък. Затова и тук характерно чувство е не горчивата ирония и сарказма, а преди всичко комичното. Пътуването на писателя до Америка обаче, значително променя степента и дълбочината на неговите идейни внушения. То му позволява да се отърси от чисто националното и емоционално отношение към живота, да проникне дълбоко в същността на общата деградация. Плод на това проникване е и една от най – значителните Алекови творби пътеписът “ До Чикаго и назад „. Значението на тази творба има многобройни измерения. То засяга художественото развитие не само на Алеко, но и на българската литература изобщо. Произведението дава нов тласък на българската пътеписна традиция, поставя началото на един силно звучащ и гражданско ангажиран пътепис, освободен от приповдигнатата емоционално – естетическа окраска, присъща на Вазов.¬

“ До Чикаго и назад “ прави впечатление с ярките картини от широкия свят – от Париж и Лондон до Ню Йорк и Чикаго, към които една новосъбудена за държавен живот нация, доскоро живееща в затънтената турско – ориенталска провинция, е отправяла любопитни очи и в стремежа си за ренесансово наваксване на познанието за многообразието и безкрайността на света, и в желанието за намиране на образци за социално устройство. Със своя пътепис Алеко Константинов удовлетворява и двете потребности – той дава и впечатляващи колоритни картини на един далечен и непознат за българина свят, и отговор на въпроса за прехвалената американска демокрация и технически прогрес.

Свободната композиция и пулсиращият ритъм на повествованието се определят не само от едно “ чудно нервозно състояние „, което очевидно е обхващало впечатлителния автор винаги щом е усещал любимата миризма на пътуванията. Стремителният разказ идва и от трескавия копнеж по прехвалената “ страна на неограничените възможности „: “ Америка е богата, в Америка лесно се печелят пари, тичайте да тичаме в Америка „. И ако този ритъм на “ тичането “ в началото на повествованието е израз на нетърпението да бъде видяна непознатата земя ( “ Че сега на мен до събор ли ми е: Америка, Америка! “ ), в самата Америка той е точното отражение на един динамичен живот на индустриално – техническата цивилизация. “ Туй бясно движение на железници, на параходи, на трамваи, на асансьори, тези замрежени от жици улици, този дим, този шум, тази суета … “ Но вече чувстваме, че нашият пътеводител не е безкритичен почитател на машинната динамика, че той търси в цивилизацията преди всичко мястото на човека. И ето, ние виждаме заедно с автора “ Тези загрижени физиономии, онези неми уста, лишени вече от способността да изобразяват усмивка. “ И верен на неспокойната си страст да ни дава не само картините на видяното, но и своите коментари, Алеко възкиква: “ У, студено! “ Но не просто студените физиономии на хората, увлечени в своя динамичен живот, отблъскват българския наблюдател. Защото той прониква отвъд видимото към същността на изобразяването: “ Лутнали, припнали всички американци като чаркове на една машина, които безсъзнателно, автоматически сноват, преплитат се и от машината капят долари, тези долари те пак ги влагат в машината и пак като чаркове сноват … Е, ами кога ще живеем? „

Пътеписът на Алеко, разбира се, не е плосък памфлет срещу американизма. Социално – критичните съждения са пръснати в едно пъстро на впечатления повествование, в което като калейдоскоп се менят картини – ту будещи възхищение с изобразената природна красота ( забележителното описание на Ниагарския водопад ), ту водещи към размисъл за пъстротата на света ( изложението ), ту внушаващи ни сковаващото впечатление от чудовищно – механизирания труд ( чикагските кланици ). Емоционалните оценки на пътеписа се движат между възхищението от природната красота и отвращението от обезчовечаващия механизъм на капиталистическия труд. Още в тази първа значима творба на Алеко се очертават полюсите на неговото възприятие на действителността, от които по – късно ще се обособят двата му основни жанра – пътеписът със своята одухотворена природна пластика и фейлетоните с бичуваща социална сатира.

Първият му фейлетон се ражда като непосредствена журналистическа реакция на политическото събитие. На 11 септември 1894 година се провеждат избори за Народно събрание, в които Алеко Константинов, воден от желанието да участва в строителството на нова България, се кандидатира за народен представител в родния си град Свищов. И тук неговият обществен идеализъм се сблъсква с разбойническите методи на управляващата партия на Константин Стоилов, който след диктатурата на Стамболов превръща в позорна българска традиция безскрупулните политически борби. Отвратен и погнусен от поредната си среща с вулгарните политикански нрави на следосвобожденска България, Алеко Константинов реагира на политическия произвол, от който сам е пострадал, най – напред с едно неподписано писмо в Каравеловия вестник “ Знаме „, а след няколко дни и с първия си фейлетон “ По изборите в Свищов „. Написан с язвителна ирония, срещу отговора, който е получил от министър – председателя Стоилов на запитването си за “ свободата “ на “ изборите „, този фейлетон въвежда Алеко в жанра, който две десетилетия по – рано Христо Ботев и Любен Каравелов са довели до изключителна сатирична сила. И макар фейлетонът да завършва със смеха, с който група общественици коментират обещанията на Стоилов за демократизъм на изборите, този смях все повече се насища с язвителна ирония, сатирична гротеска и хуманистична горчивина, с които Алеко бичува политическата и социална поквара на обществото.

Темата за илюзорната “ свобода “ на изборите продължава да вълнува опарилия се от нея кандидат – пилитик, чиято слава на фейлетонист расте ( “ Смирррно, рота – а, п’ ли! „, “ Избирателен закон „, “ Угасете свещите “ и др. ). В своето развитие на фейлетонист Алеко, който още в началото се е разграничил от чаршийския памфлетизъм на българската журналистика, се движи от сатирично – памфлетното вдъхновение по конкретен повод ( чийто обект най – често са лидерите на управляващите партии ) към социално – сатиричното обобщение и типизация – най – ясно личи това в последните му фейлетони от цикъла “ Разни хора, разни идеали „.

В своите фейлетони Алеко Константинов създава цяла галерия от социални типове и политически нрави от съвременна България. И макар че те са предадени като че от натура, с цялата им жизнена конкретност, битов колорит, с индивидуализирана речева характеристика, силата на художественото обобщение ги превръща в зловещи гротески, които – по думите на Пенчо Славейков – “ спиртосани във фейлетоните на Алеко като редки екземпляри от екзотични животни, с удивление ще се съзерцават от потомството. “ В тази “ политическа зоология „, която после продължава съученикът на Алеко от Николаевския пансион Георги Кирков, почетно място заема монархът Фердинанд ( на него са посветени фейлетоните “ Що значи народът ликува „, “ Херострат II „, “ Сеятели на рабски чувства „, “ Миш – маш “ и др. )

Царстващата особа още от своето пристигане в България се радва на особеното внимание на българските сатирици, за което несъмнено са влияли и изконната неприязън на българина към властимеющите, и допълнителната омраза към “ ябанджията „, и най – много несъмнено самите качества на Кобурга. Със своята надменност, славянофобство, властническа безцеремонност, антидемократизъм, политическа недалновидност, цинично несъобразяване с националните интереси и дори с неособено привлекателната си външност, в която се откроявал любимия на карикатуристите нос ( по – късно обект на насмешките и за юношата Гео Милев ), Фердинанд наистина е бил благодарен обект за сатирично вдъхновение. Почти няма значителен писател на епохата, който по един или друг начин да не е изразил народната омраза към монарха – било със смели граждански протести, било с дръзки публицистични слова, било в привидно безобидни закачки или най – малкото с притаено огорчение. Срещу Фердинанд изразяват протестите си и “ естетите “ от кръга “ Мисъл „. Общият антимонархически фронт обединява буйния Антон Страшимиров и “ кроткия “ П. Ю. Тодоров, гордия Пенчо Славейков и нежния Димчо Дебелянов. Дори умереният в своето гражданско поведение народен поет Иван Вазов нерязко се е чувствал засегнат от високомерието на монарха.

Но и на фона на този всеобщ литературен и граждански антимонархичен фронт фейлетонистът Алеко Константинов се откроява и като един от първите, и като един от най – дълбоките по художествено – сатирична сила. Особено показателен е в това отношение фейлетонът му “ Миш – маш „, където Алеко открито изразява и своя, и народния копнеж: “ И съм си мислил някой път: българинът го ядат разни ябанджийски псета, защото той не се ползува спрямо тях от своето гениално изобретение, от вездесъщото газено тенеке. Вържи го на ябанджията, па да издюдюка цяла България с един глас, та като прескочи границата, тенекето тъй да се тресне о пограничния камък щото цял Балкан да загърми. „

Макар и не тъй шумно и без газено тенеке, горе – долу така си отива “ ябанджията “ от България – с подвита опашка, като главен виновник за националните катастрофи.

Най – голяма социално – изобличителна и художествено – обобщителна сила постига Алеко Константинов във фейлетонния цикъл “ Разни хора, разни идеали „. Замислен като обширна сатирично – портретна галерия на съвременни социални типове, цикълът не е довършен ( последният, четвърти фейлетон е намерен и публикуван едва след смъртта на Алеко ), но дава достатъчна представа за зрелостта на сатирика.

Кариеристът – мижитурка, притаилият се зад “ законите “ политикан – “ погромаджия „, патриотарът – използвач и еснафът – приспособленец – тези четири характерни типа на новото общество са предадени от Алеко с удивително проницание в интимната им психология. За това особено спомага възприетият от фейлетониста похват на пряко саморазкриване на героите чрез собствените им монолози с типизирано – индивидуализирана речева характеристика.