Исках да напиша нещо весело за Новата 2010-та. Но докато мислех как да ви поднеса най-безгрижните си и забавни мисли, се случиха толкова тъжни неща, че реших, че е по-добре да ви натъжа. За да утре, когато се събудите видите живота през малко по-различна светлина. Всъщност…точно през тази, през която винаги трябва да го виждаме, за да го ценим.
Моите пожелания за Нова година са малко по-различни. Различни от това, което повечето от нас си пожелават. Различни, защото животът не е само цветя и рози. А дори, когато е, ние виждаме само бодлите…
Затова ще напиша и следващите редове. За да ви помогна да видите цветята във вашата градина и да се грижите повече за тях. За да ви “помоля” да се опитате да не правите толкова грешки. Грешки в отношението си към хората. Грешки, за които понякога съжаляваме до края на живота си. Грешки, породени от егоизъм и впоследствие убиващи ни от самота. Грешки, които понякога не можеш да разбереш цял живот…, докато не дойде най-страшният момент, в който ги осъзнаваш за части от секундата, но …вече си сам. Твърде късно е.
Видях и чух много в новогодишната нощ. Видях раздели в 00ч. Видях тъжни лица-лица, които съжаляваха…,за нещастие с огромно закъснение…Видях хора, които не могат да се веселят без бутилка уиски. Видях други, на които дори алкохолът не помагаше. Видях арогантни и озлобени хора, които сякаш не посрещаха Новата година, а се опитваха да изпратят старата с купища грозни и жалки думи. Чух множество псувни и клевети. Думи, неприсъщи за хора, отишли да празнуват заедно. Думи, изразяващи безкраен гняв. И сред всичко това, чух и собствения си плач…Плач, породен от болката, че вече сякаш не сме способни да обичаме…
Първи януари, следобяд. Събуждам се с купища мисли в главата си. За моята година. За това, което ми предстои и за това, което ми липсва. И тогава, обзета от собствените си егоистични мисли за собственото си съществуване…отварям Facebook. Ей така, да се разсея и да видя кой е изтрезнял и кой все още не е. Загледана по стените на приятелите си, се замислям…колко е лесно да проснеш едно съобщение на стената си “ЧНГ” и колко е трудно просто да хванеш телефона и да чуеш гласа на любим човек, за да му пожелаеш всичко най-добро от сърце… Явно е трудно. Защото виждам, че повечето хора процедират така. Социалната мрежа е техният начин да кажат “благодаря”, “поздрави”, дори “обичам те”. А какво стана с добрите стари думи? А с разговорите лице в лице? Тогава, когато можеш наистина да усетиш силата на пожеланията, искреността на човека срещу теб…
И точно преди да затворя лаптопа, попадам на най-зловещото нещо, което можеш да видиш в деня, в който всички трябва да са изпълнени с надежда и положителни мисли за това, което им предстои…на стената на моя колежка стои посланието “Скръбна вест”. След малко тя ми са включва в чата…
Бяха сгодени. Искаха бебе. Щяха да се женят. Но бяха, искаха и щяха. Навръх 31-ви след като се скарват жестоко, той излиза с колата и …никога повече не се връща. Никога няма да забравя думите и. Думи, които сякаш ме пронизаха право в сърцето. “Ами, той излезе и по-късно ми се обадиха от полицията. Няма го вече.” Какво да кажа? Не знам. Каквото и да е, няма да го върна. Както и да я успокоявам, тя няма да спре да повтаря, че не е успяла да му каже за последно колко го обича, а напротив-наранила го е с куп думи…Думи, които никога няма да забрави…И това е било последното нещо, което му е казала…
Втори януари. Моя позната е разделена със съпруга си, но и за миг не е спряла да се надява, че нещата ще се подредят. Че те отново ще съумеят да бъдат заедно…, ако не заради друго, то заради 12 годишната им дъщеря. Заблуда. Когато обичаш, винаги можеш да се заблудиш. Винаги можеш да кажеш на черното бяло. Навръх Нова година той я удря и то пред детето им. Тя вече знае…Знае, че той не е този, който е бил…, но само там- в нейните представи. И последната надежда се изпарява като дим…
Малко по-късно, втори януари. Разбирам, че човек, от който винаги съм чувала само хубави неща, човек, който винаги ме е подкрепял, най-вероятно е болен от рак…Но не иска да говори. Не иска да подлага никого на собствената си мъка…Има прекрасно семейство, деца…
Аз също имам прекрасно семейство, с което се гордея. Но и семейство, което в момента ми е обидено. А снощи спах сама на дивана в хола. Защо ли? Защото се почувствах неразбрана…
Всъщност, кой ли може наистина да ни разбере? Никой, защото никой не може да бъде на наше място. Никой не може да ни замести в мъката и отчаянието, което понякога изпитваме. Защото те са си само наши…И точно и заради това ни превръщат в абсолютни егоисти. Все нашата мъка е по-, все нашите проблеми са най-. Сякаш не поглеждаме дори за миг към щастието, което имаме. Щастие, толкова лесно откриваемо и толкова трудно съхраняемо. Като съкровище, което намерим ли, прахосваме с пълни шепи, без да мислим, че то също има край…
А моят край ще е следният.
Вашата година ще бъде такава, каквато сами си я направите. Такава, каквато сами я пожелаете.
А аз от своя страна искам да ви напомня това, което понякога всички ние забравяме…
Нека спрем да се оглеждаме за по-доброто от това, което имаме, защото така никога няма да се научим да сме щастливи с онова, което притежаваме!
Нека погледнем назад и видим всички онези мигове, в които сме се усмихвали и си пожелаем никога да не ги забравяме. Защото те винаги ще ни напомнят, че всъщност сме по-щастливи, отколкото си мислим, че сме!
Нека не мислим толкова за бъдещето, колкото за настоящето. Защото преследвайки непрекъснато онова, което предстои, ние всъщност се опитваме да надбягаме това, което е. И пропускаме хиляди дребни неща, които всъщност са нашия живот- тук и сега.
Нека не забравяме, че с лошо си служат само слабите и съумеем да бъдем силни в гнева си. Защото той не ни помага да видим истинското си Аз. Напротив, той го забулва в тъмни облаци, от които често ни е трудно да се измъкнем.
Нека бъдем повече наивни и по-малко подозрителни. Защото подозрението не поражда нищо друго, освен страдание.
Нека даваме, без да искаме! Нека обичаме, без да мислим колко сме обичани! Защото онова, което идва от сърцето, никога не остава незабележимо за очите!
Но преди всичко …Нека си пожелаем само живот, защото той е единственото условие да имаме всичко останало, за което мечтаем!
Честита Нова 2010-та Година!
< Предишна
Следваща >
