Открих в другия компютър дългоочакваната от Цанко например трета част на пътеписа си за Милано, която така и не съм довършила и сложила, та затова реших – тъпо, не тъпо – да пиша за Духа на Бургас сега. Да започнем от палатките. Албенчето вече ме беше предупредила, че са черни, но не очаквах да са толкова нагъсто и така брутално директно под слънцето. И толкова малки. Но нали имахме две! Не си бяхме взели помпата за дюшеците и ги надувахме с уста, което доведе до кратковременно напушване. След като сложихме дюшеците, носовете ни почти се опираха в тавана на палатката, а за краката… е, ще кажа само, добре, че цял живот имам комплекс, че са ми къси.:D След това тръгнахме да се разхождаме из фестивала и събрахме един милион рекламни боклуци, сред които чудна гривна от списание „Тя“ и четири списания за плажа, на които в понеделник се смяхме до сълзи, псевдо перца за китара и значки от кампанията I fight poverty.eu и шест презерватива Loop (!). 1. Не е виновен тоя, който яде баницата… Да, не са простаци тия, дето уж бяха на концерт на Faith No More, пък всъщност се държаха все едно са на парти – разправяха си шеги, хилеха се или се уговаряха къде ще ходят по-късно. Просто звукът беше толкова смотан там, където бяхме ние, че наистина можехме да си говорим без изобщо да крещим, което не е нормално за концерт, все пак! Истината е, че всички, с които се видяхме след това, са избухнали от кеф и твърдяха, че проблемът ни е бил, че сме били много назад. Но на концерта на Dreadzone по-рано същата вечер с Николай бяхме седнали точно до въжетата, които забраняват влизането в морето, и си крещяхме – така че явно потенциалът го е имало. Пък и не можеш да правиш концерт на плажа и на част от тоя плаж хич да не си личи, че има концерт. Т.е. личеше си – тупчитупчито от хаус сцената беше доста силно. С две думи – концертът беше доста як, но ние разбрахме много малко от него. След това разочарование и след като преди това бях изпаднала в сериозна депресиоистерия, заради едни хора, които ще назова само с кодовото име „братовчедите на Николай“, слава Богу, случайно срещнахме Марио и Браво, Петре! и изведнъж ни стана някак приятно. Те отиваха да ядат, ние нещо се помотахме, а на път към тях срещнахме и други alumni от Английската, благодарение на които впоследствие оцеляхме. 2. Катмания Катмания е едно от трите отворени места за ядене между 3 и 5 сутринта в Бургас. Въпреки че градът беше видимо залян от зомбита от цялата страна, собствениците на заведения и закусвални там категорично отказаха да следват мотото „ден година храни” и пред въпросните три заведения опашките бяха огромни. Катмите се чакаха между 40 минути и час, а пейките пред хотел „България” бяха пълни с хора, които явно нямаше къде да спят. Ние – гъзарите – тръгнахме да се прибираме към палатките си в Tuborg Camp-а. 3. Трите хора на трагосите Минахме през къмпинга на „простосмъртните”, за който преди това бяхме решили, че определено е по-добър от нашия – и през оранжева палатка сутрин на плажа слънцето пече ужасно, но поне си я слагаш където искаш, а вътре в нея има място да протегнеш. Оказа се обаче, че и там е доста шумно, а на всичкото отгоре организаторите са осветили целия къмпинг като затвор – с огромни прожектори. Някои оптимисти се опитаха да ни убедят, че може би идеята е да си намериш палатката по-лесно. Хм. Да не излезе, че съм лигла – все пак, отишла съм на музикален фестивал, на палатка, безплатно и може би не трябва изобщо да се оплаквам. Мога да спя на шумно, независимо дали до мене дъни реге, салса или рок. Но комбинацията от трите беше малко зле, честно казано. Преди Николай да си отиде в своята палатка, стигнахме до извода, че не можем да останем там още две нощи и трябва някак си да се спасим. 4. Рано пиле рано пее Станах в осем и половина, палатката на Николай беше заципена, което ме изненада, но като се изправих, видях, че си изнесъл дюшека на открито и спи като труп. Тръгнах към химическите тоалетни, но тъкмо ги почистваха. Чичкото беше супер старателен и съответно процедурата отне около час, през което време аз се опитвах да не заспя на пейката, на която чаках. Привиках и Николай, проснахме си спалния чувал под дърветата до реге сцената и зачакахме. След като вече можех да се възползвам от това чудо на техниката, оставих Николай да търси спасение. То дойде от въпросните alumni – Адаша Пешо, Пано, Хасен и Криси . Тримата последни щели да ходят на Dimmu Borgir в Каварна и освобождавали за една вечер стаята си в семеен хотел в квартал Крайморие. Наслада и разкош! 5. Всички щастливи семейства си приличат Като имаш чудна стая, мили хазяи (- Приятно ми е. Мария. – Мария? Честит имен ден тогава!), легло, баня и тоалетна, дори телевизор, какво да пишеш тогава? Пихме Бургаско, ходихме на плаж, ядохме, къпахме се, спахме… Наслада и разкош! Бяхме наясно, че няма да ходим на Fun Lovin’ Criminals, но преди De Phazz седнахме в Морската на Варна с Адаша и Марио да се черпим с метна със спрайт и ореховки. Наслада и разкош! Не изглежда да е било весело, но беше, хаха. Марио след трип до храстите: 6. Старата любов ръжда не хваща На следващия ден решихме да отидем до любимия ми Созопол. Трябва да ви кажа, че допреди за пръв път да отида с Николай на Дружба (или Константин и Елена) бях ходила на море почти изключително само в Созопол. Там и в Пазарджик мога да кажа, че се чувствам най у дома си – мога да си бродя из улиците независимо от часа и да се чувствам отлично. Флагът беше червен и предпочетохме централния плаж пред Харманите, за да сме по-близо до кръчмите, респективно до ментата и спрайта. Снимахме се за доказателство и за Фейсбук: Снимахме странна табела (четете внимателно и сравнете с английския вариант): Снимахме се за семейния албум, а някаква лелка ни влизаше в кадрите: 7. Артерия и дългоочакваните малоумия от Бургас Артерия си беше екстра, както и се очакваше. 20 години на сцената, също като Графа. Впрочем Графа яко го нахраниха Светльо and the Legends. Брандиран – чанта от Балчик, гривна от Бургас, тениска с грамофон и „чурек” в ръка. Открихме закусвалня с бележка „Всички закуски по 60 ст.”. Николай се двоумял между „софиянка” и „чурек”. – Какво е „софиянка”? – Ми… как да ви кажа… със сирене. – А „чурек”? – Ами… пак със сирене… Det blev чурек.
Как се продават билети за турнето на Слави в Бургас.
8. When I grow up, there will be a day, when I go to Bulgaria and the audience blows me away Clawfinger, милинките, се побъркаха от нас. Изтрещяха, не можеха да повярват, повтаряха, че пак ще дойдат… Концертът беше отличен, ние заехме стратегически места на няма и десет метра от сцената и като изключим някаква tipsy кака, която куфееше и си топеше растите в бирата на Николай, съседите ни бяха приятни. Имаше леко пого, от което аз изпаднах както винаги в крайно забавление и смях – хем изпитвам лек ужас, че ще ме смачкат, хем ми се ще да вляза… И така, поскачахме, попяхме, покрещяхме – идеално! После отстъпихме леко встрани, взехме си бири и зачакахме The Crystal Method. 9. Наркомани, мани, мани След Clawfinger публиката беше толкова екзалтирана, че започна да скача и да пее, още докато ни подгряваха с Prodigy. Николай пита „Тия пък защо подгряват с конкуренцията на Crystal Method?” Трябва да ви кажа, че съм твърдо за конкуренцията. Слушала съм Crystal Method и мисля, че са ми харесвали… Дори имам теория – има едно парче на Crystal Method с Filter, където в клипа, разбира се, се набляга на вокалиста на Filter – теорията ми е, че той се казва (първо име) Кристъл (второ име) Метъд, а всички останали са Филтър. Но така де – излязоха някви странни чичковци, от които единият просто чичкав, но другият – супер грозен и неприятен, облечени със сака, и започнаха да пускат страшни изтрещелки. Чувствах се досущ като на Go Dutch сцената. Тръгнахме си. 10. Misc И пак така – в Бургас пак нямаше храна (предишната вечер издирвахме МакДоналдс, за да не умрем от глад), затова се прибрахме в Крайморие. Близо до плажа там има една будка, където един чичо-дядо седи до сто часа, завил си краката с хавлия, гледа Нова телевизия и прави пици за горките хора.:))) Не искам да съм гадна, това му е едва второто издание на фестивала, но се радвам, че не платихме за него. Бих платила за Clawfinger и вероятно за Faith No More и сигурно щях да се изкефя, ако се бяхме намляли в мелето (и ако не бях припаднала, разбира се), но като цяло за мен там имаше твърде много минуси. Палатките, храната (вътре в самия фестивал продаваха сандвичи, но бяха по сто лева, както и всичко друго), не ти дават да си внесеш дори вода, което си е простотия, и изобщо – защо са ти „100+ artists”, когато огромната част от тях са абсолютен пълнеж, а друга огромна част са си практически отделни фестивали (като Go Dutch бруталното хаус малоумие и още по-high хората на салса сцената, които танцуваха и провеждаха уроци почти по 24 часа в денонощие (много обичам да отварям безкрайни скоби – всъщност „Добре дошли на второто издание на най-прекрасния фестивал за музика… Духът на Бургас” е цитат от единия от водещите на салса сцената, който получи някакъв „БНТ moment” и започна да представя „невероятния ансамбъл за латино танци от читалище…” примерно))? Обаче беше страхотно и – наречете ме сантиментална, но ето я отново причината да не искам да ходя нито да уча, нито да работя никъде другаде освен тук – не е важно къде си, а с кого си! Море, любов, ментичка със спрайт и чудни приятели – какво повече му трябва на човек!
