Шанън Плъм, автор на изложбата “Опасна красота“ в специално интервю за Bulevard.bg
Шанън Плъм, първият представител от поредица американски съвременни творци, идва в София по покана на Фондация “Съвременно изкуство“ във връзка с реализация на проект за представяне на американското съвременно изкуство в България.Шанън Плъм
Изложбата “Опасна красота“ (до 7 май в Галерия “Академия“, НХА) ще представи колекция от видео и филмови продукции и фотографии.Една от видеоинсталациите в изложбата
Изкуството на Шанън е вдъхновено от историята на телевизията, американското кино и пърформанс. Работата й е отразява събития като Олимпийските игри или модни дефилета, с които има особена връзка, заради ранната си кариера на фотомодел за световноизвестния фотограф Марио Соренти. Героите на нейното изкуство олицетворяват социални стереотипи, които са едновременно хумористични и социално критични.
Най-новата й творба е пълнометражент филм Towheads (“Блондини“), който авторката показва днес в НАТФИЗ. Лентата изследва нейния личен живот и представя дълбоко смущаващата инфантилизация и изолация на една майка, която гледа две деца в Бруклин. Филмът има редица награди, включен е в програмата на няколко международни фестивала, включително New Directors/New Films 2013, организиран от Музея за модерно изкуство (МОМА) и “Линкълн Център“, Ню Йорк и е откупен от МОМА за постоянната колекция на музея.
Заедно с Плъм в България са и Катлийн Гончароф, куратор, арт консултант и отговорник за американското представяне на 50-то Биенале на изкуствата във Венеция, и Шерил Хартъп, независим куратор и изкуствовед.Катлийн Гончароф
Срещнахме се с трите дами, за да си поговорим за изкуството и ролята на жените в съвременния свят.
– Шанън, ти ли избра изкуството или то избра теб?
– Добър въпрос. Мисля, че изкуството избра мен. Първоначално в продължение на 5 години учих актьорско майсторство, но забавното е, че се промъквах в лекции по изобразително изкуство и се сприятелих с няколко професори, които ми позволяваха да посещавам курсовете им безплатно. Прекарах обаче цял семестър в рисуване на дърво. Беше ужасно. Не разбирах защо професорът все повтаряше: “Трябва да уловиш същината на дървото, продължавай.“ Накрая картината приличаше на кално петно. Казаха ми, че измежду нея и творбите на другите студенти ще изберат картини за изложба. Моята обаче не беше сред селектираните. Но веднъж ме избраха и дори получих награда за една анимирана история, която бях нарисувала върху картички, и мисля, че това ме окуражи да погледна в различна посока. Бях супер щастлива да се занимавам с това, чувството беше различно от актьорството. Целият процес – да си сам, да работиш върху черновите на анимациите, ме накара да усетя, че започвам да научавам нещо. Тогава не знаех какво ще се случи, но отидох в Ню Йорк, взех един фотоапарат и започнах да правя много снимки. Отидох на изложба на Синди Шърман (б.р. американска фотографка, известна с концептуалните си автопортрети, някои от които са сред най-скъпо продадените снимки в света) и бях поразена от работата й. Нещо се случи. Осъзнах, че мога да снимам себе си, включително и на видео. Така започна всичко. Дадох си сметка, че всичко, за което съм учила е тук, този носител (б.р. показва тялото си) е моята медия и вече знаех, че искам да се занимавам с това. Не разбирах, че е форма на изкуство. По онова време имаше много барове, в които излъчваха авангардни филми на видеостени. Бях сервитьорка в един такъв бар. Сложих моите работи между тези на известни творци, които се излъчваха на екраните, и хората ги приемаха добре, забавляваха се. Така разбрах, че мога да имам своя публика. После няколко куратори бяха дошли на представяне на антология на филмови архиви, харесаха моите неща и така те намериха място в света на изкуството.
– Разкажи ни за изложбата и филма, които представяш в София.
– Все още и аз се опитвам да “смеля“ тази изложба, защото досега не бях виждала всичко събрано на едно място, но за мен е нещо голямо, че съм тук и го показвам. Вълнувам се, любопитна съм какво ще помислят хората за изложбата. Не се чувствам нарцистично да гледам творбите, на които съм аз, чувствам ги като картини на различни герои. Радвам се, че ще покажа и филма Towheads (б.р. “Блондини“), който е един нов контейнер за моите идеи.Част от фотографиите в изложбата
– Красотата винаги ли е опасна?
– Не, не мисля. За жените понякога е сложно да представят себе си като обект на изкуството, защото идеята не е да се покажем. Аз, например, съм много срамежлива и не обичам да съм център на внимание. Но ние, жените, знаем, че сме оглеждани и това може би ни дава възможност да кажем това, което искаме.
– Женските роли на съпруга и майка от една страна, и на професионалист – от друга, в конфликт ли са?
– Когато се опитваш да правиш всички тези неща едновременно, просто си изправена пред повече предизвикателства, защото искаш да си еднакво добра във всяко от тях. Изтощително е, но смятам, че съвременните жени се опитваме да намерим начин. Мисля, че трябва да променят работната седмица на 8 дни, в 4 от тях да работят мъжете, а в останалите – жените (смее се).
– Къде е пресечната точка между домашния живот, спорта, модата, рекламата, поп културата като цяло – все теми, които те интересуват, и съвременното изкуство?
– Мисля, че в днешния свят всичко се слива. Пускаш компютъра и там виждаш всичко наведнъж, ти самият вършиш няколко неща едновременно. Дори не знам дали има пресечна точка, ситуацията по-скоро е като с моето дърво – прилича на размазано петно.
– Наричат те “Модерният Чарли Чаплин в рокля“, това ласкае ли те?
– (Смее се) Знаеш ли какво ме плаши – уважавам хора като Бъстър Кийтън и Чаплин толкова много, че когато нещо такова излезе в статия, си казвам: “О, не, сега вече очакванията са толкова високи!“ Хората знаят колко добри са били те. Винаги се лаская, но се надявам, че човекът, който напише такова сравнение осъзнава колко сериозно го приемам. Те са правили това, което аз се опитвам да правя, пречела им е липсата на звук, но аз се надявам, че мога да продължа в посоката, в която са работили.
Тук в разговора се включват и кураторките Катлийн Гончароф и Шерил Хартъп
– Темата е много обширна, но накъде отива съвременното изкуство… освен, към бъдещето, разбира се?
– Катлийн Гончароф: Сега, изглежда, можеш да правиш всичко едновременно, а това е много добре – да снимаш филми, видео, да правиш уеб проекти, музика, танц, но и традиционните неща, като да рисуваш, например. В миналото ти казваха: “Можеш да правиш това, това или онова.“ – Шерил Хартъп: Преди изкуството беше разделено много повече на отделни категории и на специфични аудитории, а сега се преплитат дисциплини, “високо“ и “ниско“ изкуство и култура. Променят се дефиниции, правила. Куратори, музеи, критици взаимно си разменят ролите. Тази нова среда е предизвикателна за участниците в нея, но е по-добра за публиката.Шерил Хартъп
– Шанън Плъм: Творците се превръщат в нещо като водевилни актьори – могат да правят всичко.
– ШХ: И ние – кураторите – вече трябва да разбираме от социални медии, маркетинг…
– КГ: … набиране на средства.
– ШХ: Забелязвам и все по-голямо разделение между съвременното изкуство, което е част от един световен пазар, и това извън него, което не е повлияно от цените на големите аукциони.
– КГ: Големи инвеститори купуват творби и веднага ги препродават.
– ШХ: Огромните печалби, които се правят по този начин са много чужди на моето разбиране за съвременно изкуство.
– КГ: Този бизнес е доминиран от мъже. Ако искаш наистина да разбереш света на изкуството днес, погледни търговете. Там мъже купуват основно творби на млади мъже. И техните произведения се продават много по-скъпо от тези на жените.
– Има ли творец, на чиято изложба мечтаете да сте куратори?
– КГ: На един художник – не, по-скоро на някоя групова изложба.
– ШХ: Бих била щастлива да работя отново с бразилеца Силдо Мейрелес, защото той промени начина, по който гледам на професията си. Харесвам творци, които предизвикват институционализираната критика. Страхотно беше да стана свидетел на целия процес на работата му.
– Знаете ли нещо за българското съвременно изкуство?
– КГ: Не, но бих искала да се запозная с него. Мисля, че докато сме тук ще посетим няколко студиа.
– ШХ: Смятам, че едно от големите удоволствия в живота е да посещаваш нови места и да опознаваш местната артистичната сцена, която е толкова различна. Обичам елемента на изненадата, но и да опитвам да намеря общи неща.
Интервю: Свилен Георгиев / Bulevard.bg
Снимки: Нина Тодорова / Nina Todorova Photography
