Анатомия на лъжата: НРБ
Както знаеш, носталгията по изгубения социализъм, която допреди няколко години рядко се споделяше извън ограничения кръг на крайните социалисти и комунисти, напоследък се превърна в нещо като модна тенденция. Прекрасно илюстрирайки правилото, че колкото по-отдалечени сме от даден период или място, толкова по-въображаема е представата ни за него, дори във време на информационна пренаситеност, това явление в последно време вдъхновява огромно количество зле информирани статии, които учудващо си приличат една с друга и не толкова учудващо се опитват да ни убедят, че социалистическа България е била много по-добро място за живеене от страната ни днес, често използвайки аргументи, предизвикващи единствено бурен смях у всеки относително образован човек (но за сметка на това, без да прибягват до каквито и да било доказателства).
Някои от споменатите аргументи, разбира се, са толкова наивни, че дори и авторите им едва ли вярват в тях. Такива например са твърденията, че образованието и здравеопазването в Народна Република България са били безплатни и общодостъпни. Както вече е ставало дума, няма как да бъде безплатна услуга, предлагана от хора, получаващи заплати, в сгради, харчещи ресурси за построяването и поддръжката си, с помощта на материали и инструменти, които са произведени от други хора на заплати в други сгради с помощта на машини, създадени от трети хора… и така нататък. Образованието и здравеопазването в социалистическа България са държавни, но това единствено значи, че вместо всеки да си плаща за тях директно, харчи дори повече през данъчната система (която гълта ресурси, за да поддържа съществуването си). Големите губещи в този случай са именно обикновените български граждани, които на практика субсидират достъпа до тези услуги за членовете на комунистическата номенклатура.
Според друга популярна лъжа, безработицата в епохата на социализма е нулева. Даже да оставим настрана факта, че това чисто и просто пропагандно твърдение не се потвърждава от данните и през 25-те години преди 1989 общият процент на заетите спрямо цялото население на България е средно 53 (при някъде около 45-47 днес), голяма част от работните места, които НРБ създава, са изцяло фиктивни и нищо не добавят към общественото благосъстояние (а това, трябва да знаеш, е най-важната характеристика на труда). Има го, разбира се, и дребният поне в главите на социалистите проблем, че стотици хиляди българи са „разпределени“ по работни места против волята си в периода на диктатурата, а броят на онези, участвали в тази или онази насилствена трудова кампания, е далеч по-голям.
Аргументът за отсъстващата безработица често бива допълван от този за равенството, според който гражданите на народната република може и да са били бедни, но поне са били еднакво бедни, „а не като сега“. За авторите на тази лъжа, естествено, няма особено значение, че не едно и две изследвания на комунистическата номенклатура ясно демонстрират крещящото неравенство в привилегиите между членовете ѝ и обикновените хора. На тях едва ли могат да им повлияят и разсекретените в последните години документи, описващи заплатите на висшите функционери в партийния и държавния апарат, като например този, от който разбираме, че от двата си основни поста Тодор Живков получава общо 4000 лв. месечно при средна заплата от 165 лв. за периода (същото съотношение днес би значело „първият“ да „изкарва“ почти 21 000 лв. на месец).
Според следващата пропагандна лъжа, българската армия, освен повод за гордост, е била и своеобразен инкубатор, възпитаващ у всеки български младеж чувството за дълг, дисциплина и приятелство. Периодът непосредствено след 10 ноември 1989 г., когато много от тези добре възпитани младежи или напускат страната в рамките на 2-3 години, или преминават от другата страна на закона, е прекрасна илюстрация на това невероятно постижение.
В същия стил, пропагандаторите на социализма с трепетна носталгия говорят за общественото възпитание и отсъствието на престъпност от онази епоха. В наши дни вече знаем, че дори това твърдение е изключително далеч от истината и, че престъпността в НРБ не се различава кой знае колко радикално от тази днес. Например, според секретен (естествено) анализ на началника на народната милиция от януари 1989 г., броят на регистрираните криминални престъпления през 1988 е 52 473, 61,1 процента от които са кражби на домашно имущество. Трябва да допълня и, че никакъв коментар за престъпността през периода на диктатура не може да бъде пълен, ако не вземе предвид престъпленията, извършени от самия режим, някои от които имат дълготраен негативен ефект върху България и в годините след рухването на комунизма.
Нелепите твърдения на носталгиците по онова отвратително време продължават и във всевъзможни други посоки – от качествената култура (наистина ли?) та до евтините (но адски некачествени) стоки по магазините (да, и двете!). Ние обаче ще спрем дотук и, вместо на фалшива носталгия, следващите няколко теми в E-lect ще бъдат посветени на едно от големите киносъбития на годината, спорт и самоусъвършенстване, а също и на някои от по-актуалните глупости, с които сме принудени да се сблъскваме в страната ни през 2015 г.
Сподели във Facebook
