Анатомия на лъжата: глобализация за елита
Илон Мъск е един от най-високо оценяваните герои на нашето време. Настоящият милиардер и основател на компании като PayPal, SpaceX и Tesla Motors е роден в Южна Африка в съвсем обикновеното семейство на баща машинен инженер и майка модел, сблъсква се с трудностите, съпътстващи живота на дете на разведени родители още на 9 и е принуден да напусне родната си страна и да заживее в емиграция едва на 17. В относително отворения свят след падането на Желязната завеса той постига невероятен успех за кратко време в Силициевата долина подобно на много други млади предприемачи със скромен произход като Лари Пейдж, Сергей Брин, Питър Тийл и Марк Зукърбърг.
Всеки от тези невероятно успели хора и още стотици като тях е чудессна илюстрация на огромния скок във възможностите понесен на крилата на глобализацията, отварящите се за света общества и свободните пазари, които избуяват след краха на комунистическия затвор и особено с развитието на интернет. Но макар че не всеки, разбира се, разполага с потенциала да създаде иновативен продукт, променил към по-добро живота на милиони човешки същества, който да го превърне в милиардер, рекламните лица на глобализацията далеч не се изчерпват единствено с ултрабогатите гийкове от Силициевата долина.
Компанията, в която аз работя, например, не само расте, но и съществува на първо място, само благодарение на глобалния пазар, а същото се отнася и за още стотици български компании в сферите на информационните технологии и аутсорсинга, създаващи пряка заетост за хиляди български граждани и косвена такава за още много пъти по толкова. И, ако има нещо вярно в това, че заетите в тези бизнеси съумяват да поддържат донякъде по-висок стандарт на живот от средния за България, то това почти никога не се дължи на произхода им или на измислената им принадлежност към някакъв имагинерен „елит“, а на умения, упоритост и сравнително добра като за страната среда за развитие.
Дори повече от нас, толкова мразените „умни и красиви“ млади хора с нормални животи и мечти, обаче са онези наши сънародници, които разрухата, оставена след комунистическа България, прогони от страната през 90-те (и с доста по-бавно темпо през първото десетилетие на новия век), и които успяват да живеят достойно, а понякога и да достигат световна слава с таланта си като Нина Добрев.
При все обаче, че, ако я нямаше глобализацията, аз и повечето ми познати отдавна щяхме да сме поели по техния път, разни идиоти вляво не спират да ни убеждават как свободните пазари и глобалните възможности са нещо невероятно лошо и как да облагодетелстват „само малцина членове на елита“ (по думите на небезизвестния ляв псевдожурналист Петър Волгин). За ужас на Волгин и компания, разбира се, пропагандните им глупости подлежат на лесно оборване с фактите, които те изглежда така мразят, че все отказват да споделят.
Затова, когато Волгин пише, че глобализацията дава „невероятни възможности за пътуване, професионална реализация и забогатяване само за членовете на елита“, логичният отговор е да му посочим безпрецедентното развитие на световния туризъм в последните две десетилетия в комбинация с безпрецедентния брой хора, които могат да си позволят да пътуват по света за забавление днес. Ако те са елитът, чудесно – значи в глобализиращия се свят той от година на година обхваща все по-голям процент от населението.
Когато левият пропагандист започне да обяснява как глобалната търговия оставя бедните точно същите бедняци, каквито са били и преди, не се сдържам да не отбележа, че няколкостотин милиона души бяха извадени от крайната бедност в Китай, Индия и много други далекоизточни държави именно благодарение на нея.
А когато Волгин напише, че „след като опустошат една държава, [капиталите] безпрепятствено се преместват в друга“, първата ми реакция е да идентифицирам като пълен некадърник човека, способен на подобно твърдение, а втората – да посоча, че за разлика от него всеки икономист може да даде десетки примери за забогатели или забогатяващи отворени икономики – като Хонг Конг, Сингапур и Швейцария – но никой никога не е виждал държава, която е опустошена от това, че твърде много хора искат да инвестират капиталите си в нейното развитие (и точно поради тази причина умните управления създават възможности за повече инвестиции, а останалите обричат народите си на мизерия).
Честно казано, искрено се съмнявам във волгиновото твърдение, че той лично като една бедна жертва на глобализацията е твърдо закрепостен на едно място – най-малкото, защото и аз, и хората около мен не сме, дори без да сме се уредили на удобни позиции, заплащани с парите на данъкоплатците. Това, в което не се съмнявам, е, че наивната пропаганда на Волгин и онези като него може да пусне корени най-вече сред хора, които политиката, защитавана от същите тези леви „интелектуалци“, целенасочено оставя извън обхвата на свободните пазари и глобалните възможности. Те наистина са губещи от глобализацията, просто защото кумирите им не им позволяват да се възползват от нея.
Сподели във Facebook
