Изучаването на български език е стъпка към успешна интеграция
Сякаш още с името, което са му дали, в него е заложено желанието да извърви най-трудния път – пътя към себе си и да открие истинското си „аз“. Мехди. Това е името, с което родителите му са го нарекли, когато се е появил на този свят. В превод от фарси означава „воден в правилния път“. Мехди е от Иран. Среща ни съдбата му на бежанец. В България е вече две години, но молбата му за статут на бежанец не е удовлетворена. Въпреки трудностите и разочарованията, през които е преминал за това време, Мехди ме допуска до вътрешния си свят и започва да разплита заплетената нишка на историята си. Макар да говори сравнително добре български, предпочита да я разкаже на родния персийски език. И тя зазвучава като песен, ту тъжна, ту изпълнена с мечти и надежди.
За Иран и това, което трябва да остави
До 33-та си година Мехди не е напускал Иран. И може би животът му щеше да продължи в същото русло, ако не е принуден да бяга. Причината: „Не бях съгласен с нещата, които стават в държавата. Виждах какви кражби и измами се случваха. Имаше много размирици, по време на които мои сънародници, противници на управлението, бяха арестувани и избити“, разказва той. В родината на Мехди повече от 25 години абсолютната власт е в ръцете на аятолах Али Хаменей, който е подчинил под свой контрол държавните медии, законодателната, съдебната и изпълнителната власт. Той е и върховният главнокомандващ на всички видове въоръжени сили в ислямската република, в това число полицията и иранската революционна гвардия. Гвардията е определяна като гигантска и все по-развиваща се структура, която управлява своя собствена разузнавателна агенция, притежава заводи и фабрики, банки и компании за внос-износ. Приходите от тях са използвани за изпълнение на политическата програма на върховния водач Хаменей.
„Преди да избягам взривих коли, предизвиках пожар във фабрика за макарони. Знаех, че тя е собственост на тази организация и че чрез нея също печелят. Затова исках да им нанеса щети. Не успяха да повдигнат обвинение срещу мен, но ме пребиха и ми счупиха крака. Разбрах, че мястото ми не е в Иран и ако остана там, ще направят така че да изчезна или да ме убият. Затова реших да избягам, макар и със счупен крак.“
Бягайки, Мехди е принуден да се раздели с близките си. В Иран оставя още дома си и шивашкото ателие, от което се
препитава.
Интеграция на бежанци чрез изкуство
Действието се развива през 2013 г. Приятел на вуйчо му го кара с кола до Одрин. „На улицата срещнах каналджия, който беше готов да ме преведе през границата между Турция и България. Поиска да му платя веднага, но аз му казах, че няма да му дам парите, докато не прекосим браздата“, спомня си Мехди. „Удоволствието“ да мине границата пеша, със счупен крак, му струва 700 турски лири. На наша територия го хваща полиция и така се озовава в бежанския лагер в Любимец. „Заведоха ме при лекар, който ме прегледа и разбраха, че кракът ми е счупен, но не го гипсираха. Нищо не казах, защото знаех, че съм в чужда държава и нямах никакво очакване да направят нещо за мен. Просто благодарих на Бог, че съм жив и че съм далече от мястото, където имаше опасност за живота ми“, разказва Мехди. Решава сам да лекува крака си със стари илачи и да го стяга с шал от овча вълна. След 18 дни престой го местят в Бусманци.
За пътя към себе си…и вярата
В лагера в Бусманци Мехди се запознава със свой сънародник, който е християнин. „Вече бях чувал за християнството от мой приятел арменец в Иран, който имаше „Евангелието от Йоан“ и ми беше дал да го чета. Затова помолих новия ми познат да ми даде Новия завет. Попитах го как мога да стана християнин, а той ми каза, че като изляза от лагера мога да взема водно кръщение. И аз много исках да го направя, но нямаше как да стане. Останах в Бусманци 40 дни. Време, в което можех да чета и да науча повече за Новия завет“, разказва Мехди. Докато е в лагера, той се запознава и с иранеца Али Дини, който е част от екипа на фондация „Мисия Спасение“ и работи с бежанци. „Много трудно и с много пари излязохме от Бусманци. Един познат имаше зелена карта и нае квартира. Можеш да напуснеш лагера, когато имаш адресна регистрация“, обяснява Мехди. Така се озовава на свобода, макар и не пълна. Младият мъж обаче познава друга истинска свобода, която може да му даде само вярата в Христос. Споделя, че в християнството открива: „Баща, на когото мога да се облегна. Той ми дава мир и знае какво се случва в мен.“
За петте минути, които решават съдбата ти
Мехди обжалва пред съда отказа на Държавната агенция за бежанците да му даде статут. Закъснява с пет минути за делото и това решава съдбата му. „Не получих шанс да се защитя“, споделя с горчивина той и добавя: „В Агенцията за бежанците имаше един преводач, който винаги казваше, че иранците няма да получим статут. Смятах, че той просто не ни харесва и затова говори така. Но там имаше и адвокат, който също твърдеше, че статут се дава само на сирийците. Наистина в Сирия имат сериозни проблеми, но не трябва да разделят хората на сирийци и иранци. Трябва да установят дали конкретният човек има наистина проблем.“ Мехди е решил да търси шанса си в Германия. Това обаче го връща към съдбата на беглец и нелегален имигрант.
В България Мехди среща любовта на живота си. Тя се казва Цвети. Първата им среща е на един рожден ден. „Тогава само се запознахме и не сме имали дълги разговори. Но въпреки това ми хареса и влезе в сърцето ми“, разказва младият иранец. Вярва, че тя е отговор на молитвите му за семейство, за човек, с когото да сподели живота си. По темата за любовта и родните привички в ухажването, Мехди се допитва до Илияна, съпругата на приятеля му Али Джафари. „Попитах я дали мога да се срещна с Цвети и как се процедира в България. Тя ме посъветва да постъпя като християнин, но аз не знаех какво прави един християнин в такава ситуация. Тогава ми каза първо да започна да се моля и ако Господ я е приготвил за мен, ще говори и на нея и ще бъде взаимна любовта ни. Аз започнах да говоря на Господ: „Господи, ако тя е за мене, нека стане бързо, защото нямам търпение.“ – смее се Мехди и добавя – „Аз съм човек, който иска бързо да има резултат. Много съм се молил за Цвети, много съм я искал. Вярвам в това, което Словото казва: „Искайте и ще ви се даде, хлопайте и ще ви се отвори.“ Затова вярвах, че Господ ще ми отговори и Той го направи.“ И наистина, Цвети го е приела до такава степен, че е готова да го последва и да сподели живота му на имигрант. „Аз като глава на семейството обаче трябва да измисля нещо по-добро. Минах през всичко това, знам колко е трудно да бъдеш имигрант и не искам да я въвличам в такъв живот“, споделя Мехди.
За прехода с изкуство и познание
Когато си сам в чужда държава и няма на кого да разчиташ, най-доброто, което може да ти се случи, е да откриеш нечия протегната ръка, готова да те подкрепи. В труден за Мехди момент помощ идва от фондация „Мисия Спасение“. Той е един от бежанците, включени в проекта „Преход с изкуство и познание“, финансиран в рамките на Програмата за подкрепа на НПО в България по Финансовия механизъм на ЕИП 2009-2014. Това му дава възможност да участва в заниманията по изкуства и по български език, както и да посещава курса за професионално обучение по шивачество.
Любов, Бог, канара …са сред любимите му думи на български език. Има си и любимо изречение: „Бог направи път там, където няма път“. Казва, че за българския език много му помагат Али и съпругата му Илияна, както и Цвети. Включва се и в курса, организиран от фондацията, за да усъвършенства познанията си и да получи сертификат. „Постарах се много. Дадох много от себе си, четях, упражнявах се. Граматически българският и персийският език са много далечни, като небето от земята. Затова трудно се учи. Исках да усвоя езика, за да мога да общувам с хората. Исках да остана в България, но тя не ме иска“, споделя той с известно разочарование. Разказва още, че в Германия се оценява фактът, че един имигрант е научил езика и по-бързо се придвижват документите му за статут. „За съжаление в България не е така“, заключава той.
За участието си във вокалната група за възрастни, водена от Ангел Ковачев, Мехди споделя: „Беше много хубав период за мен, защото усъвършенствах гласовите си възможности. Освен това музиката докосва духа и душата ми, когато пея. Това е нещо, което много ми харесва и ме разтоварва. Особено хвалението е много силна музика, която усещаш със сърцето си.“
В Иран Мехди е имал шивашко ателие, затова и тук решава да посещава професионалния курс по шивачество. „Това е работата ми. Трябва да правя това, което мога. В Европа трябва да притежаваш сертификат и ако го нямаш, не можеш да постигнеш мечтите си. Мога да шия, но се включих в курса, за да подобря уменията си и да получа документ, с който да мога един ден да си открия ателие“, обяснява иранецът. За тънкостите, на които се е научил от учителя си Али, казва: „В Иран шиех основно нови дрехи, докато тук се научих и да правя корекции, защото в Европа това явно се търси повече. Шивачеството е необятно като морето. Не можеш да кажеш, че вече си шивач и няма какво да научиш. Винаги има какво да научи човек“, завършва разговорът ни Мехди.
