Из „Иван Сарандев. Емилиян Станев. Литературна анкета. С, БАН, 1977”— Как се породи у вас мисълта да напишете „Крадецът на праскови”?— „Крадецът на праскови” като замисъл се появи доста рано, още в 36-а година. Един ден, като се разхождах, почнах да размишлявам върху моите спомени от войната. Бях се срещнал с мой връстник и разговаряхме с него какво сме изживели като деца през 1915—1920 година. И аз си спомних за пленниците, за Марно поле с купите сено и слама, за тези нещастници, които патрулите прекарвали през лозята. Спомних си как един ден ги видях като пъстро стадо от хора, което мирише на пикоч. Спомних си как веднъж като дете отидох с баща си на гости у един полковник. Този полковник беше женен и имаше някакъв син. За сина нищо не си спомням, но за жена му си спомням. Тя беше със синя рокля. И тази жена със синя рокля, чието лице не помня, беше неземно хубава за мен, много красива. Тя се натрапи в паметта ми.
Близо до нашето лозе имаше друг полковник, който притежаваше едно място, цялото обрасло с храсти. Беше малко див, свадлив. С малко котешки, прилепнали уши, с алаброс. По някакъв начин образът на този полковник и синята дама се свързаха. Аз си спомних как през евакуацията отидох в Търново да видя нашето лозе, което вече не съществуваше. Спомних си, тия лета, когато видях жар-птица, тъжната красота на опустелия от войната град. Всичкото това се свърза и един ден, беше през зимата, седнах. . .— 1937 година?— Трийсет и шеста година замислих тая работа, но не започнах да я пиша. Едва през 1948 година, след като бях написал други книги, сюжетът се възвърна вече стройно, с фабулата му, с всичкото му. Седнах на масата с шапка, балтон и ботуши, защото нямах отопление…— В София?— Да, в София го написах.
