Работническо-политическа книга? Възхвала на труда? Комбиниране на обектите на астрофизиката с обектите за скрап?
Всичко това го има в „Работникът и смъртта” на Владимир Сабоурин (изд. ”Смол Стейшънс Прес”, 2016) и в същото време – това би бил най-елементарният прочит на тази книга. Без значение от етимологическите интерпретации и лингвистични гимнастики. Съзнателните ми – и не само – възприятия са организирани по особен начин, затова ще си позволя да погледна поетиката на тази книга през друга призма.
Коренът на всеки стремеж към изкуството и неговите производни е неудовлетвореност, чувство за липса и желание да покажеш/имаш нещо, което не притежаваш в действителност, или не заслужаваш. Композиторът извлича от най-скритите кътчета на душата си красиви мелодии, които са в противовес на сивотата, скуката, отчаянието, дисхармонията, в която живее. Поетите пишат за безусловната любов, именно защото нямат възможност да я преживеят наяве, въпреки свръхчувствителните си сетива.В повечето случаи. Те възпяват всякакви”две хубави очи” и „тихи дворове с белоцветни вишни”, защото или не ги усещат дълбоко свои, или просто са им отнети. Липсата е по-реална от притежанието на съществуващото. Компенсаторният механизъм задейства представите и желанията и те като че ли стават действителни.
Способността за творчество е заложена във всеки човек. Тя подлежи на развитие, осъзнато или не.
Но няма да се отклонявам далеч от основната си идея. Разминаването между представи и реалност довежда до прословутото и така обичано от психолозите „систематично двуличие”. Във всекидневието, но и в полето на изкуството. По наблюдения на онези, които се занимават с тези въпроси – преобладаващата част от хората са принудени да живеят в това състояние. Зад маска.
Блокирането на истинските чувства създава вътрешно напрежение, което се акумулира във всевъзможни части на физическото тяло и накрая обикновено избива под формата на заболяване.
Или изкуство.
По-малкото зло е, ако това напрежение се компенсира не с агресия или болест, а чрез творчество.
Логично е да се появят здравословни проблеми, ако ден след ден човек казва обратното на онова, което мисли и чувства. Ако се примирява с нещата, които ненавижда. Ако се възторгва от посредствеността и сивотата, които му носят единствено страдание. Нещастност, която няма край.
Човеците приемат за естествено да потискат вместо да изразяват спонтанните си чувства. Да говорят лъжи вместо истината. И всичко това – докато отвътре кипят от гняв, ревност, завист, безсилие или разочарование. Такова движение по ръба наслагва още и още пластове стрес и вътрешно напрежение. Тревожността нараства и стига застрашителни размери. Човеците приемат такова поведение поради другите. Защото искат да изглеждат и да бъдат приемани от останалите като добри, вежливи, стойностни хора. И потиснатата негативна енергия изражда човешкото тяло и съзнание.
Но не и при Владимир Сабоурин.
В неговата поезия не открих чертите на „систематичното двуличие”. Не засякох характеристиките, които определят базовата неискреност и преструвката като начин на живот. Той е безкрайно честен. На някои моменти дори цинично откровен. Той е и болезнено прям, и невъзможно директен в посочването на срама: … Кехлибарената уринаВони на химияПогледни се имашБели косми в ушитеПриродата е против теб… „Автопортрет на медикаменти…”
При него няма онази неохота, с която човек се опитва да отстоява себе си. Той категорично заявява кой е, какво регистрира в света около и преди себе си и как се отнася към всичко това.
… И всичко туй ми е във висша степен през оная работаЧе с пот на челото си върша работата. „Сонет за едно посредствено съвкупление”
Не бива да се бърка разкриването на истинската същност с вид враждебност. Враждебността поражда враждебност, която в крайната си форма се превръща в агресия. В тази поезия има твърдост и сила, смесени с уважение. Именно – уважение: светът е точно такъв, какъвто го виждам и изговарям, но мамка му, това е единственият свят, с който разполагам.
Подобно поведение и такъв мисловен модел не подкопава душевния покой, не наранява себеуважението. Не нанася непоправими щети върху естественото вътрешно равновесие. Сутрин нощната лампаСветва и угасваКато морзова азбукаТи играеш на съобщенияЗа възникването на Вселената „Произход”
Освободен от излишностите, от синтактическите и граматически дрънкулки, поетът заявява:
… Ти си центърът на Сферата Чиято повърхност е никъде… „Имагинерно време под прав ъгъл”
Без фигуративни украшения и семантични условности, но точен в подробностите. Не твърдя, че няма детайли, но те не са натруфени, пищни, преекспонирани. Има подробности, оголени до кокал. Стряскащи, ясни и близки:
… Молитва при лишаване от сън до 180 часаНажежената до бяло светлина на едно вечно пладнеБез нощ без ден без изток и запад без място на земятаПод слънцето и луната гол на колене изличенВ белотата на шумоизолираната прозрачна клетка… „Молитви”
Още едно важно наблюдение – валсуваща композиция. Така нарекох за себе си „външната” постановка на цялата книга и „вътрешната” организация във всяка една от трите части. Частите са обозначени като „Първо”, „Второ” и „Трето”. За мен прозвучаха не като редни числителни, а като танцови стъпки. Едно-две-три.
Във всяка една от частите повторенията в заглавията на стихотворенията поддържат същия ритъм. Едно-две-три: ”Водна кула” – „Водна кула ІІ” – „Водна кула ІІІ”. Или: „Работници VІ” – „Работници ІV” – „Работници ІІ”. После пак:: „Работници V” – „Работници ІІІ” – „Работници”. Сонетите в книгата също образуват валсовидна структура: ”Сонет. Hommage a Brecht” – „Сонет за едно посредствено съвкупление (по Брехт)” – „Из „Подуенски сонети”. Аретино Брехт Мюлер.”
Тактуването продължава. Раз-два-три. Раз-два-три. Раз-два-три.
Трите поеми доизграждат този своеобразен „музикален” фон: ”Към крушовидното време. Полетът на Александър Александрович” – „Похвала за Блажените на мирния преход. Документална поема.” – „Работникът REDUX”. Раз-два-три. Раз-два-три. Раз-два-три.
На подсъзнателно ниво тази танцувалност сваля напрежението. Претоварената от образи и мисловни представи психика би се сринала пред ужаса на реалността, ако не е поставена в подобен „музикален” режим.
Забележително решение на автора (може би съвсем не-съзнавано), което облекчава възприемането на изговорената действителност за читателя. Така истината не става по-малко болезнена, но вече може да бъде понесена. Издържана докрай. Без евфемизми. Без маски. В „Работникът и смъртта” съществува още един важен аспект по обследваната тема. Поетът не премълчава нищо, включително грешките. Той ги признава открито.
При волна или неволна грешка, човек е склонен да изразходва огромно количество енергия, за да покрие следите си. Загуба на енергия е и да се отлагат разговорите по наболели проблеми. Човек причинява болка на самия себе си като се терзае за и от реакцията на другите. Признаването на грешките всъщност е най-здравословния начин за съхраняване на психическата енергия. След което човек може да я насочи към по-жизнеутвърждаващи цели:
… Астрофизиката тъче булото скриващо лика на Твореца в самия миг на Сътворението… „За космологичното начало…”
Угризенията източват жизнената сила, а откровението дава мощ и спокойствие. … Тъгата е обикновен пазарен трикТам не би искал дори да си погребан… „Работникът REDUX”
Ще цитирам една любима мисъл на Хю Пратър: ”Всяка „грешка” е декларация за моята собствена същност, спънка по пътя, по който съм поел. Когато съм се вслушвал в грешките си, винаги съм израствал”.
Поезия на грешките и тяхното признаване. Владимир Сабоурин умее да слуша грешките – и своите, и чуждите. Вслушвайте се в грешките си, драги читатели. За да израснете така, както го е направил авторът на „Работникът и смъртта”. Именно отказът от „систематичното двуличие” ражда такива ценни книги. Книги, които не могат и не искат да се преструват. Нито да търпят маски върху лицата и душите си.
