Български туризъм

Музей на ските и ски спорта, Чепеларе

Лято е. Обикаляме из Средните Родопи. Днес сме на гости в град Чепеларе. Градът е известен със своите ски писти и разбира се със своите скиори – олимпийци и световни шампиони. 

Разхождайки се в центъра на Чепеларе виждаме сградата на читалище „Родопска искра“ и тогава разбираме, че в нейната дясна част е поместен музея на ските и ски спорта. Потапяме се в историята на този спорт и многото успехи постигнати от хората на Чепеларе и нашата страна.

 Музеят е създаден по инициатива на Димитър Райчев през 1998 година. Тук може да видите много видове ски, променяли се в годините, медалите на нашите състезатели, екипировки, купи, плакети и други.

 Спортът в района се развива още от далечната 1898 година и е създадено местно дружество, което е част от общонационално дружество за спорт с името Юнак.

Различни видове ски

Медали и купи
Медалите на Георги Милушев
Отличията на Екатерина Дафовска
Мини ски. Семейство на ски пистата
Отличия на Савко Хаджиев и Ангел Чучуранов

Кръстана Стоева – ски състезател с голям успех през 1967 година в Гренобъл, Франция, златни медали на 5 км и 10 км ски бягане

Входът за музея е 1.50 лв. 

Работно време от 9 – 18 часа с обедна почивка 12.30-13.30

Почивни дни – понеделник и неделя

Кракра е средновековната крепост, разположена в югозападната част на град Перник на неголямо скалисто плато. Мястото на крепостта било със силно стратегическо значение. Тя се свързва с името на войводата Кракра, който е водил самостоятелни военни действия срещу Византийската империя. Виден болярин и владетел на града по времето на българския цар Самуил – така е описан във византийските хроники от това време Кракра. Те го описват още като един праведен и честен мъж, който не търпял подкупността и винаги бил отлично подготвен за военни дела. Кракра владеел още 35 крепости в района. В края на 10 и началото на 11 век, центърът на военните действия между България и Византия се премества в западните български земи и Средец става обект на няколко нападения от войските на император Василий II, тогава става известна Пернишката крепост.

Историците смятат, че крепостта Перник е създадена след 809 г., когато хан Крум присъединява към българските земи и териториите на днешна София и околностите. Дълго време преди идването на хан Крум тези земи са били заселени от траките. Чрез археологически проучвания е установено, че на мястото на крепостта, преди нейното построяване, е съществувало тракийско селище с неголеми размери.

Крепостта е една от големите български крепости. Оградени от крепостните стени са били около 50 декара. Самото ограждение е имало дължина от близо 800 метра. Историците смятат, че крепостта е изпълнявала защитни функции преди преминаването на кръстоносците от Третия кръстоносен поход (1189-1192) през тези земи. След това крепостта е била изоставена и не е била използвана.

Легендата: През 1016 г. Кракра Пернишки удържа 88 дневна обсада и след многочислени загуби Василий ІІ е принуден да се оттегли. Легендите за онова време твърдят, че кръвта от убитите византийски войници била толкова много, че дълги години червенеела по скалите в подножието на Пернишката крепост. От там дошло и названието на местността – Кървавото.

View Larger Map

Скално светилище „Татул“

„Татул“ е мегалитно скално светилище, което се намира в Източните Родопи, на около 15 километра от Момчилград, в едноименното село Татул. Пътят е добър. Има кафяви указателни табели, по които да се ориентирате. В подножието на скалното светилище е построен паркинг и след това по алея извиваща се сред зеленина се стига до мястото, за което се твърди че е гробът на Орфей.

Има входна такса. Обектът може да се посети по всяко време на годината. Има екскурзовод, за който, ако желаете, трябва да доплатите допълнителна сума.

Движейки се по алеята се разкрива комплекса.

Нашето посещение беше през лятото на 2012 г. Преминаваме от долната страна и поглеждаме стената, която е крепостна от 4-3 век преди Христа.

Изкачваме се по каменни стълби и минаваме край свещен кладенец, датиращ от 2 век преди Христа.

 Изкачваме се отгоре и улавяме саркофага и храм-мавзолея.

До скалния гроб има каменни стъпала. Има два гроба. Единият е на върха и е разположен в източна посока, а долния в южна посока и се намира под арка.

Хвърлям един общ поглед от саркофага към мястото и околността.

 Поглед към околността

Връщаме се по стълбите и поглеждаме отгоре към кладенеца.
Свещен кладенец, 2 век пр. Хр.

Заобикаляме целият комплекс, за да видим храма и каменните стълби, изсечени в скалата.

Храм-мавзолей, Татул

На един камък сякаш  случайно има оставени парченца от керамика…

Време е да тръгваме. Въпреки късния час, горещината по това време на годината е голяма. Вървейки обратно по алеята виждаме змия, която бързо се шмугва в храсталака…

На паркинга обръщаме внимание и на каменна чешма, построена 2007 година. Надписа е на турски и не четем какво е изписано, но в този район това е традиция от край време…

И накрая, като за последно обръщаме внимание на къщата до чешмата. Построена от тухли без да има мазилка по нея и връзка между елеметите…

Къща без мазилка…
Мястото е впечатляващо. Ако имате възможност, посетете го!

Крепостта „Траянови врата“ се намира на няколко километра от град Ихтиман. Идвайки от София по магистрала Тракия, след бензиностанцията над Ихтиман има табела указваща пътя. Пътувайки по стария път има нова табела, която ви кара да завиете на ляво и да тръгнете навътре в планината към крепостта.

Проходът е наречен така по името на римския император Траян, с когото се свързва съществувалата там крепост. Датата на първоначалното строителство на крепостта е неизвестна, като първите писмени сведения за нея са от 3 век. Крепостта е известна също и като Щипон.

Пътувайки по трети клас път стигате до паметник издигнат в чест на 1000 годишнината от победата на Самуиловите войски над византийските нашественици в прохода Траянова врата. Не може да не спрете и да не прочете надписа на него.

По – малко от километър и достигате до самата крепост.

В античността проходът, в който се намира крепостта носи името Суки (на латински: Succi), а непосредствено до него е изградено укрепление и пътна станция на име Соней (на латински: Soneium). През 4 век историкът Амиан Марцелин описва прохода по следния начин:

„Хребетите на високите планини Хемус и Родопи, от които първата започва от Истър, а втората – от отсамния бряг на Аксий, се сближават в една теснина, където те завършват със стръмни скали. Това място отделя Илирик от Тракия, като оставя от едната страна Вътрешна Дакия и Сердика, а от другата – Тракия с Филипопол. А тия градове са големи и известни. И сякаш природата е предусещала, че околните племена трябва да бъдат подчинени на римската власт, та преднамерено тъй е устроила това място, та на първо време да даде между издигащите се един до друг хълмове един тесен и не толкова известен прелез, който по-късно със засилващото се величие и блясък на римската държава бил разширен и за преминаване на колесници. А колкото пъти бил затварян достъпът към него, толкова пъти били отблъсквани оттам велики пълководци и цели народи. Страната, която е откъм Илирик, тук се извишава слабо, като че ли е леснодостъпна, за да се издигне след това наведнъж. А насрещната страна откъм Тракия се спуска стръмно и е труднодостъпна поради провалените пътеки и мъчно става преминаването ѝ, дори и когато никой не се противопоставя насреща. В подножието на тази планинска преграда се простират от двете ѝ страни обширни равнини.“

ГЛАВЕН ВХОД НА КРЕПОСТТА
ПАМЕТНА ПЛОЧА по повод 1020 години от победата при Траянови врата
ГЛАВНИЯТ ВХОД ОТ ЛЯВАТА СТЕНА

През Средните векове проходът е наричан „Царски проход“ (на гръцки: Βασιλική κλεισούρα) или „Царски врата“ (на гръцки: Βασιλική πύλη), а по-късно и „Български проход“ (на гръцки: Βουλγαρική κλείσις). Проходът влиза в историята през 986 г., когато византийският император Василий II предприема поход срещу България в стремеж да откъсне български територии. На 17 август българската войска начело с цар Самуил пресреща византийците при прохода Траянови врата и напълно ги разбива (битка при Траянови врата).Името „Траянови врата“ е използвано за пръв път от историка Антоний Бонфиний (1427-1502) във връзка с похода на Владислав Варненчик, който преминава с войските си прохода през 1443 г. По време на турското робство проходът е наричан и с турското име „Капъджик дервент“ (от турски: kapı, капия, врата и dervent, проход), както и „Маркова капия“. Огромната арка на римската порта, висока около 18 метра, била запазена до 19 век.

ОБЩ ИЗГЛЕД
ЗАДНИЯТ ВХОД ОТ ВЪН

Битката при Траянови врата (на гръцки: Μάχη στις Πύλες του Τραϊανού) на 17 август 986 г. е най-голямото поражение, което византийският император Василий II претърпява в походите си за покоряване на България. Битката е предхождана от безуспешна обсада на Сердика (днешна София), след която Василий отстъпва обратно към владенията си в Тракия. Българска войска, предвождана от цар Роман и комитопулите Арон и Самуил, преследва византийците и ги обкръжава в полите на Средна гора. Значителна част от армията на Василий II е унищожена, а той самият едва успява да се спаси.
Петнадесет години след като византийците завладяват българската столица Преслав победата при Траянови врата затвърждава успехите, постигнати във въстанието на комитопулите през 976 г. В условия на непрестанни борби с Византия Първата българска държава просъществува още няколко десетилетия със средище, изместено от Преслав на североизток в Охрид на югозапад. Споменът за победата над Василий II е отразен тридесет години след нея в Битолския надпис на Ароновия син цар Иван Владислав.

ПОГЛЕД ОТГОРЕ НАД ЗАДНИЯ ВХОД
ОБЩ ИЗГЛЕД
ДЯСНАТА СТРАНА НА ВХОДА ОТ ВЪТРЕ
История, крепост и легенди в едно.
Вижте снимките от второто ми посещение през декември 2009.

Пещера Дяволско гърло, Триград

След посещението ни в Ягодинската пещера беше ред на Дяволското гърло. Двете пещери се намират в два съседни дяла на Родопи планина.

Дяволското гърло  е само на 1,5 километра от село Триград и за да стигнете до него, трябва да преминете по живописното Триградско ждрело.

След като влезете в пещерата ще извървите от около 150 метра дълъг тунел и ще се спуснете доста надолу под равнището, от което сте тръгнали, за да стигнете най-дълбоката точка от пещерата. Елате с нас!

Дяволско гърло, тунелът

 
През един малък кръгъл отвор може да видим колко сме високо над водача ни.

Най-голямата и най-ниска точка от пещерата.

В малък отвор в тъмнината можем да забележим буйно падащата вода (подземният водопад – най-високият на Балканския полуостров), заради която шума в пещерата е много голям. Както във всяка пещера, тук е много влажно и хлъзгаво. Хладно е (около +8 градуса по Целзий), дори в средата на лятото, когато ние сме вътре.

Стигаме до малък олтар с интересна форма. Винаги тече малко вода, която хората опитват за здраве и наричат най-истински си желания. Има и множество оставени монети…

Чешма-олтар, Дяволското гърло

Изкачваме се. Стъпалата са много хлъзгави. Кално е и внимаваме да не се подхлъзнем. Това, което виждат очите и усеща сърцето не можем да пресъздадем с думи и снимки… Но стигаме до изхода. Има още стотина стъпала, но виждам картината, заради която мога да нарека пещерата Дяволска. 

Очите на дявола… Настоящия изход преди е бил входа на пещерата, и хората са видели формата на главата на дявола – от тук идва името на пещерата.

Отправям последен поглед надолу. Виждам многобройните стъпала, които сме изкачили бавно към изхода на пещерата. Водача ни казва, че са около 300 броя…

Светлината от изхода ни зове. След тъмнината виждаме входа, от който влиза буйната вода в пещерата.

Вече сме отвън. Поглед към изхода. Не се препоръчва да оставате сами в пещерата. Така, че не е редно да се връщате назад… 

Водата в своя ход към пещерата.

Поглед от високо. Вече сме близо до пътя. До входа има да повървим още малко. Природата около нас е впечатляваща. Виждаме хубави гледки от ждрелото.

На изхода на пътеката, малко преди да стъпим на пътя виждаме на скалата закачен паметник с двамата леководолази Сияна Люцканова и Евстати Йовчев, които са загинали при спускането си в пещерата с цел проучванията й.

Паметна плоча на леководолазите

Отново сме на входа на пещерата. От тук научихме за музея на мечката в село Триград. Имаме време и решаваме да посетим и него. Елате с нас!

Крепост „Калето“, Мездра

Крепостта „Калето” се намира върху скалист рид с надморска
височина от 239 метра в югозападния край на град Мездра. Хълмът е естествено
защитен и разположен на място, където се пресичат основни пътища, използвани от
дълбока древност до днес. На повърхността днес могат да се видят каменните
остатъци от средновековна, късноантична и римска крепост, запазени във височина
до 6 метра. Под тях са разположени опожарените останки на тракийско и две
праисторически селища.

Река Искър минава непосредствено под крепостта. Поглед към реката и моста, по който влизаме за археологическия комплекс Калето.

река Искър

На територията на днешна Северозападна България живеели
Трибалите – едно от най-могъщите и богати племена сред траките. През 2007
година в централната част на Калето са намерени останките от структура отнасяща
се към ранножелязната епоха (8-6 век преди Христа). Откритите фрагменти от
голяма антропоморфна пластика, от урновидни съдове, голямо количество пепел,
овъглени растения и животниски кости свидетелстват за функционирането на
раннотракийско селище върху скалния рид през този период.

Петото хилядолетие преди Христа е време на кулминация в
развитието на първата земеделска цивилизация. Открит е най-ранния метал – медта.
Най-долните пластове от „Калето” дават данни за укрепено селище от каменно
медната епоха. Проучванията установяват, че най-ранното укрепление се е
състояло от глинобитна палисада дебела над един метър. Керамиката и оръдията от
кремък, камък и кост се усъвършенстват. Съдовете са изпичани в специално
изработени пещи. Открити са керамични фрагменти от изящно оформени и
декоративни съдове, глинени мазилки от опожарени сгради, оръдия на производството
и предмети на култа.

 През 3 век в централната част на градището е изградена малка култова постройка (храм), която поставя началото на езически религиозен център. Възниква голямо светилище, съставено от множество жертвени огнища, които са посветени на римско-гръцки и тракийски божества.

 През античния период е установено последователно съществуване на римско укрепление от 2 век, езически култов център от 3 век и укрепено селище от 4-6 век с две обособени фази на развитие – късноримска и ранновизантийска.

В централната част на скалния рид през каменно-медната епоха е изградено култово съоръжение с поставени в него два огромни черепа на турове. На тази каменна структура, лежаща под 3 метра дълбочина, учените дават името „Светилище на тура“

Светилище на тура

Северната кула с прилежащите каменни градежи

По време на великото преселение на народите крепостта е разрушавана и възстановявана нееднократно. Последните антични монети, открити тук, датират към времето на ранновизантийския император Юстин II (565-578). Това показва и приблизителната дата на заселването на славяните.

 Старобългарската крепост продължава да функционира и през 12-14 век. Каменните градежи са строени с ломени и речни камъни и квадри от античните строежи, споени с бял хоросан. Укреплението е напълно изоставено след падането ни под османско робство.

Допълнително укрепление изградено през 4-6 век откъм най-достъпната и уязвима страна на крепостта.

Археологическите разкопки доказват, през каменно-медната епоха на скалния рид са функционирали специализирани ателиета за производство на медни изделия, за художествена декорация на керамика и за изработка на предмети от кост.

Най-високата част от крепостта. Стените достигат до 6 метра височина.

Поглед към ЖП линията и билетния център от външната страна на крепостната стена.

ЖП линията и билетния център

Това е краят на разходката ни в археологически комплекс Калето на град Мездра. Препоръчваме ви, ако можете, отидете до там.

Най-горещият гейзер в Европа се намира в Сапарева баня. Температурата на водата е +103 °С.  Минералната вода на гейзера е с уникален състав и свойства. Съдържа сероводород, поради което в близост до гейзера усещате характерната миризма на сярата ( развалени яйца). Водата лекува заболявания на опорно-двигателния апарат, на периферната нервна система, гинекологични заболявания, остри и хронични отравяния със соли на тежките метали, заболявания на кожата, на горните дихателни пътища и др.

Гейзерът се намира в центъра на града. Водата излиза с голяма сила на няколко секунди и веднага се разпръсква на малки капчици, като мъгла. През зимата в района на фонтана – гейзер няма да видите сняг. Гейзерът е един от символите на града от 1957 година, когато при хидрологични проучвания е открита горещата вода.

Винаги ще има хора около гейзера, които ще се наслаждават на падащите капчици вода…

Чешмата, от която може да налеете горещата вода. Внимавайте в какъв съд я наливате!!!

Друга забележителност в Сапарева баня е Църква „Свети Никола“, град Сапарева Баня .

Музей-кораб „Радецки“ – корабът, от който стъпва Ботев със своята чета на Българския бряг… в момента се намира на брега на град Козлодуй във водите на Дунав. Реставриран и поддържан. Няколко коли спрели на малкия паркинг. Оглеждаме се наоколо, виждаме парахода, красивия парк на брега, няколко паметника в чест на Ботев и четниците му.

Паметна плоча на брега на Козлодуй – тук на 17(30) май 1876 слезе Ботевата чета на родна земя
Качваме се на кораба. Посреща ни уредника. Снимането в кораба е позволено срещу скромната сума от 5 лева. Един скромен начин да допринесем за поддържането на парахода.

Параходът „Радецки“, акустирал на Козлодуйския бряг
Малко история на парахода „Радецки“:

„Австрийския кораб “Радецки” е построен през 1851 год. в завода „Обуда“ – Будапеща – намиращ се в рамките на тогавашната Австро-унгария. Носи името на фелдмаршал Йозеф Венцеслав Радецки, славянин, словак по произход.

През 1906 год. по инициатива на Стоян Заимов и с подкрепата на тогавашното правителство на Димитър Петков се решава по случай 30–тата годишнина от освобождението на България от турско робство да се изгради край Свищов Военно–исторически паметник музей. В последствие идеята е забравена.

През 1927 год. се разчува, че парахода ще бъде ремонтиран. В писмо адресирано до Борис III още в същата година се търси информация за състоянието на “Радецки”. А амбициите на свищовския комитет били да се ремонтира и възстанови автентичния вид на парахода. „Радецки“ e бракуван през 1918 год., и е разрушен от австрииското параходно дружество през 1924 год. До това довело бездействието на няколко български правителства.

Широко известен факт е, че той е въстановен в чест на 90–годишнината от гибелта на Хр. Ботев. Първият човек подел кампанията по въстановяването му е журналистката Лиляна Лозанова.

Л. Лозанова открива на 6.11.1964 год.текуща сметка със сумата 2.50 лв. По тази сметка в следващите години всяко едно училище предава своя дан за построяването на „Радецки“. Кампанията е огромна, ентусиазма невиждан.

Оказва се, че албум на „Радецки“ е направен от бояджията – вече 84 годишен – Кирали Йожеф. Той е боядисвал кораба от 1906 год. до бракуването му през 1918 год. Когато през август 1966 год. новопостроеният „Радецки“ пристига официално в Будапеща на палубата му застава и К.Йожеф. Той е гост и на тържествата на Козлодуйският бряг по повод пускането на кораба на вода. Датата е 30. 05.1966 год. (1)“
Вход към музей-параход „Радецки“

Днес корабът е добре поддържан. Експозицията е разположена в първа класа. Минавайки по коридорите имате усещането за автенчиност. Има мирис на храна, чуват се гласове от каютите. За съжаление нямахме късмета да пътуваме с кораба.

Входа за ученици е 1 лев, за всички останали посетители е 2 лева. Можетете да посетите кораба всеки ден от 9-18(17) часа. Веднъж месечно – трета събота на месеца корабът пътува из Дунав за 1 час. Такса 4-6 лева.

Експозицията в която може да видите документи, лични вещи на четниците и още…

Експозицията в първа класа на парахода „Радецки“

Част от експозицията
Летописна книга „Радецки“ – 1966
Заветните думи на Ботев: „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира…“
река Дунав от пеарахода „Радецки“

Думите на капитана на кораба „Радецки“ Дагоберт Енглендер, след слизането на Ботевата чета от парахода:

„И сега, вече, когато излязоха всички, последва една живописна и възвишена сцена. Цялата българска чета се разположи в живописни групи по хълмистата почва и покри едно толкова голямо пространство…

Тогава се раздаде един глас и всички паднаха на колене и останаха в такова положение – верочно правеха молебен. Много от тях целуваха земята, която беше тяхно свято отечество и която скоро щеше да ги поеме в себе си… Тогава се издигна пак попът и хвана байракът и благославяше поборниците за свобода.

Сцената беше велика и трогателна. СЛед това всички момчета станаха на крака и аз видях, че Ботев застана на високо място и захвана да говори реч… След това извика се едногласно:

– Ура! Да живее България! Ура! Ура! – толкова силно и радостно, че ние моряци, военни…казахме помежду си:

– Тези българи, ако и да са малко и още неизвестни, трябва да станат една силна нация!“

Табела в речната алеята пред парахода

На мястото на този каменен кръст през май 1878 е поставен първият паметен кръст от акациево дърво. След изгниването на първия дървен опълченски кръст е поставен нов такъв. По инициатива на местните жители през 1882 год. е поставен  запазеният и до днес Оброчен каменен кръст. Той се намира на Козлодуйският бряг в непосредствена близост до големият паметник. На него и досега се четат благодарствените думи на Козлодуйци.

Кръст паметник с надпис за Ботевата чета
 Първият камък за по-голям паметник е поставен още през 1905 година, но самият паметник е завършен едва през 1939 година.

Паметник в чест на четниците

Спираме се пред паметната плоча на капитана на парахода Радецки – Дагоберт Енглендер

Преди да тръгнем заставаме пред табелата, на която можем да прочетем информация за организирането на Ботевата чета и слизането й на Козлодуйския бряг.

„Организирането на Ботевата чета е част от организацията на Априлското въстание. Целта на четата  според предварителния замисъл  е да премине Дунава в деня на обявяването на въстанието в III Врачански революционен окръг и да подмогне Враца с оръжие и бойна сила.

Преждевременното обявяване на въстанието в Панагюрския революционен окръг наложило организирането на четата да става в кратки срокове. Четата се сформира от две независимо организирани в Бекет и Букурещ чети. Поканените за воеводи Филип Тотю и Панайот Хитов се оттеглят поради схващането им, че следва да се чака настоящата война между Турция и Сърбия и за воевода е избран Христо Ботев.

Планът за прехвърлянето на четниците с овладяването на австрийкия параход „Радецки“ бил оригинален по замисъл и изпълнение. Въстаниците се качили на парахода от румънските пристанища Гюргево, Зимнич, Турну Мъгурели и Бекет като градинари. Оръжието и униформите им били опаковани в сандъци и предадени на парахода като багаж.

На 17 май (стар стил), когато „Радецки“ приближил устието на река Огоста, по даден от воеводата знак на парахода станало нещо, което смаяло пътниците и екипажа. „То е било гръм, трясък и пукот- пише Захари Стоянов, – като че всяка треска от парахода се е трошила… Не само дъски хвърчели по въздуха, но цели сандъци се носели на ръце, ножове дрънчели, фишеци, паласки и чанти нападали…“.

Поставен пред свършен факт, капитанът Драгоберг Енглендер предоставил „Радецки“ на разположение на воеводата. коректното държане на четниците оставило силно впечатление сред екипажа и пътниците. Капитан Енглендер не само улеснил слизането на родния бряг, но когато във Видин бил поканен от Осман паша да натовари 1000 турски войници и да ги закара до Козлодуй, за да преследват четата, категорично отказал.

Следобед въстаниците слезнали на козлодуйския бряг под строй, с развято знаме. Те целунали родната земя и положили клетва, че са готови да дадат живота си за нейното освобождаване. По своя брой (206-209 души), въиръжени и с красива въстаническа униформа четата представлявала стегната бойна единица, внушаваща респект. В нейния състав освен наемни работници, ратаи и интелигенти имало и професионални революционери, предани на делото за освобождение на Отечеството.

За военен ръководител на четата и заместник на воеводата бил избран Никола Д. Войновски, родом от Габрово, офицер от руската армия.  В щаба на четата влизали: Христо Ботев – войвода на четата, Никола Войновски – военен командир, Георги Апостолов, Георги МАтев, Димитър Икономов, Давид Тодоров, Петър Ванков, Петър Йорданов, Поп Сава Катрафилов, Никола Обретенов, Спас Соколов и Никола Симов – Куруто – знаменосец на четата.

Особено силни били впечатлението и възторгът на въстаниците от младия войвода. Изключителното му обаяние на непоколебим и последователен революционер повдигнало духа и сплотило още по-тясно редиците. Четата била разделена на отделения и начело с авангард под командването на Н. Войновски се отправили на по походен строй по пътя на Свободата!“

Използван е текст от (1) Слово – история за Радецки

Исторически музей – Видин

След разходката ни до крепостта „Баба Вида“ стигаме до историческия музей, който се помещава в сградата на старата турска поща. Добре запазена сграда в центъра на града близо до училището СОУ „Цар Симеон Велики“.

Уредничката на музея ни посреща. Таксата за вход е:
Учащи – 0.50 лв.
Български граждани – 1.00 лв.
Чужди граждани – 2.00 лв.
Екскурзоводска беседа – 3.00 лв.
Безплатен ден – четвъртък и 18 май – Международен ден на музеите

Споменавам, че можете да закупите един общ билет за посещение на музея и крепостта, стига да успеете да го направите в рамките на един ден.

Музеят е разделен на различни епохи, в които се вижда развитието на обществото и поминъка в региона – Археология (с раздели “Праистория”, “Античност” и “Средновековие”) – богатата експозиция на отдела е разположена в основно реставрираната сграда на Конака (1977 г.), Нумизматика – фондът наброява над 30 хиляди монети, Етнография – експозицията се намира в музея “Кръстатата казарма” от 1969 г., Българските земи XV-XIX в. – експозицията е разположена в Конака, Нова история, Най-нова история.

Нека направим своята виртуална разходка в снимки.

В коридора на двете части на сградата може да видите изложени стели, каменни плочи с надписи и гравюри.

Входната врата към първата част от музея
Представям ви експозицията на музея.
Втората част на музея.
Експозиция от епохата на Руско-турската война и снаряжения през различните векове.

Накити

Макет на къща
Поглед към училището и паметника на Цар Симеон Велики.

Българският бряг на р. Дунав, очертаваща границите със северната ни съседка Румъния, е белязан от присъствието на древни цивилизации, оставили зад себе си безценни свидетелства за процъфтяващи култури. Някога по протежение на реката се е виел древен римски път. Крайдунавските градове Козлодуй, Оряхово, Лом и Вълчедръм крият в недрата си следи от времето, когато териториите на днешна България са попадали в пределите на Римската империя.
В околностите на с. Хърлец лежат следите от римската крепост Аугусте. По-късно на това място е възникнало средновековно селище. Предполага се, че то датира от времето на основателя на българската държава през 681 г. хан Аспарух. Там е бил разположен един от гарнизоните, охраняващи т.н. ”Аспарухов вал”. Следвайки трасето на крайдунавския римски път, стигаме до фортовете Вариана – до с. Лесковец и Валериана – до с. Долни Вадин, които са били свидетели на стотици битки, водени от римските легиони. До крайдунавския град Оряхово пък сe виждат следите от средновековната крепост от ІХ в. “Камъка”, която в течение на 5 века е защитавала териториите на българската държава.

На 7 км. от устието на р. Огоста, близо до гр. Козлодуй, застроен върху праисторическо и тракийско селище от І хил. пр. Хр., личат следи от кастела Регианум. Между Козлодуй и с. Хайредин пък са запазени части от старобългарски отбранителен окоп от VII – VIII в. Тук, векове по-късно, през 1876 г., гениалният български поет и революционер Христо Ботев слиза със своята чета от кораба “Радецки”, за да подкрепи въстаналите срещу османския поробител българи. Днес корабът е на своя последен пристан и е превърнат в туристическа атракция. Туристите проявяват интерес и към завещаното ни от древните римляни наследство. Някои от датиращите от тази епоха укрепления продължават своя живот и през средните векове.

В първоначалния си вид валът е бил съставен от землен насип с ширина до 20 м. и височина 4 м. и ров с ширина до 12 м. и дълбочина 2 м. Конструкцията на землените насипи е включвала и дървени елементи. Този вал се намира в близост до гр. Козлодуй.

Пещера Духлата е разположена близо до град Перник, до поречието на река Струма, между селата Боснек и Чуйпетлово. Намира се в планината Витоша.
На вниманието на всички, които не са с екип и нямат опит в пещернячеството – НЕ ВЛИЗАЙТЕ САМИ!

Насладете се на снимките и потърсете, ако имате желание да се окаляте и лазите много, специалисти, които познават пещерата.

Духлата е най дългата пещера в България (17 600 м.) и дълбока 53 м. Представлява сложна многоетажна, лабиринтна система, разположена на 6 етажа. Името ѝ е свързано със звука, който вятърът издава при преминаването си през входа на пещерата. Духлата е една от най-сложните пещерни системи в България и е създадена от подземните течения на река Струма. Тя представлява лабиринт от тунели, галерии, подземни езера, водопади и синтрови образувания. В пещерата са установени 22 вида пещерни животни, сред които 6 вида прилепи. В пещерата има голямо разнообразие от пещерни образувания. През 1962 г. е обявена за природна забележителност.

Снимковият материал е любезно предоставен от един любител пещерняк – Венци Кунчев. Благодаря!!!

Кадин мост е средновековен каменен мост над река Струма, в село Невестино, Област Кюстендил. Известен и като Невестин мост.
Мостът се намира в центъра на село Невестино. Дълъг е около 100 метра и е широк около 5 метра. Състои се от пет свода, като средният е най-висок и задава заострената форма на моста, изграден от големи дялани гранитни блокове. Във всяка от колоните е оставен по един прозорец за оттичане на водата при пълноводие. Застлан е с големи гранитни плочи. От същия камък са и зиданите перила. Архитектурата му е смесица от антични средновековни и ренесансови форми.

На източния парапет от южната страна на моста е вдигната гранитна плоча с издълбан надпис на турски, от който се разбира, че строежът е станал по заповед на везир Исак паша през 874 г. от Егира, т.е. през 1470 г., по време на управлението на султан Мехмед II. Няколко години по-рано пашата преминал през тези места по пътя си към Босна.

Кадин мост – поглед от горе

Река Струма и поглед към реката от Кадин мост

Каменната плоча с надпис на турски език

Пълният текст на каменния надпис гласи:
„По високото разпореждане на Исак паша, един от най-великите везири и благородни началници, който върши добрини с чисто душевно подбуждение, за да получи горе от създателя съответното възмездие, заповядва да се построи в тази страна този свещен мост за безплатно минаване на пътници. Нека всевишният Бог изпълни живота му с радост и веселие. Година 874.“

Името „Кадин мост“ идва от турското „Кадън кюпраси“ или „Невестин мост“ и е свързано с легендите за построяването му.
Според едната, строежът на моста не вървял, защото всичко, което вдигали майсторите през деня, било нощем отнасяно от буйните води на Струма. За това майсторите решили, че за успешното му довършване ще трябва да дадат курбан една от жените си; тя да бъде първата, която на заранта ще им донесе ядене. Първа дошла Струма невеста, жената на майстор Манол (Мануил) и за това тя била зазидана в основите на моста. Оттук и мостът е наречен „Невестин“ – на турски „Кадън“.
Според втората легенда, мостът е построен по заповед на султан Мурад като сватбен подарък на една смела българска невеста. Когато тръгнал на военен поход, на това място султанът срещнал сватбари. Те не се побояли от султанските войски, а невестата се поклонила на султана. когато той я попитал какъв дар иска, тя пожелала да се направи мост над реката. Мостът бил направен и наречен „Невестин “ или „Кадън“ (по късно видоизменено в Кадин.
Според трета легенда, мостът бил изграден по настояването на местен турски съдия – на турски „кадия“, и оттам получил и името си „Кадин“ мост.

Кадин мост се счита за един от най-забележителните паметници на строителството в България от този период и през 1968 г. е обявен за архитектурно-строителен паметник на културата от национално значение (ДВ, бр.77/1968 г.). От моста се разкрива прекрасна гледка към планината Рила. Източник на текста Уикипедия