След извоювания бронзов медал на олимпиадата в Рио Ренета Камберова и съотборничките й от ансамбъла по художествена гимнастика бяха посрещнати в родината като национални герои. Нейният роден град Пазарджик също се радваше на успеха на своята Рени. За последно жителите на града изживяха подобна радост, когато Георги Георгиев спечели бронза на татамито в Атина през 2004-та. Съвсем заслужено тогава той беше избран да стане почетен гражданин.
Тя е абсолютна световна шампионка в многобоя от първенството в Измир, Турция. Също е печелила световната титла в Монпелие, Франция. Най-скорошните й успехи са миналогодишните титли в Ташкент. А сега добавяйки и триумфа на олимпийските игри, Ренета буквално не знае на кой свят се намира.
Самата тя тепърва ще свиква с мисълта, че повече няма да има тренировки в залата. Но за сметка на това – днес Рени е в залата на славата – там, където са стъпили най-големите български спортисти.
Любопитното е, че като дете не различавала художествената гимнастика и фигурното пързаляне. В своите детски мечти си е представяла как се пързаля и същевременно … развява лентата.
Първият път, когато пристъпила в залата за художествена гимнастика се стъписала и уплашила. Но майка й била тази, която я поощрила: „Хайде, днеска последно-днеска последно” и в крайна сметка вече 18 години след всяка тренировка и състезание си казва „днеска последно”.
При първата си треньорка г-жа Воденичарова тренира само година, а след това отива при Вили Петкова в клуб „Диляна”. Признава, че от нея е научила страшно много неща, заради което ще й бъде вечно признателна. Именно тя е причината да се премести в София – успяла да убеди и нея, и родителите й (най-вече нейната майка, която била твърдо против идването й в столицата). И до днес двете поддържат отлични отношения, а свидетелство за това е, че г-жа Петкова е една от първите, които я посрещат на летището след полета от Рио. Вече в клуб „Илиана” тя се превръща от перспективна гимнастичка в титулярка в националния отбор.
Ренета Камберова /вдясно/ при завръщането от Рио
Сега, непосредствено след приключването на кариерата си, все още не е осъзнала какво е да преминеш от състезателен режим към спокойното ежедневие. Да се успиваш до късно и да не бързаш за тренировка – чувството е наистина много странно и различно за нея.
Признава, че техният спорт е много субективен. Според нея например, дори рускините да не си изиграят съчетанието добре и допуснат грешки, пак няма да има кой да ги победи. Просто защото открай време се радват на изключителна съдийска подкрепа. Осъзнава, че при тяхната конкуренция, както и на другите силни отбори, извоюваното трето място си е истински подвиг. Нещо повече – убедена е, че са си го заслужили напълно и никой нищо не им е дал даром.
Разбирайки за грешката, която допуснала на съчетанието в квалификациите, изпратила състава на незавидното седмо място, е обзело чувство за вина. То не й давало мира през нощта преди големия финал. Ето какво споделя за мислите си тогава:
„Да, аз сбърках и това беше първата ми грешка за 8 години. Моята грешка не беше единствената, но аз бях единствената, която говори за това. Защото мен не ме е срам от това, че съм сбъркала, в крайна сметка, на всеки се случва. Много пъти сме го говорили – когато нещата се получават и си в по-горна позиция, всички са с теб и много те обичат. Когато обаче има някакъв проблем, има промяна в поведението на хората. За съжаление, това ще го кажа само пред теб, но след първите ни съчетания и седмото място в квалификациите в някои от нашите треньори също имаше промяна в поведението“, признава Рени в интервю за в. Земя
Когато се случи трагедията с Цвети, Ренета единствена излезе да я защити публично и каза през сълзи „Забранявам да се говори срещу нас!”. Спомня си, че в такива тежки моменти е разбрала кои са истинските приятели – тези, които са застанали до момичетата и са ги подкрепили.
Признава, че й е изключително трудно да си държа устата затворена. Просто не обича да има нещо с недомлъвки, нещо недоизказано. Затова и след като стана това с Цвети, тя е беше тази, която коментира инцидента най-много от всички.
Определено е от тези хора, които обичат личното си пространство и не искат да си разказват живота в социалните мрежи. Затова и няма профил във Фейсбук. Избягва да говори и по темата дали си има приятел в живота.
Обича да си похапва и казва, че хляб, домати и сирене може да яде постоянно. Както и, че обича традиционната българска кухня и всичко, приготвено от майка й.
Относно постиженията през кариерата й може да се похвали, че с ансамбъла са спечелили 81 медала. А иначе само нейните са около 130. Според нея в национала са се събрали много силни индивидуалности. „Макар че доста често казват, че сме събрани от кол и въже, не съм съгласна, всяка от нас имаше потенциал, който надградихме.“
Ренета Камберова /първата вляво/ заедно с останалите момичета от ансамбъла
Не съжалява, че са били принудени да оставят на федерацията всички спечелени купите.
Единствено би искала да си запази, ако може, наградата за „Отбор на годината”. „Това е нещо много скъпо за мен. Също така имаме една награда, „Аз съм България” мисля, че се казваше, за принос за всички българи, направили нещо за родината, не само спортисти, а българи от всички сфери. Това много ме впечатли и искам да си взема тази награда. По един или друг начин .“
Нейната треньорка Ина Ананиева коментира след завоювания бронзов медал в Рио, че „приказката завърши с щастлив край”. Но обикновено хората виждат само едната страна на медала.
„Хубавите моменти са си хубави и само те се показват на хората. Без да е клише, но зад всичко това стоят наистина толкова нерви, труд и лишения… Илиана Раева ме попита какво ще правя сега, няма ли да си поддържам фигурата, да се занимавам със спорт. Казах: „Ами да, с бокс”. „А защо с бокс”, попита тя. Защото толкова съм насъбрала през годините, че искам да удрям по нещо. Събрала съм толкова много напрежение от усилията всеки ден да си позитивен и мотивиран като влезеш в залата. Понякога има дни, когато това е страшно трудно. Трудно е да превъзмогнеш себе си. На състезание всички са страшно нахъсани, но истината е, че лично за мен най-трудно ми е било да се справя с мене самата. Да си надвия на ината, когато примерно треньорът ми повиши тон или каже нещо, което не мисля, че е правилно, но трябва да си прехапя езика.“
Относно бъдещите си планове споделя, че любовта й към гимнастиката ще я върне един ден пак в залата. Много би желала да работи с деца или поне да участва в измислянето на нови хореографии.
Сега, единствено иска да се порадва на това, което е постигнала. Осъзнавайки, че то се случва на много малко спортисти и чувството на удовлетвореност е страхотно.
От цялото си сърце пожелава успех на момичетата, които ще ги наследят в ансамбъла и ще ни представят на следващата олимпиада.
„Ще им помагам с каквото мога и ще се радвам за тях. Аз съм постигнала всичко, което съм искала. Цял живот съм мечтала да бъда вицесветовна шампионка и на много хора им е странно, но аз знам колко е трудно това в нашия спорт. Станах и вицесветовна шампионка, и световна шампионка, имам пълен комплект медали от световни и европейски първенства, а сега и бронз от олимпиада. Господ ми даде повече, отколкото съм желала. Сега е време за почивка.“
Наистина, след всичките лишения и страдания е време за почивка, и то напълно заслужена.
