Според Фройд именно несъзнавани нагонни пориви заемат централното място в дейността на психичния апарат. Те са в основата на психичната дейност, подхранват я и я подтикват.
Нагонът се различава от инстинкта по това, че при него, подобно на инстинкта, имаме дразнител, който предизвиква възбуда в ЦНС, но при нагона реакцията не е напълно стереотипна, а се осъществява от високоразвитите мозъчни структури.
„В психоаналитичната литература те се наричат Его и дават възможност на реакцията, стимулирана от нагоните, да се видоизменя в зависимост от опита и мисленето.“ (1, с. 27).
Способността на нагона да подтиква индивида към действие, като предизвиква психична възбуда, навежда Фройд на допускането, че съществува психична енергия, която е част от нагоните или произтича от тях.
Тази психична енергия не е физичната енергия, просто е постулирана по аналогия с нея.
Фройд развива хипотезата като говори за количество психична енергия, която е насочена или вложена в психичния образ на човек или предмет. Обозначава този процес с термина катексис.
Катексират се спомени, мисли, представи за обекта. Колкото по-силен е катексисът, за толкова по-важен се приема обектът.
Въпреки, че либидото преминава към нови обекти през фазите на развитието, една част от него остава свързана с обект, ако към него е имало много силен катексис.
Този процес на задържане на либидото в обекти, характерни за предходни етапи от развитието, се нарича фиксиране на либидото. То е несъзнавано и най-често е израз на психопатология.
Възможен е и процес, при който либидото се връща към предходни етапи на либидна организация. Това движение в обратна посока се нарича регрес и се среща както при патология, така и в норма.
За периода 1890 – 1920 г. хипотезите на Фройд за нагоните са се променяли.
В последната им редакция („Отвъд принципа на удоволствието“, 1920 г.), той излиза с тезата, че съществуват два нагона – нагон към живота (Ерос) и нагон към смъртта (Танатос).
„Двукомпонентната постановка на Фройд за нагоните предполага, че двата подтика, агресивният и еротичният, участват във всички нагонни прояви, които наблюдаваме, независимо дали са патологични или нормални. Според Фройд двата нагона обикновено се съчетават, макар и в различни пропорции.“ (1, с. 30).
Въз основа на теорията за двата нагона се приема, че съществуват два вида психична енергия – едната свързана с нагона към живота, която се нарича либидо, другата свързана с нагона към смъртта, за която има предложение да се нарича деструдо (от английската дума destroy).
В емпиричния опит те не се наблюдават изолирано, а се проявяват съчетано в различни пропорции. (1).
За нагона към смъртта е писано значително по-малко, отколкото за нагона към живота. Това се дължи отчасти на факта, че Фройд го дефинира доста по-късно (1920 г.)
Проявите на деструдо също показват фиксиране и регрес, както и преминаване през фазите, през които преминава и сексуалният нагон.
Употребата на термините либидо и либидонозен в психоаналитичната литература „често се отнася не само за сексуалния, но и за агресивния нагон. Разбира се, че не би могло да е другояче преди да се приеме съществуването на агресивния нагон. По това време терминът либидонозен е бил синоним на инстинктивен. Това първоначално разбиране има силно влияние, и когато терминът либидо се използва по този начин, все още включва както сексуалната, така и агресивната енергия“ (1, с. 38).
Следва продължение.
