„Мислеха тогази, мислех го и аз, че строго различие между хайдук и въстаник не може да се направи. Малко ли обири и убийства са ставали по “патриотически” мотиви. От Влашко го бях това чувал”, пише хронистът на младото княжество Добри Ганчев. “Лице сухо, набраздено с дълбоки бръчки. Възрус, с пиянски червенини по издадените лицеви кости. Върви попрегърбен, често покашлюва”, портретува го Добри, който се готви за опълченец. “Ей го, върви с него. Защо ти трябва опълчението? Там ще трябва да стоиш до края на войната, а тук ще напуснеш, щом свършите работата си”, кандърдисва го Стамболов. Голобрадият патриот, който е учил в духовна академия, скланя да стане писар в Желювата чета. Тя ще помага на братушките в освободителната им мисия.
“Ти с тез хайдути ли ще отиваш? Та те най-напред тебе ще заколят, щом излезете вън от града. Часовника ти ще вземат, дрехите, обущата…”, чуди се на акъла му негов приятел. Дядо Желю заминава, Добри Ганчев остава. След две недели вижда войводата и негови юнаци арестувани на мегдана. Вардят ги казаци. “Грабили, убивали, насилвали – пише неосъщественият писар. – Заловили ги в османпазарските турски села. На военния съд ще ги предават. Отърваха се без наказание. Защитници от Влашко се намериха. Тези защитници бяха Л. Каравелов и Георги Живков.”
След Освобождението терорът продължава. “Разбойниците бяха добре въоръжени, имаха муниции, скривалища, калаузи (водачи). Те ходеха на големи чети и не се бояха да влязат в бой с войската”, сочи Симеон Радев.
През юли 1879 г. в шест окръга и една околия е обявено военно положение. Ефектът е слабоват. През февруари 1880 г. вътрешното министерство пуска циркуляр за борба с хайдуците, но и той не дава резултат. Тогава Народното събрание гласува извънредни пълномощия на военния министър ген. Йохан Ернрот.
“Ернрот изпълни своята задача с голяма вещина. Той устрои селска стража, създаде за селата обща отговорност за престъпленията на тяхното землище и се показа според нуждата крайно жесток”, описва действията му авторът на “Строителите на съвременна България”.
Уловените са съдени по къса процедура и моментално са бесени. За да имат възпитателен ефект, екзекуциите са публични – на мегдана или сокака. В село Реджеб махле например въжето намазват четирима разбойници. Тук дори няма време да се скове бесилка, злодеите увисват на едно дърво.
Българи, арнаути, турци и помаци е членският сътав на въпросната измет. Най-жестоки са помаците, защото са ренегати. “Помак” иде от “помагач”, тяхно дело е Баташкото клане през 1876 г.
На 16 август 1915 г. вестник “Аз знам всичко” съобщава: “Появилите се в Нова България турски разбойнически чети бързо бидоха разпръснати и изловени. Заловен бе недавна в планината с роднините си и Дикме Мехмед, помак, водителят на разбойническата чета, която извърши в Гюмюрджинско ред убийства.” Гюмюрджина, сега Комотини, е освободена през Балканската война и до края на Първата световна е в границите на България.
По същото време в Източните Родопи колят, грабят и отвличат за откуп Дорсун Тахиров и Шефкет Исмаилов. Прочуват се и нашенците Георги Стайков и Дончо Янакиев. Стайков е автор на осем убийства, две от жертвите му са деца. Ликвидиран е от гръцките власти чак през 1927 г. Дълги години след това бабите плашели със злодея внуците си.
От прастари времена има и благородни разбойници. Такъв е Робин Худ, негов аналог у нас е Дойно Белев. Десет години Дойно шета из орханийските, врачанските и берковските планини. Взема от богатите и раздава на сиромасите. Веднъж среща две говедарчета. “Колко пари ви плащат?”, пита харамията. “По 1500 лева на шест месеца”, отвръщат момчетата. Дойно бърка в кесията си: “Ето ви по 2000 лева на човек! Закарайте още сега говедата в село и кажете на кмета, че Дойно Белев ви уволнява от служба.”
В Дойнов капан попада самият Борис III. На Арабаконак горските пилета изскачат пред височайшия автомобил, когато царят се връщал от лов. “Горе ръцете!”, реват мъжете. На задната седалка царят имал чифте, но не посегнал към него. Попитал хладнокръвно: “Какво искате, юнаци?” В този миг главатарят познава особата. Застава мирно и долага: “Виноват, Ваше Величество! Ние сме разбойници и чакаме тук да оберем някой богат пътник, но Вас няма да обираме. Виноват!” Сетне изкомандва дружината: “За по-о-чест!”
Засадата отново е на Арабаконак и той пак се връща от лов. Сега обаче шайката е от категорията на злите разбойници. Главатарят Нешо Тумангелов, Васил Икономов, Антон Ганчев, Нешо Мандулов и Васил Попов-Героя се имат за анархокомунисти. Всъщност са класически обирджии.
На 14 април сутринта петорката е под рида Гълъбец. Оглеждат пътя и избират коварен завой. Към 10 и 30 часа се задават автомобил и автобус. В колата освен Борис и шофьора са дворцовият авджия Петър Котев, ентомологът Делчо Илчев и ротмистър Неделчо Стаматов.
Тумангеловци връхлитат с пищови и бомби. Царските хора отвръщат на огъня. Котев и Илчев са мъртви, Борис е леко ранен в главата. Стаматов заляга в канавката и продължава отбраната. Под неговото прикритие шофьорът и царят успяват да се качат в автобуса. “Към Орхание!”, командва той.
След като прогонват офицера, бандюгите претършуват автомобила. Търсят пари, но царят не си носи хазната на лов. За утеха вземат чифтетата, биноклите, раницата и тръгват към билото на Балкана.
Това покушение се вписва в така нареченото четническо движение, организирано от БКП след септемврийския метеж през 1923 г. Групи от нехранимайковци тормозят Панагюрско, Троянско, Сливенско, Старозагорско, Хасковско, Странджанско и други райони на страната. Най-известни са четите на Тодор Грудов и Митю Ганев.
На 17 септември 1924 г. Грудовци нападат трудовашкия лагер в местността Падалото. Тук 60-70 момчета работят по шосето Бургас – Малко Търново. Само с един изстрел им взимат страха и трудоваците вдигат ръце.
Тодор Грудов държи реч, а палачът на дружината Ташо Премяната се запретва да превъзпита запасния капитан Янко Багрянов. Първо му прибира часовника, пръстена и очилата. Сетне къса от гърдите му кръста за храброст. “Заповяда да си отвори устата, извади му златните зъби”, разказва войсковият фелдшер Виктор Панев.
Докато мародерства, трудоваците са ограмотени политически и от взвода са отделени 20-30 по-будни момчета. Наредено им е с мотики и сопи да пребият офицера. Под дулата на разбойническите карабини почват да удрят. До смърт!
Той е последният мохикан на четническото движение. Неговият шедьовър е единственият влаков обир в разбойническата история на отечеството.
Място на акцията е спирка Бокиловци. Тук влакът от Бойчиновци за Берковица стои само една минута. Ятаци донасят на Дочо, че на 10 ноември 1929 г. ще мине влак № 2606. Пощенският вагон ще вози милион и половина лева!
В 17 часа и 20 минути композицията спира. Дочо се мята на локомотива и опира парабел в слепоочието на машиниста. Двама от хората му се качват при пощальона. “Дай парите!”, изревава единият. “Пари днес не носим”, отвръща ужасеният чиновник.
Става ясно, че сумата 1 400 000 лева е пренесена още в четвъртък, в навечерието на Димитровден. Все пак има какво да се прибере от пътниците.
Дамите са обрани по купетата, а мъжете са натъпкани в кантона. Излизат един по един и се освобождават от банкнотите, часовниците, пръстените и прочее ценности.
Дочо Узунов бяга в Марсилия, където е арестуван и тикнат в затвора. Там дава интервюта на чужди кореспонденти. “Аз страдам за моя народ!”, изповядва се той.
