„Поезията може да бъде обект на анализи и дискусии относно мястото на едно име в парадигмата на съвременната изящна словесност, но може и да е просто безхритростно споделяне на безценен емоционален опит. Понякога второто грабва читателя повече, отколкото първото. Тъкмо такава поезия ни предлага Мария Митева, запечатала в настоящия сборник „Хербарий от предчувствия“ своите лирически проницания по време на дълъг период от живота си. Тя определено печели нашето доверие с непосредствената и мъдра уязвимост на смелото си гмуркане в бездните на спомена, любовта, самотата, надеждата…“ Бойко Ламбовски, поет
ПЕСЕНТА СЕКВА
Обичаше го като сълза от окото на Бога.
Той притежаваше едно забележително
качество. Не й позволяваше да се
превзема. До този момент тя заставаше
пред някой мъж и започваше да кълчи
тялото, лицето, душата си. Представяше си
в леглото, че е с марсианци, с пустинници,
със зверове, с пропаднали мечти, с лоши
надежди; и тялото й скърцаше като
несмазана пружина, а ръцете й не знаеха
къде да се дянат. Но всичко това изчезна с
него. Озоваваше се в леглото, без да мисли
как изглежда. Отначало го обвиняваше,
че я е лишил от прелест, и е обикновен
като перваз на прозорец, на който
сутрин се облакътяваш. А той методично
разрушаваше представите й, олекотяваше
я от ненужните трикове. Любеше я, само
за да я люби, и в това любене
нямаше нито голи ръце, нито голи
устни, които да запълват пустотата с
призрачни думи.
Седяха безмълвни на масата. Тя
вече не очакваше хляба да хвръкне,
сухо го преглъщаше и скришом
наблюдаваше мъжа.
Той се храни, за да се изправи на
краката си. Люби се, а после запява
и някъде по средата песента секва.
