„Здравница“ продължава с рубриката, в която ви запознава с големите имена на медицината и лечителското изкуство, чийто принос е позабравен в наши дни.
Първите сведения за европейската медицина са свързани с минойската цивилизация на о-в Крит от ок. 2000 г.пр.Хр., когато благодарение на връзките с Египет и Западна Азия, се поставили основите на античното лечебно изкуство.
Гърците вярвали в бога на медицината Асклепий и посещавали храмовете му, за да получат изцеление за тежки болести. Най-известните храмове били в Епидавър, Пергам и на о-в Кос. Тази традиция останала до края на античността. В края на VІ в.пр.Хр.в Гърция се обособили конкуриращи се медицински центрове с школи в гръцките колонии в Кротон в Южна Италия, Кирене в Северна Африка и Книд в Мала Азия.
Почитан като баща на европейската медицина, Хипократ от о-в Кос (ок. 460–370/7 г.пр.Хр.) се прославил през вековете като лекар и философ. Той получил неувяхващата си слава благодарение на изкусността в лечението, създаването на собствена школа и написаните съчинения.
Хипократ е създател на хуморалната теория, според която в тялото има четири течности: кръв, жлъчка, черна жлъчка и флегма, а здравето и болестта зависят от тяхното съотношение. Сред заслугите на Хипократ и неговата школа е формулирането на здравословния начин на живот, разглеждането на околната среда като фактор за появяващите се заболявания, разработването на лечения с храни, природни средства, фитотерапия, хидротерапия и др.
Епохата на елинизма бележи следващия разцвет в заниманията с медицина.
В Александрия работели последователно Херофил (335–280 г.пр.Хр.), считан за родоначалник на описателната анатомия и Еразистрат (315–240 г.пр.Хр.), родоначалник на физиологията, които извършвали дисекции на осъдени престъпници.
Заслуга на александрийските лекари е откриването на нервите, мозъчните стомахчета, камерите и клапите на сърцето, частите на окото, яйчниците и други структури, като описали. Изучавали дишането, храносмилането, пулса, възпроизводството, нервната и мускулната активност.
В гръцката колония Кротон в края на VІ в.пр.Хр. се установила и развила медицинска школа, обучаваща гърци и римляни. По времето на Римската република медицината се практикувала предимно от гърци, роби или освободени роби. Едва през ІІІ в.пр.Хр. свободни гърци и римляни се посветили на лечебното изкуство.
Дотогава основни лечебни познания имали patres familias (главите на фамилиите), които се грижели както за близките и робите си, така и за животните в стопанството, като ползвали лечебни методи, наследени предимно от етруските.
В началото на І в.сл.Хр. Авъл Корнелий Целз написал медицинския трактат в осем книги De medicina („За медицината“), част от енциклопедията Artes („Изкуства“), посветена на земеделието, медицината, военното дело, реториката, философията и правото. Извън историческия преглед на развитието на медицината и кратките анатомични бележки за вътрешните органи и опорно-двигателния апарат, съчинението представя всички аспекти на здравето, болестите и леченията им. Последните две книги са посветени на хирургията. Целз убедително защитава тезата, че медицината е не само практическо занимание, но има нужда и от разработена теория.
Най-известният римски лекар и учен е Клавдий Гален (129–216 г.), роден в малоазийския град Пергам. Гален създал епоха в областта на европейската медицина и не случайно през Средновековието е смятан за втория най-велик лекар след Хипократ и неоспорим авторитет в науката. Той е писал трактати по философия, логика и филология. Занимавал се с различни аспекти на теорията и практиката на лечебното изкуство, анатомията и физиология, научната методология, клиничната практика и фармакологията. Запазил и систематизирал най-доброто от гръцката и римската медицинска литература. Съчиненията на Гален имали различна съдба през вековете. Манускриптите били превеждани след V в. от старогръцки език на арабски, иврит и латински, а по-късно и на различни европейски езици, като се превърнали в канон за изучаване в медицинските университети на Изток и в Западна Европа. През ХVІ в. били открити нови манускрипти, а някои от съчиненията били преведени отново на латински език.
Сред арабските учени в областта на медицината се откроява Ибн Сена (980–1037 г.), известен с латинското си име Авицена, автор на известното съчинение в 5 книги Canon Medicinae („Канон на медицината“), преведено през ХІІ в. на латински език и станало едно от основните произведения, изучавани в средновековните медицински университети.
През Ренесанса повратен момент в напредъка на анатомията станали рисунките на Леонардо да Винчи (1452–1519), в които художникът детайлно изследвал структурата и функцията на костите, мускулите, вътрешните органи, главния мозък и др.
Началото на модерната анатомия поставил фламандецът Андреас Везалий (1514–1564) с издаването през 1543 г. на изключително задълбоченото, систематично и богато илюстрираното съчинение De Humani Corporis Fabrica („За строежа на човешкото тяло“), плод на дисекциите, които извършил като професор по анатомия в Падуа, Болоня и Пиза. Везалий реформирал и анатомичната терминология, обръщайки се към класическия латински език.
През ХVІІ в анатомите започнали да изучават по-акуратно вече познатите органи и тъкани, като получавали по-точна представа за организацията на човешкото тяло. Уилям Харви открива кръвообращението, а след изобретяването на микроскопа настъпва нова ера в съвременната медицина.
