Древните култури по целия свят говорят за огромен цикъл от време с редуващи се Тъмни и Златни епохи; Платон го нарича Голямата година. Повечето от нас сме учили, че този цикъл е просто мит, приказка, ако изобщо сме учили за него. Но според Джорджо де Сантилана, бивш професор по история на науката в МИТ, множество древни култури вярвали, че съзнанието и историята не са линейни, а циклични, издигайки се и пропадайки през дълги периоди от време. В забележителната си творба, „Мелницата на Хамлет”, де Сантилана в съавторство с Херда вон Дехенд, показват че митовете и фолклорът на повече от тридесет древни култури говорят за цикъл от време с дълги периоди на просветление, прекъсвани от тъмни епохи на невежество, непряко пораждани от известно астрономическо явление – прецесията на равноденствието. И ето тук става интересно.
Всички познаваме двете небесни движения, които имат дълбок ефект върху живота и съзнанието. Ежедневното движение, въртенето на Земята около оста си, кара хората да преминават от будно състояние в спящо състояние и така отново на всеки двадесет и четири часа. Телата ни са се адаптирали към въртенето на Земята тъй добре, че то поражда тези редовни смени в съзнанието без дори да смятаме тези процеси за забележителни. Въртенето на Земята около Слънцето – второто небесно движение, забелязано от Коперник – има равнозначен ефект, подтиквайки трилиони форми на живот да избуяват от земята, да цъфтят, да дават плод и след това да увяхват, докато милиарди други видове спят зимен сън, размножават се или мигрират масово. Видимият ни свят буквално се изпълва с живот, напълно сменя цвета си и ритъма си, а след това се връща с всяко нарастване и намаляване на второто небесно движение.
Третото небесно движение – прецесията на равноденствието, е по-слабо познато от първите две, но ако се доверим на древните култури от цял свят, ефектът му е също толкова трансформиращ. Това, което прикрива влиянието на това движение, е неговата времева скала. Също като еднодневката, която живее само един ден от годината и не знае нищо за сезоните, човекът има средна продължителност на живота, която се състои само от една триста и шестдесета от 24 000 годишния прецесионен цикъл. И също както еднодневката, родена в облачен, безветрен ден, си няма и идея, че има нещо толкова прекрасно като слънчева светлина или бриз, така и ние, родени в една ера на материалистична рационалност, имаме съвсем малка представа за една златна епоха на по-висше състояние на съзнанието, макар и това да е посланието на дедите.
Както Джорджо и Херда посочват, идеята за големия цикъл, свързан с бавната прецесия на равноденствието, е била обща представа на множество култури преди Християнската ера, но днес не учим нищо за нея. И все пак, нарастващото количество от асрономически и археологически доказателства предполага, че цикълът може всъщност да има основание. И по-важното, разбирането на приливите и отливите му и характера на всяка епоха позволява да се вникне в посоката на цивилизацията. Дотук древните са прави; съзнанието наистина сякаш се разширява от дълбините на тъмното средновековие, като рефлектира в огормни подобрения в цялото общество. Така че какво поражда тези промени и какво можем да очакваме за вбъдеще? Разбирането на причината за прецесията е ключово.
Наблюдаваната прецесия
Наблюдаването на трите движения на Земята е доста просто. При първото, въртенето, виждаме как слънцето изгрява на изток и залязва на запад всеки двадесет и четири часа. А ако поглеждаме към звездите само веднъж дневно, ще виждаме подобен модел през цялата година: звездите изгряват от изток и залязват на запад. Дванадесетте съзвездия на Зодиака – древните маркери за време, разположени по еклиптиката на слънцето, (пътеката на слънцето), преминават над нас със стъпка около един месечно и се завръщат в началната точка на небесното ни наблюдение в края на годината. И ако сме поглеждали само веднъж годишно, да кажем при есенното равноденствие, бихме забелязали, че звездите се движат ретроградно (обратно на първите две движения) при стъпка около един градус на всеки седемдесет години. При тази стъпка равноденствието се пада в различно съзвездие приблизително веднъж на всеки 2 000 години, като са нужни около 24 000 години, за да завърши цикъла си през дванадесетте съзвездия. Това се нарича прецесия (движението назад) на равноденствието, отнесено към фиксираните звезди.
Стандартната теория за прецесията казва, че основно гравитацията на Луната въздейства върху сплеснатата Земя, така че да причини промяна в ориентацията на инерционното пространство на Земята, познато още като „прецесия”. Тази теория обаче е развита преди астрономите да научат, че слънчевата система може да се движи и вече Международното астрономично обединение я намира за „несъвместима с динамичната теория”. Древната ориенталска астрономия учи, че равноденствието, което бавно се движи или „прецедира” през съзвездията на зодиака, се дължи на просто на движението на слънцето, обикалящо около друга звезда в пространството, което променя гледната ни точка към звездите от Земята. В Института за бинарни изследвания моделирахме движеща се слънчева система и открихме, че тя наистина по-добре репродуцира наблюдаваната прецесия, междувременно решавайки множество аномалии на слънчевата система. Това силно предполага, че древното обяснение е най-правдоподобно, макар и учените да не са открили все още придружаваща звезда на земното Слънце.
Отвъд техническите съображения, една подвижна слънчева система сякаш предоставя логическа причина защо можем да имаме Голяма година, да използваме термина на Платон, с редуващи се тъмни и златни епохи. Тоест, ако слънчевата система, носеща Земята, наисти на се движи в огромна орбита, излагайки Земята на електромагнитния (ЕМ) спектър на друга звезда или ЕМ източник по пътя, и оформяйки фините електрически и магнитни полета, през които се движим, можем да очакваме това да въздейства на нашата магнитосфера, йоносфера и много вероятно на целия живот по модел, съизмерен с тази орбита. Също както по-малките всекидневни и годишни движения на Земята пораждат циклите на деня и нощта и годишните сезони, (и двете поради промяната на позицията на Земята във връзка с ЕМ спектър на Слънцето), така би могло и по-голямото небесно движение да се очаква да породи цикъл, който да въздейства върху живота и съзнанието на едно висше ниво.
Съвсем наскоро НАСА откри (март 2014), че ротацията и движението на Земята през пространството пренарежда електроните в радиационния пояс шаблон „зебра”. Това беше напълно неочаквано. Винаги се е вярвало, че тези частици се движат твърде бързо, за да бъдат повлияни от движението на Земята.
Може да се построи хипотеза за това как един такъв небесен цикъл би могъл да въздейства върху съзнанието по труда на д-р Валъри Хънт, бивш професор по физиология при Калифорнийския университет в Лос Анжелис. В серия от проучвания тя открива, че промените в околното фино електрическо, ЕМ и магнитни полета, (които ни обграждат през цялото време), могат драматично да повлияят на човешкото състояние и поведение. Накратко, съзнанието сякаш се влияе от фини светлинни полета, или както квантовият физик д-р Еймит Госуани би се изразил: „Съзнанието предпочита светлината”. В съответствие с митовете и фолклора, концепцията зад Голямата година или цикличния модел на историята се базира на движението на Слънцето през пространството, излагайки Земята на нарастващи и намаляващи звездни полета, (всички звезди са генератори на ЕМ спектри), и водеща до възхода и падението на епохите в големи отрязъци от време.
Уолтър Крутенден
Изгубеният цикъл от време: Историческа перспектива
Съвременните исторически теории като цяло пренебрегват митовете и фолклора и не вземат предвид никакви външни макро влияния върху съзнанието. В по-голямата си част съвременната историческа теория учи, че съзнанието (или историята) се движи в линеен модел от примитивното към съвременното, с някои изключения, и включва следните принципи:
Човечеството се е развило от Африка
Преди 5 000 години хората са били ловци-събирачи
Племената за пръв път се обединяват, за да се защитят от войнстващи групи
Written communication preceded large engineered structures or populous civilizations Писмената комуникация предхожда големите строителни конструкции или гъсто населените цивилизации
Проблемът с тази общоприета парадигма е, че тя не съответства с тълкуванието на развитието на наскоро откритите древни култури и аномални артифакти. През последните няколкосотин години бяха направени големи открития в Месопотамия, Индската долина, Турция и много други региони, които нарушават правилата на историческата теория и поставя човешкото развитие още по-назад във времето. По-конкретно, те показват, че древните народи са били по много начини доста по-вещи и цивилизовани преди почти пет хиляди години, отколкото през по-близкото тъмно средновековие отпреди шестстотин до хиляда години. В Карал, древен комплекс с неизвестен произход на западния бряг на Перу, намираме шест пирамиди, който са въглеродно датирани към 2 700 г.пр.Хр. – дата, съвпадаща с египетските пирамиди и това съперничи на времето на първите големи структури, открити в т.нар. Люлка на цивилизацията в Месопотамия. Карал е на цял океан разстояние от Люлката. Не намираме следи от писменост или оръжия – две от т.нар. необходимости за цивилизация, но пък откриваме красиви музикални инструменти, астрономически подредени структури и следи от търговия с далечни страни (платове, семена и черупки, неприсъщи за района, но никакви оръжия) – само знаци за мирна и просперираща култура.
Гьобекли тепе представлява дори още по-голямо предизвикателство към конвенционалните разкази на историята. Датирано най-малко към 9 000 г.пр.Хр., това място в Турция съдържа драматична архитектура, включваща дялани колони с огромни пропорции.
Откриването, че нещо толкова голямо и сложно е съществувало дълго преди датите, приети за изнамирането на земеделието и грънчарството, е археологическа енигма. Тези места противоречат на стандартната историческа парадигма. И което е още по-странно, много от тези цивилизации сякаш масово залязват.
В древна Месопотамия, Пакистан, Джирофт и околните земи откриваме познания по астрономия, геометрия, напреднали строителни техники, усъвършенствана канализация и водни системи, невероятно изкуство, багри и платове, хирургия, медицина и много други изтънчености на една цивилизована култура, която сякаш се е появила от нищото и изчезва напълно за следващите няколко хиляди години.
По времето на тъмното средновековие по цял свят, всяка една от тези цивилизации, включително големите в Египет и Индската долина, се превръща в прах или води номадски начин на живот. До дълбините на цикличния спад остават само руини и малко нещо друго, докато местното население не знае нищо за строителите, освен легенди. В някои райони, където все още било останало голямо население, като части от Европа, често бушували бедност, чума и болести, а способността да се чете, пише или да се правят копия на по-раншните инженерни и научни постижения, изцяло изчезва. Какво се е случило?
Докато тук-таме се намират хроники от този период, археологическите следи показват, че съзнанието, рефлектирано в човешка изобретателност и способност, е силно намаляло. Сякаш човечеството е изгубило способността си да прави нещата, които е правило. Интересното е, че точно това са предсказвали много от древните култури. Стефан Мол, най-челният Асирианолог, хвърля светлина върху този феномен в серия от лекции през 1997 г. в Стандфорд. Той ни казва, че Акадците са знаели, че живеят в епоха на упадък. Те почитали миналото като по-извисено време и се оптивали да го задържат, но същевременно предсказвали и скърбели заради тъмните времена, които щели да последват. Етимологичните му проучвания върху клиновидните таблици показват, че древните думи за „минало” сега са станали нашите думи за „бъдеще” и че древните думи за „бъдеще” са станали нашите думи за „минало”. Сякаш човечеството ориентира движението си през времето в зависимост от това дали се приближава или се отдалечава от златна епоха.
Този принцип на изгряващи и залязващи епохи е обрисуван в множество барелефи, открити в древните храмове на „училищата за тайнства” на Митра. Прочутата Тавроктония, или с цена с убиване на бик, обикновено е оградена с две момчета – Кавтес и Кавтопетис. Едното държи факел към издигащата се страна на зодиака, с което показва време на нарастване на светлината, а другото държи факел надолу към спускащата се страна на зодиака, с което показва време на мрак. След това те са разделени на епохи, които гърците определяли като „Желязна, Бронзова, Сребърна и Златна” – простичък начин за описване на епохите на Голямата година.
Джаред Даимънд, добре познат историк-антрополог и автор на „Оръжия, бацили и стомана”, изтъква добър довод, че на първо място местните географски и природни предимства определят коя група човеци успява или се проваля срещу друга. Тези, които имат стомана, оръжия и лоши бацили, побеждават. Въпреки че това помага да се обяснят множество регионални различия от последните няколко хиляди години, то не не се отнася до макро тенденциите, които сякаш са повлияли на всички култури, включително Китай и Америките, колективно плъзвайки се в последната тъмна епоха по цял свят. Моделът на цикличната Голяма година се покрива и усилва наблюденията на Даймънд в смисъла на широкоразпространения спад. Той заключава, че не само географията и околната среда на Земята определят относителния успех на хората, но също така географията и околната среда на Земята в пространството влияят на човечеството в макроскопичен мащаб. Точно както малките небесни движения драматично влияят краткосрочно на живота, така и сякаш големите небесни движения дългосрочно оцветяват живота, пораждайки сезоните на Голямата година.
Разбирането, че съзнанието може би наистина се издига и пада с движението на небесата, дава смисъл на древните митове и фолклор и поставя аномалните култури и артифакти, като устройството от Антикитира и батерията от Вавилон, в исторически контекст, който има смисъл. Например, батерията е била направена преди 2 000 години, изгубена в тъмното средновековие, след това преоткрита от Волта в периода след ренесанса. Същото се отнася и за протезите, мозъчната хирургия и познанието за хелиоцентричната система, напредналото инженерство и т.н. Те са били открити, изгубени, а след това преоткрити. Това също показва защо толкова много древни култури сякаш са били очаровани от звездите и ни дава работеща парадигма, с която да разберем историята. Също така може да ни помогне да установим силите, породили Възраждането и които може би ускоряват съзнанието в сегашната ни епоха. Митовете и фолклорът – научният език на древността – ни дават по-дълбок поглед към съзнанието през всички векове.
Изгубеният цикъл от време: Древен поглед към бъдещето
Гръцкият историк Хезиод говори за чудното естество на последната златна епоха, когато изобилствали „мир и охолство”. Древните маи и хопи използвали имена като „светове” и „слънца” и ги номерирали, за да определят специфични епохи, като митовете на хопи ни разказват за градове на дъното на морето. Не само гърците и месопотамците разделят големия цикъл на възходящи и низходящи фази, всяка от които с четири периода. Според Ведическите писания, когато есенното равноденствие се премести от Дева в Овен, човечеството преминава през възходящите юги Двапара, Трета и Сатя, преди бавно да се спуснат в обратния ред, докато равноденствието завършва пътуването си (Сатя юга отбелязва златната ера). Тези периоди имат близко съответствие с гръцките и ранните месопотамски цивилизации.
Какъвто и език да се използва, идеята е същата. В своята книга „Свещената наука” Сри Юктисвар обяснява, че когато слънчевата ни система е в най-отдалечената си точка от придружаващата го звезда, човешкото съзнание е в най-ниската си точка, (което последно се е случило около 500 г.сл.Хр.), а когато слънцето е в най-близката си точка, (което ще се случи през 12 500 г.сл.Хр.), съзнанието достига най-високата си точка в този цикъл. Тези небесни точки са разположени в сечението на есенното слънчево равноденствие и едно от дванадесетте съзвездия на зодиака – небесният часовник. Когато слънчевото есенно равноденствие е в Овен, което почти винаги се намира в позиция 12 часа на зодиака, Земята е във възможно най-добрата звездна среда, улеснявайки хората да изпитат едно будно състояние на съзнанието. Когато слънчевото есенно равноденствие е в съзвездието Везни, условията са най-лоши и настъпва тъмна епоха, период на объркано съзнание.
Забележете, че ние не казваме, че звездите или съзвездията пораждат промените, нито пък че се доверяваме на някаква хорър астрология. По-скоро посочваме, че можем да кажем къде сме в Голямата година, като използваме звездите като небесен часовник. В действителност, можем да направим същото и със сезоните. Когато Орион е високо в нощното небе, знаем че е зима. Орион не поражда зимата, но ако току-що сме се събудили от кома, можем да погледнем небето и с малко познания да определим с точност къде сме в завъртането на Земята.
Понастоящем сме само на няколкостотин години от епохата на възход, преминавайки от това, което гърците биха нарекли Епоха на човека (Желязо) към Епохата на героя (Бронз) – при все това сме твърде далеч от Епохата на полубоговете (Сребро) и Епохата на боговете (Злато), които са напълно непонятни за нас в настоящия момент.
Двете равноденствия служат като маркер върху лицето на небесния часовник. Древните използвали есенното равноденствие (ЕР) като часовата стрелка на епохите, като 500 г.сл.Хр е ниската точка.Ренесансът представлява пробуждането от Кали юга (Желязната епоха) към Двапара юга (Бронзовата епоха). Този процес сега се забързва с все по-голяма скорост, колкото повече слънцето свети, изгрявайки над хоризонта.
Според източните учения това значи, че сега се пробуждаме от време, когато индивидуалното съзнание се е възприело като чисто физическа форма, живеейки в стриктно физическа вселена, към времето, когато ще започнем да виждаме себе си и вселената като по-прозрачни и направени предимно от фина енергия. Това започнало с откритията на Възраждането (принципите на електричеството, законите на гравитацията, микроскопите, телескопите и други открития, които са разширили съзнанието ни) и се ускорява оттогава с появата на квантовата физика, която ни показва, че материята и енергията са равнозначни и доказва идеите на Айнщайн, че дори времето и пространството са относителни. Накратко, отново сме в подем, като тъкмо започаваме да си „спомняме” себе си като чисто съзнание, живеещо в свят на невъобразими възможности.
Според Парамаханса Йогананда, автор на „Автобиография на един йога”, до 4 100 г.сл.Хр., (когато ще пресечем Трета юга, т.е. сребърната епоха), „телепатията и ясновидството отново ще са общодостъпни”. Може да изглежда пресилено, но според митовете и фолклора е имало и преди такова време на Земята, около 3 100 г.пр.Хр., в последната Трета юга. Някои истории отпреди Тъмната епоха, като Битие, обозначават Трета юга като предвавилонска епоха, когато човечеството свободно общувало с природата преди Бог да „разбърка езиците”.
Хората често забравят, че само преди пет-шестстотин години всеки народ по света е бил във война и че болести и бедност помитали цели населения, продължителността на живота била наполовина колкото днес, не съществували индивидуалните права, а правосъдието било упражнявано чрез мъчения, инквизиция или горене на клада. Да, светът все още има проблеми, но съзнанието и сетивността бързо се разширяват, проявявайки се по много начини. От технологична гледна точка, мнозина вярват, че вече наближаваме „точката на сингулярност”, която Рей Курцвел проучва в книгата си „Сингулярността е близо” – ускоряване на интелекта, което ще замъгли разликата между човека и машината. Но това е нещо много повече. Може ли изобщо да има някакво съмнение, че подобренията из всички сфери на обществото през следващите петстотин години ще надхвърлят тези от последните петстотин?
Някои застъпници и астрономи използват пролетното равноденствие (ПР), което сега е в Риби, в „зората на Водолея”, за да определят прецесионното време. Така, има зрънце истина в популярната песен от 60-те години на миналия век, “Aquarius”. Други култури използвали слънцестоенето, което представлява линия, перпендикулярна на тази на равноденствията. Понастоящем, зимното слънцестоене пресича галактическия център в Стрелец. Понеже това се случва в прецесионния цикъл в рамките само на десетилетие от двете страни на 2012 г., (крайната дата в календара на Маите), мезоамериканският учен Джон Мейджър Дженкинс вярва, че тази култура го използвала, за да очертае едно „ново време”, като забързването или пролетта на Голямата година.
Какъвто и слънчев маркер да се използва (равноденствие или слънцестоене), небесният часовник е простичък начин да се определи времето в Голямата година, а всички стрелки сочат към проясняване на съзнанието. Важността на прецесионния часовник може да се види в часовата система, която използваме днес: 24 часово денонощие, с 12 часа нарастване на светлината – сутрин, и 12 часа намаляване на светлината – вечер. Това е съвършен микрокосмос на Голямата година, с нейните 24 000 години, 12 000 на възход и 12 000 на упадък.
Нова пролет
Още по-дълбоко послание отколкото посочването на времето в Голямата година е разбирането, че има един голям цикъл на живота, който влияе на всички нас. Изгубвайки това познание, ние сме общество, което е изгубило разбирането на своето място в таим дълбока тревога за бъдещето. Но когато си спомним богатата и красива история, преоткриваме невероятния си потенциал и започваме да виждаме и да действаме с яснота. Настоящото време е подобно на последните зимни дни – нещата се разтопяват. Аз лично съм оптимист относно бъдещето. Разбира се, не всички цветя разцъфват още в първия пролетен ден; въпреки всичко, разбирайки мястото си в Голямата година, ни уверява, че скоро може да бъде по-ясно и по-красиво, отколкото сме смеели да си представим. Предците ни ни казват така.
Уолтър Крутенден
ИНФО:ТУК
(Visited 1 times, 1 visits today)
