:Пред мен има безразборно струпани клечки с различни дължини. Задачата е да избера най-дългата. Очевидно, решаването й изисква да предприема сравняване по параметър „дължина“. Но това няма как да стане при разхвърляния вид на обектите. Налага се да приложа известна техника на сравняване, състояща се в тяхното подреждане по точно определен начин. И така, поставям клечките една до (срещу) друга – познатото действие „противопоставяне“,– като задължително подравнявам долните им краища. Всяко друго хрумване, нарушаващо този ред, респективно, тази техника на сравняване, ще води до грешен краен резултат.
Природата обаче ни поставя за решаване същата задача в много по-труден вариант – само с един видим край на клечките. Имам предвид, че нашият специалиално обособен, постоянно отворен прозорец към външната действителност – сетивната ни система – е нищожно малък (поради тесния й диапазон на чувствителност) и огромна част от Обективната реалност остава извън него, скрита за нас като непосредствени възприятия. Фактически ние изграждаме Познанието си за Света само по картината, която „виждаме“ в неговото ограничено пространство и това е единствената ни възможност.
От тук произтича генералното питане: Тази картина изцяло относително Познание ли е, важащо само за рамката на прозореца, или е самата пълна (абсолютна) истина, обхващаща и невидимата част? Ще илюстрирам случая по следния начин:
Харесване на това:
Харесвам Зареждане…
