Вървя по улицата тиха, мръсна,
светът около мене е заспал
и мисля си, че само ако фъсна,
ще се събуди целия квартал…
Надига се във мене нежен трепет,
фъснята преминава във пръдня
и всичко живо мога да изтрепя,
ако я пусна аз на свобода!
О, боб! Защо те ядох снощи?!
Сега изпълнен съм със твоя газ
и той надува тялото ми в пристъп мощен
и не издържам вече аз…
Салют! Експлозия разцепи мрака.
Заря изригна в нощната тъма –
сякаш цистерна имах между двата крака,
избухнала със мощна миризма
Във този миг разтресе се земята;
стени и сгради падаха със вой;
прощална песен пееха стъклата
и сипеха се долу във порой…
О, ужас! Сякаш в Хирошима
попаднал бях незнайно откъде…
безсилна ще е даже мойта рима
да преразкаже що око виде…
Трагедията беше нечовешка –
децата плачат, майките пищят
В прегръдката си ледено-мъртвешка
за вечен сън притиска ги нощта.
Аз гледах вцепенен, недоумявах,
реалност ли е, сън ли е това?
Как цялата трагедия направих
с една-едничка… бобена пръдня…
