В търсене на невидимите

19
Добави коментар
Anardil
Anardil

В търсене на невидимите

Този път ще бъда кратък. Както ти обещах в началото на миналата седмица, E-lect ще направи амбициозния опит да повдигне завесата, скриваща онези наши съграждани, тогава наречени от мен „невидимите“ – или, с други думи казано, хората с увреждания, които по силата на навика всички ние повече или по-малко се правим, че не забелязваме.

В настоящия материал ми се ще да конкретизирам основната терминология – т.е. да ти обясня какво се разбира под „хора с увреждания“ и коя е правната база, която се отнася за тях в частност. В този смисъл той вероятно ще ти се стори суховат и по-скоро фактологичен, отколкото обръщащ внимание на реториката. Това, разбира се, е преднамерено, тъй като темата не е лека и не ми се иска да я обгръщам в прекомерна сантименталност.

Впрочем не твърдя, че знам достатъчно по нея и не претендирам за изчерпателност.

Нормална основа за статията би трябвало да бъде Конвенцията за правата на хората с увреждания на ООН, която е подписана от България (заедно с факултативния протокол към нея), но – не съвсем неочаквано – така и не е ратифицирана. Именно във въпросния документ е дадено интересуващото ни определение. Според него,

Хората с увреждания са лица с трайна физическа, психическа, интелектуална и сетивна недостатъчност, която при взаимодействие с различни пречки би могла да възпрепятства тяхното пълноценно и ефективно участие в обществото, равноправно с останалите.

Както можеш да забележиш, международната общност не смята тези личности за задължително болни, за разлика от родния законодател, чието мнение съвсем ясно личи от законa за интеграцията им, твърдящ, че те са лица „с трайно намалени възможности да изпълняват дейности по начин и в степен, възможни за здравия човек“.

Всъщност уврежданията далеч не са само болести, без значение какво е мнението на българския парламентарист. В общия случай те могат да бъдат следните пет вида: зрителни, слухови, двигателни, познавателни (или езикови) и свързани с пристъпи. Тъй като, обаче, обещах да съм кратък, на тях ще обърна по-голямо внимание в следващ материал.

Все пак е добре да знаеш, че с увреждания са както онези, които са с вродена слепота или глухота, така и тези, при които тя е придобита. Както хора с различни психически заболявания, така и лица с определени степени на умствена изостаналост (определяни в България с обидните и често нищо не значещи на чужденците термини като имбецилност, олигофрения и идиотия). Наши съграждани, които са изгубили крайниците си или са парализирани, но също и такива, които са родени с нарушения в моторно-двигателните си функции.

Според последното преброяване на населението от 2001 г. хората с увреждания са 263 143, но тази цифра вероятно е занижена, защото по данни на ООН те представляват около 10 процента от световното население. Мнението ми, че са невидими се подкрепя от най-новата статистика, направена за тях от НСИ през 2005 г. (и дори с по-голяма сила от факта, че тя не е актуализирана вече пета година). Ако може да й се вярва, например, само 6% от мъжете и 10% от жените с увреждания са с висше образование, а процентите на онези, които са в най-добрия случай с основно са съответно 51 и 49. В същото време 82 от всеки 100 от тях не просто са безработни, а дори не се причисляват към потенциалната работна сила.

Тъй като, както вече споменах, Конвенцията за правата на хората с увреждания не е ратифицирана, в момента единственият нормативен акт, конкретно насочен към тези представители на обществото ни, е също споменатият закон за интеграцията им. Освен че е изпълнен с добри пожелания, той – между другото – определя, че за изпълнението на държавната политика по приобщаване се създава Агенция за хората с увреждания.

За нея ще поговоря отделно. Иска ми се тук да приключа тази статия точно по начина, по който я започнах – без сантименталност и с надеждата, че тя и линковете към нея ще обогатят представата ти за хората с увреждания. Повярвай, това е важно, защото следващият път, когато се видим, ще нагазим в дълбокото.

Сподели във Facebook