Съществуват седем фолклорни области: Добруджа, Пиринска, Родопи, Северна България, Странджа, Тракия и Шоплука. Добруджанска фолклорна област:
Добруджа заема североизточната част на България – на север е оградена от Дунав, на изток – от Черно море, а на запад – от Северняшката фолклорна област. Тя е характерна с богатия си и разнообразен музикален фолклор. Тук около Освобождението се преселват големи групи тракийско население, както и от балканските райони на Стара планина, Котленски и др. В Добруджа се срещат два стила – тракийския и балканджийския, които постепенно се вливат в дълбоките слоеве на доста древните местни традиции. Наред с тракийските и балканджийските песни звучат и богато орнаментираните безмензурни жетварски, трапезни и седенкарски песни. Добруджанската бавна песен се изпълнява равностойно от мъже и жени. Тук за разлика от много други области жените често пеят във висок регистър, закрито. Специфично за Добруджанския край е създаването на нов, но характерен само за този регион инструментален стил, изпълняван на гъдулка, кавал, гайда. Особено прочути са добруджанските танцови мелодии “ръки”, “сборени”, “ръченица” и др. Няма да е преувеличено, ако се каже, че тук се оформя интересна инструментална школа, като резултат от взаимното проникване на тракийския и балканджийския музикален фолклор. Не трябва да се подценява и влиянието на музикалния фолклор на съседна Румъния, която взема елементи от българския фолклор (7/16 размер), но и дава на българския инструментален фолклорен стил някои специфични прийоми на изпълнение. Добруджанските танци имат свой стил, който се отличава с настроение, свободно от скованост тяло, участие в играта и на ръчете и раменете. Играе се в умерено темпо, с прикляквания, леко наведено назад тяло. Добруджанските хора са затворени, в полукръг или права ръченица. Мъжете играят в права редица, а когато хората са смесени те са в кръг или полукръг. Добруджанецът обича да играе и “по сами” – солово, например “ръченикът” се изпълнява групово, но като че ли от отделни солисти. Най-разпространени са смесените хора и по-рядко мъките. По известни хора са “Сборения”, “Ръка”, “Данец, “Буенец” в 2/4, “Пайдушко” в 5/8, а в размер 5/8 се играят “Ръченик”, “Сей, сей боб”, “Бръсни цървул” и др. Много интересни танци са “Изхвърли кондак” в 9/16 и “Черкезката” и “Трънката” в 13/16. Пиринска фолклорна област:
Който е виждал красотата на Пиринския край, той може би е усетил и неговата музика. Характерна отличителна черта на пиринската песен е двугласът. Често една певица изпълнява първия глас, а две, три или четири певици изпълняват втория равен глас, наречен “исо”. Заради малкия тонов обем на песните понякога първият глас слиза под втория. Мелодичната линия е плавна, срещат се характерните превиквания. Някои мелодии се изпълняват с “ацане” (хълцане) и “тресене” (къдрене, разтрисане на гласа). Голяма чат от песните са безмензурни (без размер). Събират се на седянка група жени, споглеждат се и започват изведнъж да пеят. Звучи двугласно чудесна мелодия, чисто, ясно, красиво, сякаш цял живот са репетирали и дялали мелодията, за да стане тя така съвършена, оригинална, богата на багри, неповторима по звук. Народна песен в Пиринския край е твърде разнообразна, защото тук са ставали големи преселвания, най-вече от Драма, Сяр, Демирхисар и др.
Тук намираме почти от всички видове жанрове характерни за българския народ. Най-обичани от трудовите песни са жетварските, които се пеят сутрин, на обед, на почивка, на връщане от полето и по време на жътва. Други любими песни тук са седенкарските, които ги наричат още “на седешки”. Те са разнообразни по тематика и мелодика и са един от най-запазените жанрове. Макар, че на много места хорото не се играе на песен, хороводните песни се пеят заради игривите им мелодии и интересно съдържание. Те са предимно в размер 2/4, 7/16 (мъжка и женска ръченица) и 9/16. Остроумие и хумор лъха от тези чудни пирински песни, в миналото звучали по мегдани и народни празници. Особено характерния размер 7/16 от ІІ-ри вид, мъжка ръченица с първи дълъг дял е най-типичния местен белег. Много известни на целия народ пирински песни са в този размер: “Македонско девойче”, “Лиляно моме, Лиляно”, “Зашумете мури от Пирина” и много други. В същи типичен размер 7/16 ІІ вид е и песента “Се запали, пиле Трено”, която ще чуете в изпълнение на мъжка вокална група (също много характерен начин на пеене в този край). В този размер 7/8 (7/16) се пеят песни на хоро, на седянка, трапезни, сватбарски и др. В този край липсват богато орнаментираните бавни песни, характерни за съседните на Пиринска област Родопи, Тракия и Северна България. Тук се срещат особен род по-резки извивки, които придават стегнат характер на бавните песни изпълнени с хълцания и разтрисане. Старите пирински песни са на типичен пирински диалект – западно българско наречие, богато на архаизми, със запазени интересни граматически форми и типични звукосъчетания. Докато главните носители на типичната местна двугласна песен в Пиринския край са жените, на музикални инструменти свирят предимно мъжете. Широко разпространени тук са тамбурата и гайдата “джура“ (висока), тъй като и двата са двугласни. Младите момци свирят на “сворче” – овчарска свира. Характерни за този район са и зурната съчетана с тъпан. Тамбурата е любим инструмент за сформиране на народни оркестри в района. Тук на сватби и други народни веселия често се срещат малки, но звучни ансамбли от 2 зурни и тъпан – първата зурна свири мелодията, а втората свири равен тон (исото). Този двуглас е типичен за източно-православната църковна музика. Танците на Пиринска област са разнообразни и се делят на мъжки и женски. Женските танци се играят най-често на песен и то в умерено темпо. Тези хора се развиват в кръг, полукръг, права редица и поединично. Мъжките танци се развиват в по-бързо темпо благодарение на инструменталния съпровод. Движенията им са високи, с подскоци, притичване и пружиниране. Бавните танци са с характерни леки стъпки, остри сечения, придружени с паузи, които броят няколко такта, въртения, коленичене и навеждане на тялото. Тези движения са наситени с много чувство, мъжественост и пластика. Типично тук е “Македонското хоро” в размер 8/8.
Родопска фолклорна област:
Вслушайте се в Родопа планина, тя е море от песни. Родопската песен е звучна, волна, широка, гальовна. Преобладават лиричните едногласни мелодии с широкотонов обем. Характерен интервал за родопските мелодии е септимата, както и малката терца в края на песента. Най-чист е стилът на Средните Родопи, където и до днес народната песен звучи нестихващо. Дивната планина е населена предимно с малки села и махали и тук все още намираме песни в тясна връзка с живота на хората, чисти, неподправени, искрени. В Родопите жените пеят полузакрито, с нежно тонообразуване. Естествената постановка на родопските певици им позволява да пеят в значително по-висок регистър и особено българомохамеданките, които имат по-широк гласов диапазон. У мъжете преобладават ниските гласове – баритон и бас. В Родопите народната песен се изпълнява равностойно от мъже и жени. Старинните езикови форми, запазени в песните на родопското население подсилват тяхната оригиналност и им придават особена прелест, Любими стихови стереотипи с които изпъстрят текста са: “девойко, мари хубава”, “малеле, моя майчице” и др. Тук пробладават песните на седянка, които по тематика са разнообразни, но преобладават любовните, тъй като на седянка ходят предимно младите. Обичайните песни в Родопите са на изчезване – липсват коледарските и лазарските песни – това се отнася и за жетварските, тъй като това не е характерен поминък за този край, а и на българомохамеданката е било забранено да пее на нивата. Все още са запазени сватбарските песни, които в близкото минало са заемали специално място в сватбения ритуал. Много са разпространени песните на гурбет, които са били два типа – на тръгване и на връщане. Към тези песни спадат едни от най-поетичните образци, в които е отразена тъгата на гурбетчиите. Близки до този жанр са овчарските песни, отразяващи основния поминък на родопчанина. В тях се разкрива любовта на овчаря към стадото, към “овена вакъл, каматен”, към “първо либе”, към и къща. За местните мелодии е характерно постепенно движение, но не липсват случаи и със скоково движение, при което всеки устрем нагоре се компенсира с постепенно връщане на мелодията надолу. В Родопите липсва разнообразие на метруми и размери. Преобладават песни в размер 2/4 на хоро. Голяма част от песните са бавни, често без определен размер (безмензурни). Макар и без определен размер, те все пак са подчинени на равномерна метрична пулсация, която е подредена вероятно от традицията бавните песни да се пеят едногласно от солисти или от група певци. Музикалните инструменти, които огласят Родопите са малко – гайда (каба), тамбура, кавал. Най-често срещаният музикален инструмент в Родопите е типичната за този район “каба” (ниска) гайда, която е по-голяма по размер от “джура” (висока) гайдата – има по-дълго ручило, което издава нисък, протяжен, матов тон. Може да се срещне и “каба” гайда с 2 гайдуници. На този инструмент се изпълняват всички песенни мелодии. Освен гайдата планината постоянно ечи и от медните овчарски звънци – чановете, чийто звън напомня нежните звуци на родопската тамбура. Хората на родопчани са плавни, широки и подчертани твърди стъпки. Кляканията и колениченията са съществена част и особено на бавните прави родопски хора, много често съпроводени от силни възгласи. В Родопите се играе и на песен, при което мъже или жени пеят песента, а другата група отпява. Мъжете играят по-свободно и с широки стъпки, а жените играят в затворен кръг, като танцьорките са плътно наредени една до друга. А сега послушайте два безценни бисера на родопската песен “Бела съм, бела, юначе”, изпълнена от женски народен хор и “Излел е Делю хайдутин” в изпълнение на Валя Балканска – песента, която наред с произведенията на Хендел, Бах, Моцарт и музиката на различни народи е включена в посланието на човечеството към Космоса “Гласовете на Земята”. Северняшка фолклорна област:
Подобно на Добруджанската фолклорна област тук също музикалният фолклор представлява смесица от фолклора на другите области, поради преселването на големи групи българи преди Освобождението през 1878г. Страхувайки се от турските разбойници, които особено при упадъка на Османската империя се увеличават значително, големи групи от българско население забягва в планините и около тях. Така населението от Дунавската равнина се насочва към Балкана. След Освобождението хората поемат обратния път към полето, където заедно със старото, местно население тръгват и големи групи преселници от Тракия. Населението се смесва – смесват се и музикалните стилове. Въпреки това при едно по-внимателно изследване се откриват и някои типични за северняшкия музикален бит белези – такива са например несвойствените за другите области песни с пентатонична музикална основа, някои старинни сватбарски песни или жетварски песни с оригинални провиквания. Най-близки черти в северняшкия музикален фолклор откриваме с този на Тракия – типичен пример за това са “капанците”, в Разградско, както и “ерлийците” в Новопазарско, “хърцойците” в Русенско, “турлаците” в Белоградчишко и прочие. Затова и характеристиката на тази богата фолклорно обширна област не е достатъчно обзорна, защото описанието на много от елементите на музикалния фолклор ще съвпаднат с подобни на тези явления от другите фолклорни области.
Тракийска фолклорна област:
Равна и необятна е тракийската низина. Тя се огражда от Стара планина, Пирин, Родопите и стига чак до бреговете на Черно море. Към тази област, от Пазарджик на изток, влизат и много селища от източните склонове на Родопите. Може да се каже, че Тракия е основната фолклорна област в България. По тези земи се е зародила и най-древната култура на Балканския полуостров сътворена от първите й заселници – траките, и тя е един от първите и най-чисти извори, от които се захранват традициите на елинизма. Доказателство за този факт откриваме в много от разкритите етнографски паметници по нашите земи като Казанлъшката гробница, тракийското златно находище и много други известни на световната културна общественост. Красива и изразителна е народната музика на Тракия, богат и разнообразен е музикалният й фолклор, спокойствие и красота звучат в нейните народни песни, в мелодиите на медните й кавали. В тази област се включва и една интересна в много отношения подобласт – Странджанския край. Тракийският песенен стил е залял огромна част и от Северна България, където тракийците са се преселвали твърде често, особено след Освобождението през 1878г. За тракийската област е характерно едногласното пеене, с богато орнаментирани бавни песни. Жените пеят открито, силно, естествено, но в доста тесен тонов обем. Отделна певица има обем не повече от 10-11 тона (децима, ундецима) и стига до ре1 (d1). В ниският регистър има сравнително по-широк диапазон – до, ре, ми на малка октава (d, е). Пеят предимно жените с доста богат репертоар от обредни до епични песни. Типичен на пеене е антифонното пеене (с отпяване), което се среща във всички жанрове. Този начин на пеене сега се среща предимно в коледарските, жетварските и хороводните песни. Строежа на мелодията е близък до този на останалите фолклорни области – с постепенно движение (с изключение на коледарските). Тоновият обем е тесен – кварта, квинта с преобладаващ минорен или фригийски тетрахорд, типичен за обредните, хороводните и жетварските народни песни. В по-широк тонов обем са трапезните и седенкарските песни, които в своето мелодическо развитие и разнообразие достигат до октава и нона (8, 9), а и до по-широк обем. З бавните тракийски песни е характерен двуладовият мелодиен строеж, при който първата мелодийна редица е в един лад, а втората – в друг. Тракийската народна песен е бедна откъм неравноделни размери. В районите със запазени традиции, местни песенни образци се срещат в 2 типа песни – в 2/4 размер (хороводни и обредни) и бавни без размер (безмензурни) песни на трапеза и седянка. Много от втория тип песни – безмензурните – се превръщат в шедьоври на българския песенен фолклор с изящната си лирика, надиплена и богато орнаментирана мелодика и нежно-матова звучност. В отделни райони на Тракийската фолклорна област наред с хороводните песни в 2/4 размер се явяват ръченицата (в 7/8 – І вид женски), както и песни в ритъма на пайдушкото хоро (5/8, 5/16). Този факт доказва дълбоките пластове, от които е разцъфтяла тракийската песен, като наследница на първичния, старинен тракийски стил. Изключение от горепосочените видове песни в равноделен размер правят коледарските песни и хороводни мелодии, които са в най-различни неравноделни размери. В Тракия коледарския обичай е най-широко застъпен и песните, свързани с него са изключително поетични, разнообразни по тематика, строеж и мелодия. Тук коледарската песен е енергична, бодра, жизнерадостна с отривиста мелодика, винаги в темпо “giusto”, с чести низходящи и възходящи скокове на кварти или квинти. Тракийската фолклорна област е изключително разнообразна в жанрово отношение – тук се срещат и много характерни песни, свързани с пролетните обичаи. Особено се отделя лиричния цикъл песни на “филек”, между които се срещат редкия размер 8/8. Едни от най-разпространените пролетни народни песни са лазарските, които в някои райони се наричат “на пеперуда”. Кавалът е незаменим другар на тракийския селянин и този факт е доказва от ярките следи, които той е оставил в характера на тракийските народни песни. Много от орнаментите в бавните песни са буквално пренесени от кавалджийските мелодии. Тук казват: “пее, сякаш кавал свири”, като дори някои специфични интонационни белези на кавала “сеченето” (вид повторение на един с леко чукване върху отвора) е намерило отражение в пеенето на певиците. Много често се среща и явлението, при което кавалът сякаш “допява” вокалната мелодия на песента. Затова голям дял от кавалджийските мелодии са всъщност от мелодии на известни народни песни, като при хороводните песни те водят до впечатлението за разширяване на мелодичната форма с добавянето на нови “колена” (израз свързан с инструменталните мелодии, с широко развит мелодико-импровизационен характер). Освен “любимият” народен инструмент – кавала – в Тракия се срещат и други, типични за този край инструменти – гайда (джура – висока) и по-рядко гъдулка. Тракийският инструментален стил е уникален по своя характер – с богато орнаментирани, бавни мелодии в развити музикални форми (особено в хороводните), при които има силно разчленени, със специфичен музикален заряд “колена” (предложения, мелодични редици). “Колената” често са в различни сродни ладове, или се редуват в различни ладове – минорен (еолийски), следван от мажорен (миксолидийски), а след това с увеличена секунда (хиатос) между ІІ и ІІІ степен на лада. Така кавалджийската хороводна мелодия прераства в интересна, логично изградена, многочастна музикална творба. Танците на тракийците са весели и жизнерадостни. В отделни райони на тази обширна област се срещат типични за друг регион танци, като резултат на влияния от съседните на нея фолклорни области. Например в западнотракийските хора влияние оказват шопските и пириските танци, от типа на “кривите “ хора в размер 11/16. По-известни са “Главанишката” копаница и “Ветренската” копаница. Под влиянието на пиринските танци тук се срещат “Изтърси калци”, “Куцата” и др. Източно-тракийските хора са с характерно движения “трополи”, което се изпълнява само от мъже. Те са специфични със своята плавност и тържественост и са обикновено в размер 2/4, 5/8, 7/8 и 9/8.
Шопска фолклорна област:
Отличителен белег на стила на шопските танци е тъй нареченото “натрисане” (трептене на тялото от кръста нагоре, особено в раменете), както и остротата, с която се изпълняват движенията. Основните движения са ситни, дребни и са съсредоточени в краката, а действителните – командните движения са едри, високи, широки и в тях взема участие тялото. Играта на шопа е лека, жива, сякаш той не стъпва на земята. Танците на шопите често се придружават с мъжествено и енергично “ха-а-а”, “и-и-и” или с ръмжене, говорене, с което се подчертава някоя сложна танцова комбинация. Шопските хора са предимно сключените, водени хора, хора на “леса”. Срещат се много и най-различни танцови комбинации: “Ситно мъжко” хоро в 2/4, “Четворно” в 7/16 ІІ вид, “Йове” в 7/16 + 11/16, “Лиле, лиле” в 9/16, “Дилмано, Дилберо” в 8/16 и др. В народната музика на Средна Западна България се среща цялото тематично разнообразие на българската народна песен. Това е областта, намираща се между Стара планина и Пирин, на запад достига до Югославия, а на изток постепенно се влива в Тракийската фолклорна област. По нрав, темпераменти език до голяма степен, както и по народните си обичаи, шопите са доста различни от тракийците. Техният музикален фолклор се различава и от този на другите заобикалящи ги области. Шеговитият, с буен темперамент, духовит и находчив шоп е създал музикален фолклор, който отговаря на тези му качества. Той не е особено богат на емоции и мелодика, но ни впечатлява със своята находчивост и изобретателност. Особено характерен тук е двугласът, който е неповторимите си паралелни секунди е един от най-отличителните белези на областта. Певците като че ли сами се стремят да получат секунди – дори там, където могат да се избегнат: долният (по-ниския – ІІ глас) следва движението на основната мелодия, която е с малък тонов обем. Шопските двугласни песни звучат много интересно – някак “остро”, даже пронизващо. Тези песни обхващат всички жанрове – старинни седенкарски, трапезни и особено жетварски песни, които са на един или два гласа. Едногласните песни са по-раздвижени, често с високо провикване в края на мелодията. Пестеливостта в двугласните песни намира пълна компенсация в другия вид шопски песни – речитативните. Те са едногласни, волни, започващи с богато орнаментирано възклицание – подготовка за слушателя, последвано от низходящо движение. Песента завършва обикновено с подобни на началните възклицания с богата орнаментика. По този стереотип на мелодическо развитие, тук се пеят стотици стари, юнашки и исторически песни, наричани от народа “кралимарковски” или “сватовски” песни. Голяма част от едногласните песни са местните жетварски песни “по саме”, които се изпълняват най-често антифонно – една певица запява, друга и отпява. Такива са предимно седенкарските припявки, които тук са на особена почит. Изпълнители на местните двугласни песни са само жените, които пеят открито, рязко, особено силно. Едногласните бавни песни, както и жетварските двугласни песни се изпълняват с един типичен маниер на “разтрисане” – насичане на тона. Тук се срещат старинни моноритмични хороводни песни в размер 2/4. В Шопската фолклорна област неравноделните размери се срещат в различни по предназначение песни, чието разнообразие се увеличава, колкото повече отиваме на изток, към Пазарджик, Ихтиман и Средногорския район. Тук се среща интересния вариан на размер 11/16 – 10/16 размер, характерен за старинно местно хоро. Тук се среща и ориенталската комбинация 7/16 + 11/16 в традиционните шопски хора “Седи Донка на дюкенче” и “Йовината”. Отличителен белег на стила на шопските танци е тъй нареченото “натрисане” (трептене на тялото от кръста нагоре, особено в раменете), както и остротата, с която се изпълняват движенията. Основните движения са ситни, дребни и са съсредоточени в краката, а действителните – командните движения са едри, високи, широки и в тях взема участие тялото. Играта на шопа е лека, жива, сякаш той не стъпва на земята. Танците на шопите често се придружават с мъжествено и енергично “ха-а-а”, “и-и-и” или с ръмжене, говорене, с което се подчертава някоя сложна танцова комбинация. Шопските хора са предимно сключените, водени хора, хора на “леса”. Срещат се много и най-различни танцови комбинации: “Ситно мъжко” хоро в 2/4, “Четворно” в 7/16 ІІ вид, “Йове” в 7/16 + 11/16, “Лиле, лиле” в 9/16, “Дилмано, Дилберо” в 8/16 и др. Едни от най-разпространените народни инструменти в Шопския край са дудука, гъдулката, гайдата и кавала. Преобладават двугласните инструменти, които често са съпровождащи на народните песни, но и предимно на едногласните или хороводните.
