Тази история е за едно пътешествие в Родопите. Случи се по великденските празници и Гергьовден, когато се струпват многото почивни дни. Зорбас Гъркът казва, че грях си слага на душата мъж, ако не каже на една жена, че е красива. Аз казвам, че грях си слага на душата човек, ако не използва почивните си дни в тази част на годината, за да направи пътешествие в Родопите.
Тогава тревата там е зелена, мека и сочна.
Като заговарям за грехове се сещам за основната случка, която покърти из основи бедната ми душа по време на това пътешествие. Вървим си със Сту по прастарите пътеки, а в далечината малко селце на баир – няколко къщи, скупчени около минарето на джамията. Пада от онзи, родопският дъжд – вали, но не мокри. Ходжата запява, а меките хълмове подхващат древните думи и ги затъркалват по склоновете си. Въздухът се изпълва с вяра, а ние замръзваме заслушани. И двамата чувстваме как машинките ни в областта на гърдите започват да хлопат ето така:
Лъптъп-луптуп, луптуп-лъптъп…
Направо да си смени вярата човек. Не че имаме някаква религиозна принадлежност, но статистиката сочи, че сме християни, а статистиката и демографията са сериозни неща. И аз серизно се замислям за принципите в разпространението на вярата при двете религии. Християнството разчита на църкви и манастири. Ислямът разчита на високи, бели кули, които да ретранслират вярата по въздуха. Подобно на базовите GSM станции (антени) на мобилните оператори. Важно е кулите да са побучени в земята така, че да осигуряват необходимия за дадена територия обхват. И така голяма част от Родопите е замрежена с мюсюлманските кули, които пръскат равномерно вяра към крайните устройства – мозъците и душите на местните хора. Уникална схема е това, признавам. Евала, ашколсун. Данните, които текат от кулите към човеците са свързани с добрината, радостта от простия, но труден живот, обичта към семейството, почитането на ближния и така нататък. По въздуха, безжично. Влезеш ли в обхвата на белите кули, ставаш някак си по-добър.
Записах с журналистическо диктофонче гласът на ходжата. Ето как звучи той:
Та планът ни със Сту е следния – 10 дена в Източни Родопи, тръгване от Джебел и близо 120 км. ходене пеша до село Гудевица, на гости на Теодор и Народно читалище „Бъдеще сега“. Плановете всъщност не са хубаво нещо, защото автоматизират пътуването, слагат го в релси и го лишават от случайности.
За да позволиш на случайностите да ти се случват, е хубаво да си имаш една обща концепция. Ето нашата:
Ако използваме Голяма метална кутия с гуми пропускаме възможността за повече на брой случайни събития. С колело е по-добре, но пак можем да профучим покрай някоя интересна, случайна история. Ако сме пеша обаче, вероятността за близка среща със случайността е най-голяма. Така контактът с Родопите е най-плътен – след едно „Добър ден“ към случаен човек на пътя може да се роди цяла Вселена.
Пътната карта също ограничава, защото задава определени точки в пространството. Да бъдат достигнати е пак някакъв вид схема, която ограничава. Ето какво правим със Сту – загубваме картата на Източни Родопи почти веднага. След това ставаме лични глашатаи на кралете на два клана горски джуджета. Те ни осигуряват гъби, а ние разпространяваме съобщения в гората и вършим обща работа, подходяща за великани.
Но това е история, за която не говорим пред други.
И така – загубени в Родопите вървим напосоки, слушаме вътрешните си гласове и следим слънцето. Движим се по попуканите асфалтови пътища, защото стотиците полски пътечки винаги свършват в нечия картофена нива. Минаваме през много селца и махали, но не забравени от бога, а просто забравени. Ето някои от тях:
По някое време ни застигна по-силен дъжд и намираме подслон в една от многото самотни, ламаринени автобусни спирки, вперили мъртвите си очи в пътя. Около нас само безлюдни хълмове, лее се вода, шосето блести мокро и мирише на озон. А ние си седим в малката, родопска, изоставена автобусна спирка. Ето какво чуваме:
Опъваме си палатката винаги на най-прекрасните места. Спрем за малко, без конкретни намерения, помотаем се, проветрим палците на краката, поседим, попушим, пощракаме снимки. Помиришем мястото и то ни помирише. И изведнъж осъзнаваме, че е идеално за нощувка и то не защото, е най-хубаво, а защото е олицетворение на свободния ни избор, на безвремието и на обзелата ни блаженна безпътица.
Лъптъп-луптуп, луптуп-лъптъп…
Веднъж нахлуваме в едно село и питаме една баба за магазин. Оказва се, че трябва да излезем от селото и да ходим до върха на един стръмен хълм. Там, насред нищото, е кацнала ламаринена постройка, от която можем да си купим хляб и лютеница. Вървим час и нещо и се чудим, как възрастните, бавноходещи родопски хора пазаруват от това отдалечено място. Разбираме, че магазинчето е разположено много стратегически – около стръмния хълм са разположени три равно отдалечени селца, чиито жители трябва да изкачват баира, за да си купят нещо.
Един-единствен магазин, кацнал на най-високата точка, в центъра на триъгълник от три отдалечени села. Родопи.
Освен, че осигурява насъщния, постройката всъщност е нещо като място за размяна на информация, център на родопската социална мрежа. Ето как се случва всичко – за акта на пазаруване се отделя цял един ден от седмицата. Сутринта родопският човек тръгва полека да изкачва баира към магазина с платнени торби под мишницата. Взема си чадър, ако завали и някоя и друга дрешка, ако застудее. Почива си по сенките, не бърза. Пристига в магазина, за да купи основни неща, които не може сам да си направи – олио, захар, сол, оцет и хляб. Не бърза с покупките. Сяда на паянтов стол до олющена пластмасова маса и си взема бира или пищовче с мастика. Идват хора от другите две села, поздравяват се, не са се виждали отдавна. Сядат и те на по бира и започват да обменят новините от района. Реколтата, комшиите, работата на двора, времето и политиката. След час-два нарамват торбите и полека, без да бързат, почивайки, се прибират. Един ден.
А магазинерът е топъл човек – като ни вижда със Сту да сядаме на пътя, да си мажем филиите, изважда маса и столове на припек, дава вилици и нож, да се нахраним като хората. Говорим си с него, отпиваме хладни бири и наблюдаваме пътя. Покрай нас плахо пристъпва местният идиот, държи половин хляб и от време на време пъха къшеи в устата си. Идва при нас, иска стотинки и цигари, но магазинерът го отпъжда – демек не му давайте, той си е такъв.
После минава хлапетия с едно магаре подире си, заговаряме се и с него. Бизнесът му е да купува стари магарета и да ги води срещу печалба на кланицата. Предлага ни обаче животинчето за 70 лв. Отпиваме си от бирите със Сту и си представяме как го купуваме, че да ни носи раниците. Но се отказваме от идеята, защото единствената техника за управление на магаре, която се сещаме, е непрекъснато да го заливаме със супер логични доводи, защо трябва да спре и защо да тръгне. Но май такива неща при магаретата не работят.
Продължаваме по пътя си и настигаме един възрастен турчин, който крачи полека-лека с чадър под мишница, връщайки се от магазина-социален-център на хълма. Разменяме по няколко думи и човекът ни разказва, че всяко лято идвал от Турция за по месец-два при роднините си. Спокоен човек, в мир със себе си и околните.
Веднъж, крачейки по асфалта, чуваме иззад хълмовете гласът на ходжата да се лее от високоговорителите на невидима бяла кула-ретранслатор. Тръгваме по посока на звука, за да намерим случайността. Имаме съвсем бегла представа къде сме, но започваме да срещаме доволни хора по пътя си, които ни упътват към гласа на ходжата. И ето, че случайността ни изненадва с едно уникално събитие – селски курбан.
Лицата на мъжете и жените, които виждаме по пътя, са закръглени от благи, сити усмивки и първите думи, които ни казват са: „Идете в селото да хапнете пилаф без пари.“ Всеки срещнат, любезно и настойчиво ни кани на гощавката и ние усещаме гостоприемната им добрина. Постепенно навлизаме в селото и ставаме свидетели на следната картина – вървим по средата на прашния път, а от двете ни страни, в основата на джамията, жени и мъже, насядали или клекнали покрай ниските дувари със затворени очи, с протегнати напред ръце и обърнати нагоре длани, се молят. Чакайте пак да повторя – вървим по средата, облечени в пъстри цветове, модерни раници и слънчеви очила – а от ляво и дясно шпалир от вглъбени в молитва мюсюлмани.
Лъптъп-луптуп, луптуп-лъптъп…
А гласът на ходжата се лее по високоговорителите на ретранслатора-кула. Ето го:
Курбанът е пред една кръчма-магазин. Наредени са дълги редици от маси и пейки. Има и каси с бира. Едно родопско момче ни съзрява и казва на приятеля си: „Тия са германци!“. Не сме германци, викам му, а то дружелюбно ни дава по една хладна бира. Казваме си наздраве и започваме да зяпаме пъстрата тълпа. Има и импровизирани сергии с гумени галоши, китайски кецове и от онова мега голямото женско бельо. Звучи силна музика. Старците са седнали на групи по масите, пият.
Сядаме със Сту на една маса при двама дядовци. Разговаряме се и разбираме, че Ахмед Доган е дал две телета на селото за курбана, грижи се за електората. Нашите събеседници са от съседното село. Добре че има курбани, че да се събираме и да хапнем пилаф, разказват те. Да се видим кой жив, кой умрял. То ние ходим от курбан на курбан – днес в това село, утре в нашето. Идват и младите, родовете се събират да се видят.
Сту отива в магазина-кръчма да види какво има там. Някакъв дядо от близката маса му виква: „Я ми купи едни цигари!“ В друг момент и на друго място Сту щеше да се запита, аджеба как тъй да му купи цигари? Но на курбана отива и купува, без да задава въпроси. Носи ги и когато се приближава старецът се ококорва: „Ей, момче, припознал съм се, ей ти два лева.“ Нарамваме раниците и потегляме, като не пропускаме да си купим люти чушки от една сергия.
Привечер уморени опъваме палатката, край един малък водоем и няколко нивички. Рано сутринта, замръзнали ставаме да се поразтъпчем или да покибичим на слънчевите петна по пътя. Над водоема се стеле сутрешна мъгла, всичко е потънало в роса. Със Сту не си говорим, плъзваме из района, всеки с неговите си възприятия. Фото макроси на сковани от студа буболечки, панорамни снимки с камерата. В далечината се ражда типичен родопски пейзаж – в контражур баба язди катър, седнала настрани, зад тях на въже – крава. Стърчат дръжки на мотики. Сту се опитва да направи няколко кадъра, но после и двамата съжаляваме за това. Бабата приближава сърдита: „Що ма снимаш бе!“. Не си спомням какво обясняваме, но душите ни се стягат нещо от тази история. Жената казва, че имала син и ако той видел снимките някъде щял да я убие. Събираме си палатката, намираме бабата на нивата и Сту й се извинява. Тя омеква и нашите души се отпускат. Продължаваме си по пътя.
Появяват се Дидо и Пепи. Със Сту навлизаме в Рудозем, за да се срещнем с тях. Те се бавят по стоповете и ние решаваме да влезем в един миньорски стол да хапнем. Няма никой, зад шублера седи дебела лелка. Вегетарианци сме и питаме: „Нещо без месо имате ли?“ Повтаряме, после потретяме, готвачката не може да проумее, не се вписваме в познатия й свят. „Е каква е тая манжа без месо?“ тъжно клати глава и веднага се обръща към някаква невидима колежка зад тезгяха – „Манжа без месо искат!“ Абе нещо друго, каквото и да е, не се предаваме ние, яйца, салати? На шублера се появяват една чиния картофи с лук и една със зелева салата. Пари не искат – в ценностната им система двете блюда явно имат пренебрежима стойност в сравнение с тази на месото. Все пак миньорски стол е – долу в галериите работниците не въртят кирки само на моркови. Както и да е. Насищаме се доволно.
Бири в центъра на Рудозем с Дидо и Пепи. От магазин за един лев и четиримата си купуваме широкополи сламени шапки и продължаваме пътя си. След като пренощувахме до един мост и след онази история с джуджетата в гората, със Сту решаваме, че всъщност Дидо и Пепи си ги въобразяваме и че всеки момент могат внезапно да изчезнат и това не трябва да ни притеснява особено. На сутринта не издържаме и им признаваме, че тях всъщност ги няма.
Но това е от онези истории, които се разказват шепнешком.
След изтощителен преход стигаме в Смилян. Нямаме храна по раниците си и търсим кръчма. Упътват ни към най-личния ресторант в селото. Сядаме на маса в двора, а около нас клетки с различни животни – сърни, муфлони… Поръчваме си по ракия и нелегално си измиваме краката в тоалетната. Искаме да хапнем, естествено, смилянски боб. Оказа се, че в Меката на боба боб няма. Нещо с картофи поне? Не може да няма от тази вълшебна грудка в тази част на страната… Обаче цък, няма и това е. Поръчваме си други неща и тайно си доливаме по чашите от пластмасовата бутилка с ракия, която си носим. Накрая всичко свършва ето така: цели два часа манипулации с чаши и ракии под масата, на празна покривка и празни стомаси. Напиваме се зверски, а сервитьорът се извинява, че ни е забравил. Добре.
Пияни кретаме по пътя в търсене на място за спане, но замъглените ни разсъдъци решават друго – да ходим цяла нощ към крайната ни точка – село Гудевица. Речено-сторено, ракия има още. Слагаме челниците и еуфорично се понасяме, а изнурените ни крака вече не са изнурени. Към един часа през нощта ни застига джип. И четиримата се самоосветяваме с челниците, от което чертите на лицата ни стават гротескни, но мятаме палци за стоп. Човекът спира въпреки зомби сцената, която разиграваме на безлюдното родопско шосе. Закарва ни директно в Гудевица и ни оставя в непрогледния мрак.
И тук настъпва кулминацията на нашето пътешествие.
Стоим четиримата в безлюдната, непрогледна нощ на Гудевица, на един хвърлей от гръцката граница и близо до изворите на Арда. Чуваме вълшебна музика да се лее в тъмата и препъвайки се по прастара каменна пътека, тръгваме към нейния източник. Притихваме под единствения светъл, отворен прозорец – жълт правоъгълник, фар за бедстващите ни, пияни души. Залепяме се точно под него и слушаме как музиката, която излиза от там се понася из въздуха. Настръхваме в мрака и не вярваме на това, което ни се случва.
Ето:
На сутринта разбираме, че в къщата живее мъж, който обикновено, преди да се просне пиян на леглото, пуска радиото максимално усилено и оставя музиката да пръска от прозореца му. Чакайте пак да повторя – изминаваме 100 км пеша в Родопите, за да се озовем на финала, скимтящи под този прозорец. Струваше си.
Лъптъп – луптуп, луптуп-лъптъп…
Така.
Ето още от песента на Родопите, разпръсквана от белите ретранслатори:
Like this:
Like Зареждане…
Related
