Проф. Милко Петров
Роналд Рейгън
На 100-годишнината от рождението на Роналд Рейгън американците и светът отново правят равносметка за мястото в историята на четиридесетия президент на САЩ, необичайна и ярка личност с дълъг живот (1911 -2004), белязан през последните години от борбата му с болестта. Предлагаме откъс от новата книга на проф. дфн Милко Петров “Америка – социалният тропик” (ИК “Сиела”).
Неочакваният избор на Роналд Рейгън за пореден път доказва цикличния характер на електоралните предпочитания в САЩ. Обществените очаквания за контрол върху непрозрачните, бюрократични институции, исканията за преразглеждане на концепцията за авторитарното, “имперско президентство” на Р. Никсън, което Дж.Форд се отива да тушира, но не успява, се конфронтират с икономическите недоволства на едрия и средния бизнес, притиснат в сложна система от федерални данъци и ограничения и претоварен с бремето на социалните програми.
Разкритията за ролята на ЦРУ и Държавния департамент в редица външнополитически авантюри са колкото шокиращи, толкова и обезпокоителни за средния американец, комуто медиите постоянно внушават картината за всеобща заплаха от околния свят, застрашаващ саморазобличаващия се морален и (защо не?) наивен в добродушието си чичо Сам.
На фона на агресивно провежданата в Африка и Латинска Америка “доктрина Брежнев”, както западните теоретици определят външнополитическата експанзия на СССР в Третия свят, очертаната заплаха изглежда правдоподобна. Съчетана с икономическата стагнация, възникнала след прилагането на нови цени на петрола от страните-износителки , членки на картелната си организация ОПЕК, тази представа само засилва американоцентричната реакция, основана на образа на фърстера-заселник, изправил се с пушка в ръка срещу останалия враждебен свят.
Рейгън разказва съветски вицове
Тази представа стимулира освен американоцентризма и утвърждаването на един прагматичен консерватизъм, който е икономически изгоден за можещите да инвестират класи и пропагандно приемлив за редовите избиратели, уморени от проповедническото навикване от екрана, че “техните момчета са вършили лоши неща по света”.
А либералната, антирейгънова кампания, която го представя в предизборната надпревара като неудържим каубой (почти цялата европейска преса възприема безкритично този шарж, смятайки го за негативна квалификация) само допринася за изграждането на положителния му имидж в САЩ тъй като разбужда трайно залегнали в националното съзнание положителни идентификационни очаквания.
Освен този неочакван електорален подарък, Р. Рейгън получава още един при встъпването си в длъжност на 20 януари 1981 г. След 444 дни пленничество 52 американски заложници са освободени. Въпреки многобройните протести и молби на правителството на Картър това не е направено нито ден по-рано. 33 минути след произнасянето на президентската клетва самолетът със заложниците вече отлита от Техеран.
Подобно съвпадение на съдбоносни новини рядко се случва във вестникарската история и мнозина редактори се колебаят кое събитие да изведат на първо място, как да разположат фоторепортажите и жълтите подложки (в американската традиция жълтата лента е символ за очакването на нечие завръщане, заимствана от популярната песен “Завържи жълтата лента на стария дъб”).
Търсени са различни варианти: от пространното заглавие-шапка на “Ню Йорк таймс” – “Рейгън положи клетва като президент. Обещава “ера на национално възраждане”. Минути по-късно заложниците в Иран излетяха към свободата след 444 дневно изпитание”, през краткото “Чакането свърши” (”Милуоки джърнъл”) до обобщаващото “Изпитанието свърши. Започва нова ера” (”Морнинг юниън”) със слепени по диагонал фотографии на двете събития.
Но историята е капризна спътница. Особено за онзи, който самоуверено я е обявил за постоянна своя съжителка и не смята да заплаща по подобаващ начин получените от нея подаръци. Така става и с Рейгън. Продължителният безбурен период (осем месеца), през който пресата и телевизията го щадят, особено след хирургическата намеса след атентата срещу него на 30 март 1981 г., приключва. Настъпват времената на изпитание, когато са поставени много въпросителни към изработения успех на Рейгън.
Промъкват се сведения, че преди дебата с Картър помощниците на Рейгън са се добрали до черновата и плана за водене на дебата на опонента, че са получили незаконно свръхсекретни документи от висши държавни служители. По време на скандала “Иран-контри” през 1986 г. става известно по съобщение в европейската преса, че през октомври 1980 г. Джордж Буш, по-късно вицепрезидент, и Уилям Кейси, по-късно шеф на ЦРУ, са се срещнали в Париж с представители на иранските фундаменталисти.
Постигнато е тайно споразумение. Срещу 40 милиона долара, дадени за оръжие на Иран, воюващ по това време с Ирак, ислямистите се задължават да не пускат заложниците преди изборите, за да не се възползва Картър политически от това. По-късните съдебни разследвания в Орегон нито потвърждават, нито отхвърлят окончателно това скандално твърдение, останало като най-тъмното подозрение в президентските биографии на Рейгън и Джордж Буш.
Иначе двата президентски мандата на Р. Рейгън са белязани с категорични триумфи и шокиращи гафове. Последователен в своята консервативна вътрешна и външна политика, Р. Рейгън е минал през много житейски изпитания и превратности. Късоглед, със силна “фотографска памет”, често сменящ училищата между шестата и десетата си година заради приумиците на алкохолизирания си баща, Р. Рейгън отрано свиква да разчита само на себе си и чрез дружелюбието да изгражда спасителна дистанция между себе си и другите, която да му спестява подигравките и насмешките.
Самотник в детството си и мечтател, който иска да отхвърли обидните окови на битовата ограниченост, младият Роналд Рейгън се насочва към единственото място в Америка, обещаващо бързо измъкване и шеметен успех – Холивуд. Той става професионален актьор, а по-късно е избран за профсъюзен лидер на актьорската гилдия. През макартизма той е убеден привърженик на сенатора Дж. Макарти.
Роналд Рейгън произнася прочутата си реч за СССР като “империя на злото” на 8 март 1983 г. Снимка: официален сайт
С два успешни мандата като губернатор на Калифорния, Р. Рейгън е определян от враговете си като “страшно мързелив и некомпетентен човек”, а от приятелите си – като “превъзходен медиатор”. Човек, който твърдо се придържа към основните си твърдения, умеещ да излиза от ситуациите чрез шеги и добре разказани анекдоти, Рейгън съумява да изгради имиджа си върху харесвани от американеца свои личностни черти – упоритост, трудолюбие, вяра, толерантност, откритост и дружелюбие.
Той предприема твърд външнополитически курс спрямо СССР и социалистическите страни, развързва отново ръцете на ЦРУ за “тайни операции”, обявява, че ще преследва тероризма и разгръща оръжейната надпревара (проекти за “звездни войни”, ядреното превъоръжаване, проекта за невидимия бомбардировач “Стелт” и др.), но едновременно с това прави конкретни стъпки по ограничаване на стратегическите въоръжения (периодическите му срещи с М. Горбачов в Исландия, Вашингтон и Москва постепенно балансират отношенията между ядрените свръхсили).
Прилагането на монетаристичните елементи в американската финансова политика чрез намаляване на данъците и съкращаване на социалните програми, приемане на по-твърд икономически курс спрямо политически съюзници като Япония и Западна Европа, които дотогава силно ограничават американския износ, категоричните мерки срещу протестиращи профсъюзни обединения (авиодиспечери, фермери, пощенци и др.), използването на военна сила срещу обявени за неприятелски държави (бомбардировките на Либия, обстрелването на Бейрут, превземането на островната държава Гренада в Карибието) реанимират спомена за “политиката на канонерките” от XIX век и по парадоксален начин печелят подкрепата на американоцентрично настроения избирател в страната, който често схваща събитията в света като подробности, включени в графата “и други”.
Сред безспорните несполуки на Рейгъновото управление, независимо от моралните и политическите оценки, които могат да увеличат или да намалят рекапитулацията, наблюдателите без съмнение ще включат скандала “Иран-контри”, гибелта на близо 300 морски пехотинци в Бейрут, големият бюджетен дефицит (199,1 млрд. за 1983 г.) и краха на стоковата борса на 19 октомври 1987 г., довел до двойно по-големи загуби от тези на “черния понеделник” през 1929 година.
Разбира се, има и по-дребни гафове: отстраняването на съветници заради вземане на подкупи (Р. Алън), тромави и неточни забележки на президента, подкрепата на апартейда в Южна Африка, отдаването на почит на нацистките военни гробища, шеговитото обявяване на “третата световна война” на пресконференция и други. Без тези издънки президентството на Рейгън очевидно щеше да бъде лишено от колорита си и той нямаше да стане герой на конфузната книга “Рейгън в царството на грешките. 2000 по-големи гафа на американския президент”.
Рейгън разказва съветски вицове
Дългогодишните секретни операции, водени от съветниците на Рейгън – адмирал Джон Пойндекстър и подполковник Оливър Норт, при които от тайните и неразрешени от Конгреса доставки на оръжие за Иран се субсидират подобни, също така изрично забранени пратки с оръжие за никарагуанските контрареволюционери, са разкрити след като на съдебен процес в Манагуа разкаялият се наемник Юджийн Хейзънфъс прави пълни разкрития за механизма на сделката.
Разследващите репортери на “Ню Йорк таймс”, “Лос Анжелис таймс”, “Вашингтон пост” и “Маями херълд” доразкриват незаконната дейност на служители в президентската администрация, които пренебрегват, заобикалят или пряко нарушават решения на законодателния орган – Конгреса.
На 31 октомври 1986 г. бейрутското списание “Ал Шираа” поднася още по-сензационно разкритие. Става ясно, че Рейгъновата администрация тайно продава оръжие на Иран срещу освобождаването на пленени от проирански организации в Ливан американски граждани. Започнатото разследване доказва опитите на Белия дом да спре разкритията по подобие на скандала “Уотъргейт”, когато на заседание в Белия дом президентът препоръчва на замесените “да не говорят за подробностите по случая” и да отстояват позицията, че “няма да се пазарим с терористите” – нещо, което САЩ стриктно изисква от всички свои съюзници.
Прикриването на операцията според “Вашингтон поуст” е подготвено със знанието на президента, което проличава и на пресконференцията на 19 ноември 1986 г., дадена от Р. Рейгън. Въпросите на акредитираните към Белия дом кореспонденти разклащат доверието в искреността и законността на действията му. Дори представителите на консервативните “Уолстрийт джърнъл”, “Ю Ес Ей тудей”, “Чикаго трибюн” са язвителни спрямо измъкващия се с общи фрази президент.
Над Америка надвисва опасността от нов междуинституционален скандал от типа на Уотъргейт, но бързите административни рокади и самопризнанията на съветниците Пойндекстър и Норт, които са осъдени след поемането на цялата вина, спасяват президентството на Рейгън от пълно политическо фиаско.
