хем проста, хем интелигентна

Така е, като ставам късно и пропускам възможността да си изпия кафето с „Денят започва с култура“ – пия си кафето с „Денят отблизо с Мира“.

На Игнажден на гости на Мира Добрева беше Розмари де Мео, която каза някои смислени неща за смисъла и силата на думите – като например, че с „благодаря“ даряваме благо, а със „здравей“ пожелаваме здраве – но сред тях обяви като откритие и една огромна глупост.

Около 25-ата минута Мира Добрева започна да говори за това каква е магията на България, „Кодът на България“:

– Снощи аз го открих по някакъв начин. Това е буквата Ъ в „България“. Звук, който никой друг народ не може да произнесе, но в нашето име го има.

Розмари: Това е старата красива легенда за Авитохол – първият кан на българите, който когато е бил на смъртния си одър, синовете го помолили да даде име най-после на племето, на народа си. И тогава той казал, че ще се наричаме българи оттук нататък, за да може това име никой чужденец да не може да го произнесе и да остане името чисто и свято през вековете. И е факт, като се замислиш, че няма чужденец, който да ни нарича „българи“. Тази комбинация от Ъ, Л, Г и Р, но най-вече Ъ-то, по този начин пречупено, затруднява чужденците да произнесат нашето име и това е ключът на чистото име „българи“.

Или както пише в сайта на Розмари де Мео – „Има всякакви варианти, но е факт, че няма чужд език , на който името ни, българи, да може да се произнесе правилно.“

Сега… Това просто не е вярно. Моят шеф на времето – Дон, който е американец – си казваше „Бългерия“ като пич. Николай ми каза, че когато бил в Щатите на бригада, едно от момчетата, с които се сприятелил – Тибериу от Румъния – го помолил внимателно да произнесе как точно се казва „България“ на български и го повторил отлично. Имайте предвид, че в румънския Л-то е доста по-меко, но нашето Л и комбинацията от Ъ и Л, за която говори Розмари де Мао, могат да бъдат произнесени от чужденец. Дали го правят ежедневно е друг въпрос. Защото „Румъния“ на румънски също не се произнася точно така, а „ромънИа“ – като О и А не стават У и Ъ, защото в румънския няма потъмняване на неударените гласни. Така че не знам за моженето и искането…

Обаче да се върнем на Ъ-то като звук изобщо. В някои езици може и да го няма, но определено българският не е единственият, в който го има. В румънския, за който вече стана дума и за който мога да кажа най-много, защото Николай учи по едно едно време малко такава филология, има два звука Ъ – затворено и отворено, които се отбелязват графически по три начина (Ă, Â и Î) според мястото в думата. Не само, че румънците могат да произнесат българското Ъ, ами вероятно повечето българи не биха могли точно да отразят тънката разлика между техните Ъ-та. Португалският прилича звуково много повече на румънския, отколкото на по-близкия испански, именно заради множеството Ъ-та.

Ето лек цитат за Ъ от Уикипедия:

In Bulgarian, the er golyam ( „ер голям“ ) is used for the phoneme representing the mid back unrounded vowel (IPA /ɤ̞/), sometimes also notated as a schwa (/ə/). It sounds approximately like the ‘u’ in supply [səˈplaɪ].

Тук има и табличка, в която се дават примери за това в кои се среща така наречената междинна средна гласна (шва). Ако не ви се занимава да я отваряте, ще ви кажа, че в таблицата са арабският, българският, кантонският (китайски), датският, английският, немският, корейският, бразилският португалски (като в европейския португалски звукът се произнася и се нарича по малко по-различен начин, но да не изпадаме в подробности), руският, виетнамският и един от езиците, които се говорят в Мали. Интересна е и статията на български, където пише, че шва или варианти на този звук се срещат и в иврит, албански, арменски, санскрит и дори във френския.

Колкото до английския – да, там го има и звукът, който е нещо средно между А и Ъ (така наречената колибка в транскрипциите), но често го има и въпросното schwa (/ə/).  

И не само, че такъв звук в английския има, на пак според Уикипедия, това е най-разпространеният гласен звук!

In English, schwa is the most common vowel sound. It is a reduced vowel in many unstressed syllables, especially if syllabic consonants are not used. Depending on dialect, it may correspond to any of the following orthographic letters:like the ‘a’ in about [əˈbaʊt]like the ‘e’ in taken [ˈteɪkən]like the ‘i’ in pencil [ˈpɛnsəl]like the ‘o’ in eloquent [ˈɛləkwənt]like the ‘u’ in supply [səˈplaɪ]like the ‘y’ in sibyl [ˈsɪbəl]

Докато чаках да си взема палтото от гардероба след концерта на Cinematic Orchestra и супер якия сет на Kid Koala, чух зад себе си следния разговор:

– Аре да ходим в „Пица Хът“.

– Аре не. И се казва „Пица хАт“, престани с тва Ъ. Няма такъв звук в английския!

За мой срам възмутена отидох да чакам палтото си на друго място, вместо да се обърна и да обясня на младежа, че дълбоко не е прав. Ако произнасяме hut като /хат/ на български – щото все пак не може да се мине без известно опростяване на неприсъщите за нашия език звукове като /ʌ/ – как тогава ще произнесем hat – може би /хет/? Съществува и дума het в английския, но тя е твърде непозната, за да я коментирам, затова давам друга група за пример: mutt – mat – met. Ами сега, непознати младежо с добър музикален вкус?

Какъв английски – и какви чужди езици изобщо – говорят Розмари и Мира, не искам и да знам, но днес сутринта, явно убедена, че не само е права, но и едва ли не е сред първите хора, които са научили или осъзнали този впечатляващ факт, Мира Добрева повтори изключителното твърдение, че (вече съвсем се отчаях от недокрай зареденото видео от сутринта и безумно тъпия слайдър, затова цитирам по памет) Ъ е звук, който съществува само в българския и ни прави уникални.

За буквата няма да спорим, то е ясно, но за звука… Едно ще кажа: бЪлшит, уважаеми, бЪлшит!

И един бонус от моите любими –  „Защото Розмари пожела да разкаже своята приказка, ние я поканихме в нашето студио.“ 

P.S. Ще ме извините, че през повечето време говорех неправилно за „звука Ъ“ и че цитирах Уикипедия, а не нещо по-така, но то е с цел да е сравнително по-просто. Щото ако навлезем в точните символи и отворим учебниците по фонетика и фонология, съвсем ще стане батак.

P.P.S. Картинката е от capital.bg

Днес е премиерата на официалния трейлър на „Българ“ на сайта му – balgar.bg (линкът е при Скелетончето) – облечете се официално и enjoy! Също така – ако сте „във Фейсбук“, можете да разгледате снимки от промоционалното пътешествие на Българ на съответната страница. Ето мостра:

А и едва ли такъв гигант на нашата поезия като Евтим Евтимов ще си позволи да копира. Още повече че посоката на тази песен бе дадена в един непринуден разговор. Евтим Евтимов, когото ти вероятно не познаваш, е патриархът на нашата любовна поезия. Преди години хората четяха поезия и аз познавам цялото му творчество. За мен той е духовен баща. Когато той каже нещо, аз няма какво да допълня след него.

и също

“Ако някое продажно братство граби от народното богатство” и “ако някой пред лъжата лази, родната полиция ни пази”. Това не звучи ли като от едно време?

– Това е твоя позиция, която аз не споделям. Песента се ражда, за да възпитава. Въобще изкуството е възпитание.

Веселин Маринов, в интервю на Георги Милков за 24chasa.bg

Не мога докрай да се съглася, че изкуството е възпитание, и изобщо не мога да се съглася, че „химнът на МВР“, който – за разлика от „Икебаната“ – дори не ми беше смешен, е изкуство. Само ще приложа текста (или може би „стиховете“, „поезията“?!) на този гигант на българската поезия и патриарх на нашата любовна лирика (моля? А и какво общо има МВР с любовната лирика?):

Нашата полиция

Ако някой някъде предава своето отечество и слава, ако клетвата за дълг прегази – моята полиция ме пази.

Ако някое продажно братство граби от народното богатство, истината днес е само тази – родната полиция ни пази.

Ако някой вярата убива и престъпниците сам прикрива, ако някой пред лъжата лази – нашата полиция ме пази.

Припев: Хора, подарете цвете, хора, запомнете ни добре! Гордост е да служиш в редовете на България и МВР

Текст: Евтим Евтимов

Много ми се искаше за сравнение да пусна някое стихче, написано от 12-годишно дете, но колекцията ми „Тийнейджър лЬов“ е в Пазарджик. Съболезнования за всички полицаи!

White Christmas е може би един от най-добрите коледни филми на всички времена, като последното не е просто клише, а резултат от факта, че филмът е от 1954 г. В главните роли са Бинг Кросби и Дани Кей, жената с талия като на оса Вера-Елън и класическата Роузмари Клуни (впрочем леля на Джордж). Историята започва с импровизирано празненство, което войници през 44 година си организират на Бъдни вечер, и завършва с много професионално организирано коледно тържество в чест на любимия им генерал няколко години по-късно. А между тях – шоубиз успехи, търсене на подходящото момиче, приятелски полу-мечешки услуги, недоразумения, мащабни декори… и един много сладък „номер“ за това как всички, които би трябвало да танцуват, вместо това „правят хореографии“. „Бяла Коледа“ е изключително мил и приятен филм, който освен всичко друго кара зрителите да си мечтаят за истинска зима и сняг. Някои биха го нарекли кичозен, други – смешно наивен, но ние се изумявахме от танците, пяхме песните, смяхме се, възклицавахме „Ооо“ – точно като по сантименталните филми – и накрая плакахме. Т.е. аз плаках. Ако ви се иска да нагнетите коледното настроениe преди празниците, препоръчвам ви го, наред с Love Actually, „Ирония на съдбата“, „Елф“ и мизериите на Мистър Бийн (най-популярните ги пропускам).

And although it’s been said many times, many ways:

May your days be merry and bright And may all your Christmases be white!

Кратко изречение, което илюстрира колко е добре, че в българския език има неща като пълен член и възвратни местоимения:

Той обича зрителят да вижда себе си в ролите му.

И – за тези, дето обичат да търсят подтекст и да доописват и дообясняват – в случая няма как да стане – това е субтитър – няма място, няма време.

А „той“ е Ал Пачино.:)

Хубава работа, ама… Ticketpro-сташка

За рождените дни на Петьо и Гергана им подарихме музикални ваучери от Ticketpro. В последствие с колегите направихме още два пъти такъв подарък на рожденици в групата. За тях не знам какво е станало, употребили ли са ги или не, но с Жана и Петьо имаме драма. По една или друга причина те едва сега решиха, че могат да отидат на концерт, още повече, че изборът е по-голям – не всичко е DJ-и. Въпросът колко време е валиден този ваучер май го решихме, благодарение на това, че Деси или Стаско се обади да пита – иначе Ticketpro никъде не дават такава информация. Доколкото си спомням, срокът е една година. Дотук добре. Ticketpro обаче са си сменили сайта и вече никъде няма и следа от това, че някога са предлагали тази услуга: Ето откъс от писмото на Джи до „Господари на ефира“: „Изненадах се, обаче, когато в сайта не открих АБСОЛЮТНО НИЩО по темата за ваучерите. Веднага написах e-mail, в който уточнявах съвсем накратко казуса и молех за съдействие. Свикнала съм да общувам по e-mail, но все пак отбелязах, че се надявам на бърз отговор. Отговор изобщо не получих. Изчаках един ден и помолих съпруга ми да се обади, за да попита какво да правим. Той е говорил с Калин Минков, който се е държал учтиво, представил се е, а после е помолил да бъде потърсен на същия номер след 20 минути. След 20 минути го потърсих, женски глас ме уведоми, че не е в офиса и ми затвори. Влязох отнова в сайта и видях, че там има мобилен номер, пред който е написано с големи букви „СПЕШНИ ВЪПРОСИ“. Звъннах и телефонът беше изключен. Отново звъннах на стационарния телефон и помолих момичето да ми се представи. Представи се като личният асистент на Иван Нестеров – Пламена. Помолих Пламена да ми даде на разговарям с Калин Минков, тя отново заяви, че него го няма. Предложих й да ме свърже с Иван Нестеров, или друг по-висшестоящ от нея, с кого да реша проблема. Пламена каза, че всички са на стадиона. В първия момент не разбрах какво има предвид и тя уточни, че след два дни има концерт. Не познавам лично това момиче, сигруно е много мила, но държа да отбележа, че се държа с мен пренебрежително. Казах и, че не мога повече да звъня и смятам за редно когато накой от нейните шефове се върне от стадиона, да се свърже с мен, за да решим проблема и, че така или иначе смятам да пусна жалба до КЗП. Пламена каза: „Ами добре!“ и ми затвори.“ И т.н. Значи от една страна имаме едни хора, които сами рекламират мега яка идея за подарък. От друга страна – хора, които са направили такъв мега як подарък (неведнъж при това). От трета – хора, които са получили този мега як подарък. Вторите и третите обаче са прецакани – аз реално съм подарила някаква нищо незначеща хартийка, а сестра ми е получила такава. Само Ticketpro са напред – взели са пари за нещо, което не са доставили, осигурили и пр. И си траят. Покриват се и чакат бурята да се размине, извиняват се със заетост, с концерта на Мадона, позволяват си да са някакви други с клиентите си, а не мега услужливи. Да са „pro“, колко да са „pro“?

Открих в другия компютър дългоочакваната от Цанко например трета част на пътеписа си за Милано, която така и не съм довършила и сложила, та затова реших – тъпо, не тъпо – да пиша за Духа на Бургас сега. Да започнем от палатките. Албенчето вече ме беше предупредила, че са черни, но не очаквах да са толкова нагъсто и така брутално директно под слънцето. И толкова малки. Но нали имахме две! Не си бяхме взели помпата за дюшеците и ги надувахме с уста, което доведе до кратковременно напушване. След като сложихме дюшеците, носовете ни почти се опираха в тавана на палатката, а за краката… е, ще кажа само, добре, че цял живот имам комплекс, че са ми къси.:D След това тръгнахме да се разхождаме из фестивала и събрахме един милион рекламни боклуци, сред които чудна гривна от списание „Тя“ и четири списания за плажа, на които в понеделник се смяхме до сълзи, псевдо перца за китара и значки от кампанията I fight poverty.eu и шест презерватива Loop (!). 1. Не е виновен тоя, който яде баницата… Да, не са простаци тия, дето уж бяха на концерт на Faith No More, пък всъщност се държаха все едно са на парти – разправяха си шеги, хилеха се или се уговаряха къде ще ходят по-късно. Просто звукът беше толкова смотан там, където бяхме ние, че наистина можехме да си говорим без изобщо да крещим, което не е нормално за концерт, все пак! Истината е, че всички, с които се видяхме след това, са избухнали от кеф и твърдяха, че проблемът ни е бил, че сме били много назад. Но на концерта на Dreadzone по-рано същата вечер с Николай бяхме седнали точно до въжетата, които забраняват влизането в морето, и си крещяхме – така че явно потенциалът го е имало. Пък и не можеш да правиш концерт на плажа и на част от тоя плаж хич да не си личи, че има концерт. Т.е. личеше си – тупчитупчито от хаус сцената беше доста силно. С две думи – концертът беше доста як, но ние разбрахме много малко от него. След това разочарование и след като преди това бях изпаднала в сериозна депресиоистерия, заради едни хора, които ще назова само с кодовото име „братовчедите на Николай“, слава Богу, случайно срещнахме Марио и Браво, Петре! и изведнъж ни стана някак приятно. Те отиваха да ядат, ние нещо се помотахме, а на път към тях срещнахме и други alumni от Английската, благодарение на които впоследствие оцеляхме. 2. Катмания Катмания е едно от трите отворени места за ядене между 3 и 5 сутринта в Бургас. Въпреки че градът беше видимо залян от зомбита от цялата страна, собствениците на заведения и закусвални там категорично отказаха да следват мотото „ден година храни” и пред въпросните три заведения опашките бяха огромни. Катмите се чакаха между 40 минути и час, а пейките пред хотел „България” бяха пълни с хора, които явно нямаше къде да спят. Ние – гъзарите – тръгнахме да се прибираме към палатките си в Tuborg Camp-а. 3. Трите хора на трагосите Минахме през къмпинга на „простосмъртните”, за който преди това бяхме решили, че определено е по-добър от нашия – и през оранжева палатка сутрин на плажа слънцето пече ужасно, но поне си я слагаш където искаш, а вътре в нея има място да протегнеш. Оказа се обаче, че и там е доста шумно, а на всичкото отгоре организаторите са осветили целия къмпинг като затвор – с огромни прожектори. Някои оптимисти се опитаха да ни убедят, че може би идеята е да си намериш палатката по-лесно. Хм. Да не излезе, че съм лигла – все пак, отишла съм на музикален фестивал, на палатка, безплатно и може би не трябва изобщо да се оплаквам. Мога да спя на шумно, независимо дали до мене дъни реге, салса или рок. Но комбинацията от трите беше малко зле, честно казано. Преди Николай да си отиде в своята палатка, стигнахме до извода, че не можем да останем там още две нощи и трябва някак си да се спасим. 4. Рано пиле рано пее Станах в осем и половина, палатката на Николай беше заципена, което ме изненада, но като се изправих, видях, че си изнесъл дюшека на открито и спи като труп. Тръгнах към химическите тоалетни, но тъкмо ги почистваха. Чичкото беше супер старателен и съответно процедурата отне около час, през което време аз се опитвах да не заспя на пейката, на която чаках. Привиках и Николай, проснахме си спалния чувал под дърветата до реге сцената и зачакахме. След като вече можех да се възползвам от това чудо на техниката, оставих Николай да търси спасение. То дойде от въпросните alumni – Адаша Пешо, Пано, Хасен и Криси . Тримата последни щели да ходят на Dimmu Borgir в Каварна и освобождавали за една вечер стаята си в семеен хотел в квартал Крайморие. Наслада и разкош! 5. Всички щастливи семейства си приличат Като имаш чудна стая, мили хазяи (- Приятно ми е. Мария. – Мария? Честит имен ден тогава!), легло, баня и тоалетна, дори телевизор, какво да пишеш тогава? Пихме Бургаско, ходихме на плаж, ядохме, къпахме се, спахме… Наслада и разкош! Бяхме наясно, че няма да ходим на Fun Lovin’ Criminals, но преди De Phazz седнахме в Морската на Варна с Адаша и Марио да се черпим с метна със спрайт и ореховки. Наслада и разкош! Не изглежда да е било весело, но беше, хаха. Марио след трип до храстите: 6. Старата любов ръжда не хваща На следващия ден решихме да отидем до любимия ми Созопол. Трябва да ви кажа, че допреди за пръв път да отида с Николай на Дружба (или Константин и Елена) бях ходила на море почти изключително само в Созопол. Там и в Пазарджик мога да кажа, че се чувствам най у дома си – мога да си бродя из улиците независимо от часа и да се чувствам отлично. Флагът беше червен и предпочетохме централния плаж пред Харманите, за да сме по-близо до кръчмите, респективно до ментата и спрайта. Снимахме се за доказателство и за Фейсбук: Снимахме странна табела (четете внимателно и сравнете с английския вариант): Снимахме се за семейния албум, а някаква лелка ни влизаше в кадрите: 7. Артерия и дългоочакваните малоумия от Бургас Артерия си беше екстра, както и се очакваше. 20 години на сцената, също като Графа. Впрочем Графа яко го нахраниха Светльо and the Legends. Брандиран – чанта от Балчик, гривна от Бургас, тениска с грамофон и „чурек” в ръка. Открихме закусвалня с бележка „Всички закуски по 60 ст.”. Николай се двоумял между „софиянка” и „чурек”. – Какво е „софиянка”? – Ми… как да ви кажа… със сирене. – А „чурек”? – Ами… пак със сирене… Det blev чурек.

Как се продават билети за турнето на Слави в Бургас.

8. When I grow up, there will be a day, when I go to Bulgaria and the audience blows me away Clawfinger, милинките, се побъркаха от нас. Изтрещяха, не можеха да повярват, повтаряха, че пак ще дойдат… Концертът беше отличен, ние заехме стратегически места на няма и десет метра от сцената и като изключим някаква tipsy кака, която куфееше и си топеше растите в бирата на Николай, съседите ни бяха приятни. Имаше леко пого, от което аз изпаднах както винаги в крайно забавление и смях – хем изпитвам лек ужас, че ще ме смачкат, хем ми се ще да вляза… И така, поскачахме, попяхме, покрещяхме – идеално! После отстъпихме леко встрани, взехме си бири и зачакахме The Crystal Method. 9. Наркомани, мани, мани След Clawfinger публиката беше толкова екзалтирана, че започна да скача и да пее, още докато ни подгряваха с Prodigy. Николай пита „Тия пък защо подгряват с конкуренцията на Crystal Method?” Трябва да ви кажа, че съм твърдо за конкуренцията. Слушала съм Crystal Method и мисля, че са ми харесвали… Дори имам теория – има едно парче на Crystal Method с Filter, където в клипа, разбира се, се набляга на вокалиста на Filter – теорията ми е, че той се казва (първо име) Кристъл (второ име) Метъд, а всички останали са Филтър. Но така де – излязоха някви странни чичковци, от които единият просто чичкав, но другият – супер грозен и неприятен, облечени със сака, и започнаха да пускат страшни изтрещелки. Чувствах се досущ като на Go Dutch сцената. Тръгнахме си. 10. Misc И пак така – в Бургас пак нямаше храна (предишната вечер издирвахме МакДоналдс, за да не умрем от глад), затова се прибрахме в Крайморие. Близо до плажа там има една будка, където един чичо-дядо седи до сто часа, завил си краката с хавлия, гледа Нова телевизия и прави пици за горките хора.:))) Не искам да съм гадна, това му е едва второто издание на фестивала, но се радвам, че не платихме за него. Бих платила за Clawfinger и вероятно за Faith No More и сигурно щях да се изкефя, ако се бяхме намляли в мелето (и ако не бях припаднала, разбира се), но като цяло за мен там имаше твърде много минуси. Палатките, храната (вътре в самия фестивал продаваха сандвичи, но бяха по сто лева, както и всичко друго), не ти дават да си внесеш дори вода, което си е простотия, и изобщо – защо са ти „100+ artists”, когато огромната част от тях са абсолютен пълнеж, а друга огромна част са си практически отделни фестивали (като Go Dutch бруталното хаус малоумие и още по-high хората на салса сцената, които танцуваха и провеждаха уроци почти по 24 часа в денонощие (много обичам да отварям безкрайни скоби – всъщност „Добре дошли на второто издание на най-прекрасния фестивал за музика… Духът на Бургас” е цитат от единия от водещите на салса сцената, който получи някакъв „БНТ moment” и започна да представя „невероятния ансамбъл за латино танци от читалище…” примерно))? Обаче беше страхотно и – наречете ме сантиментална, но ето я отново причината да не искам да ходя нито да уча, нито да работя никъде другаде освен тук – не е важно къде си, а с кого си! Море, любов, ментичка със спрайт и чудни приятели – какво повече му трябва на човек!

Вчера беше официалното откриване на 13-ия София Филм Фест. По стечение на обстоятелствата имах покана за събитието. Облякох се изключително фестивално с пелерина, сребърни обици и фестивална чанта, която не побира нищо. Публиката, събрала се пред входа на НДК, издаваше признаци на фестивална еуфория, граничеща с истерията. Изключително много хора се бяха събрали между двете машини за пуканки, вероятно защото това е най-лесното място да се намериш с някого в тълпата. А самите пуканки подозрително миришеха на кебапчета. След като билетчетата ни бяха скъсани от крайно невежливи и нефестивални младежи, влязохме в Зала 1, където оркестър свиреше мелодията на фестивала на рипийт. Откриването започна с думи на шефа на НДК Христо Друмев, който обясняваше колко всички трябва да се радваме и колко е прекрасно всичко. В действителност обаче домакинът НДК сякаш работеше не за фестивала, а срещу него. Първо, по време на излъчването на филма, с който откриха фестивала – „Козелът“ – залата дискретно, но осезаемо кънтеше от нещо като чалга дискотека. И второ – и по-потресаващо – на излизане, след като ни посрещнаха стотици шуби (в първия момент помислих, че това е гардеробът за гостите на фестивала и подозрително много жени имат еднакви кожени палта), застанах пред едно огледало, за да си облека фестивалната пелерина. Един господин дойде до мен и каза „Заповядайте напред, нямате право“. В първия момент не го разбрах – „Нямам право какво?“. Нямам право да се оглеждам в огледалата! Казах му, че наемателите на щандчетата са можели да завъртят огледалата наобратно, за да не заблуждават хората, че могат да ги ползват, след което той започна да ми говори на ти, че не на мен, а на него ще му правят проблеми. Ясно… „Фестивална атмосфера“ и още как… Но да се върнем на откриването. Най-интересното от думите на Стефан Китанов беше, когато каза „Нека сега да видим клипа на 13-ия Международен София Филм Фест!“ И видяхме клипа на 12-ия Международен София Филм Фест – в тоалетната на НДК и пр, вероятно сте го виждали и по телевизията. Потресът ми обаче се удвои, когато след клипчето публиката започна да ръкопляска – на кое? На факта, че ни пробутват нещо отпреди една година? На актьорските умения на момичето, което може да е, а може и да не е Елен Колева? И за разкош Стефан Китанов отново се появи и каза – „Това беше премиерата на клипа на 13-ия София Филм Фест!“ (ръкопляскания) Премиера, значи… Явно аз не знам какво значи тази дума. Друга забавна част от думите на Китанов беше еуфоричното споделяне на факта, че в Зала 1, Люмиер и Дом на киното вече има Dolby Digital (бурни ръкопляскания). Малко по-късно, преди да започне „Козелът“, видяхме клипчето на Dolby Digital – знаете го, едни хора дрънкат с ключове, блъскат някакви капаци от кофи и идеята е да „усетим разликата“ или нещо такова. Смяхме се на глас. Това беше като да пуснеш софтуерните тестчета за звук пет по едно на вградените колонки на лаптопа си. Дочакахме филмът да почне все пак. И така – новият български филм „Козелът“. Накратко става дума за младеж на двайсет и няколко години, който притежава наследствен имот някъде в планината, където е скрито някакво тракийско съкровище. Пазителят на съкровището е един черен козел, който обаче изглежда иска младежът (Йона, впрочем) да го открие. Козарят Анани, самонастанил се на имота на Йона, също иска да открие съкровището, както и една циганка (чисто бялата актриса Любов Любчева, боядисана с оранжево), както и американка (Ема), която пее български народни песни в хор, и съпругът й Румбата – диригент на хора. Иначе симпатичната идея на филма, където се съчетават елементи на приключенски филм, на нещо като магически реализъм, любовна история… – е абсолютно съсипана в нелепи решения на сценаристите, сценографите, режисьора, монтажиста и актьорите. Повечето герои са някакви напълно измислени хора, които нямат минало и заради това и развитието им седи абсолютно нелогично и недостоверно. Анани в самото начало на филма разправя как го е страх от „тенеца“, как той го преследва и иска да го нарани, за разлика от духа на майка му, който е по-миролюбив, въпреки че – забележете! – той е заклал майка си в пиянско изстъпление. И този… изверг, да кажем, в последствие трябва да мине за малко откачен, но сърцат, добър, нормален човек. Или Йона – когото в началото Козелът преценява като добродушен човек, в последствие се оказва някакъв войнстващ националист на ръба на скинара, който мрази циганите (което не му пречи да спи с циганката без дори да се замисли) и гадните „туристи-терористи“, а след още трийсетина минути екранно време се променя дотолкова, че вече смята, че суичърът с карта на България и надпис „България на три морета“ е нещо срамно, един вид някакъв парцал, който трябва да се скрие или хвърли. Още по-нелепото е, че този 20 и няколко годишен човек, който в началото работи в някакъв оркестър някъде на морето и разказва, че е искал да се занимава с културен туризъм, не знае нито една дума английски! Нито една! Не „hi“, не „bye“, не „nature“, „dress“, нищо. (Явно обаче тоталната му липса на връзка с века, в който живее, не му пречи да направи снимка на американката с нейния мобилен телефон. Хм.) Ако героинята беше датчанка, унгарка, китайка – ок, дори ако беше британка със специфичен регионален изговор – добре, но тя е американка. Изглежда Йона никога не е гледал телевизия, не е стъпвал на кино, не е отварял вестник или списание, реално дори на е влизал в голям град. Изобщо тази липса на логика (освен липсата на информация „в кой век живеем“) граничи с подигравка с публиката. Филмът е изпълнен с нелепици, които не могат да заблудят и тригодишно дете. В един момент например Анани обяснява на американката и мъжа й, че колибата им е направена от консервни кутии от кучешка храна, оставени от някакви италиански туристи, които дошли с кучетата си. Оставям на страна въпроса кой ще си играе да реже и после да заварява доста малките кутии от кучешка храна, защото по-интересното е, че „колибата“ видимо е направена от тенекии от сирене, върху които – ! – са залепени изрязани правоъгълници от (гранулирана) храна за кучета Darling! (Явно авторите са разчитали никой от публиката да не гледа куче, нито впрочем да е влизал в магазин. Всъщност сигурно има такива хора, щом Йона е такъв…) Когато Румбата предлага Ема, Анани и циганката Иванка да сготвят агнешко, а Йона да реши коя манджа му харесва най-много и да награди победителя като му изпълни едно желание, се оказва, че в колата (впрочем твърде добре измита като се има предвид, че се катерят по планински пътища с нея) или в ремаркето (също толкова ново и чисто) американката и мъжът й имат освен газов котлон, тенджери и черпаци, също десетки подправки, включително бял пипер, както и портокали!, които Ема слага в агнешкото. Но когато идва време Йона да опита ястията, го прави с бяла пластмасова лъжичка. Комизмът на персонажа Анани още при първото му появяване е подчертан от факта, че перчемът му е боядисан в бяло-зелено-червено. Как и кога, и защо явно минават дни наред, а спреят не се отмива и не избелява – това няма никога да разберем. По всичко личи, че колибата на Йона е някъде високо по чукарите в планината, докато в един момент Ема – обидена и провокирана от Йона – не забелязва на не повече от 50-ина метра и явно малко по-нависоко от мястото, където се намират те, селска улица с къщи от едната страна, а по улицата – няколко възрастни селянки, които пеят народни песни. Видение ли е това, визион ли, мираж… Подигравка е и това, че една шега („Който е бил с циганка, огънят му винаги ще се запали, а който не е пипал циганка, само ще му дими в лицето“) беше повторена точно пет пъти – изглежда екипът силно подценява зрителите си и им дава достатъчно време да я схванат, макар че хората се засмяха още на първия път. Любим момент за мен си остава този, в който след като „се сближават“ (хехе) с Йона, Ема трябва спешно да отиде да спасява мъжа си, докато Йона остава. Идеята е да се използва т.нар. dolly zoom, ефект, който аз много харесвам, макар че изглежда в киното вече го смятат за клише. Накратко камерата се приближава или отдалечава от обекта върху количка (dolly, или фарт на български) и се създава впечатлението, че фонът се отдалечава или респективно се приближава. (Аз винаги свързвам този ефект с епизода на Мистър Бийн със стридите.) Идеята е чудесна, докато изпълнението буквално ме събори от смях. Цялата плавност, която всъщност е в основата на ефекта, си беше отишла за сметка на серия резки движения, които напомняха ефекта от блица в дискотеката. Продължителен кадър, насечен, нелеп и на всичкото отгоре Ема не издържа, връща се, прегръща Йона, тръгва отново, отдалечава се – и айде пак! – същият dolly zoom втори път! За финал – явно открили съкровището, Йона и циганката са отворили музей, в който показват тракийските… неща. Чуваме звук от звънене по Скайп, Йона оставя туристите на Иванка, взима си лаптопа Sony Vaio (наблегнато е няколко пъти, да не би някой да не види), качва се на скалите, където има невероятно добра интернет връзка, за да си говори с Ема – тя на български, той на английски. (ръкопляскания и разчувствани възклицания). Плюс ужасни субтитри (преводът според финалните надписи е дело на четирима души), плюс – но това вече е проблем на Зала 1, а не на филма, защото същото видяхме и на прожекцията на „Да бъдеш Джейн Остин“ – тотална липса на фокус в едрите планове. След прожекцията режисьорът Георги Дюлгеров представя част от колектива. Лично аз ръкоплясках най-силно на момчето и момичето, които са отговаряли за козлите. Но Иван Бърнев беше аплодиран сякаш е минимум Джони Деп.

Дали след толкова писане бих могла да кажа „Без коментар!“? Май не… Благодаря ви за вниманието.

P.S. http://www.kozelat.com/