Имало едно време едно дете, което започнало да разбира света около себе си почти веднага след раждането си. Дали това било дарба или проклятие?! Не знам! Детето си измисляло приказки, в които да живее. Приказки, в които да се скрие, когато нещо не му харесвало или когато нещо го плашело. А пък нещата, които не му харесвали и го плашели, взели да стават все повече и повече. И така… детето започнало да живее там – в света на приказките. Дори си измислило вълшебен телефон, по който да се обажда и да вика приказните герои при себе си. И те винаги идвали.
Хората мислели детето за доста глупаво и изостанало, защото говорело малко и изглеждало, че не разбира какво става около него. Хората се убеждавали един друг колко бавноразвиващо се е това дете, а то трябвало да слуша всичките им унизителни коментари за собствената си изостаналост и това го карало да се затваря все повече и повече в собствения си свят. Света на неговите приказки.
Говорело си и дружало с приказните герой, които постоянно му идвали на гости. Идвали му на гости когато родителите му се карали, когато го биели в училище, когато му се карали за някоя беля, когато учителите го наказвали. Обаждало се по приказния телефона и така всичко се оправяло веднага!
Един ден родителите му го оставили само в къщи. От рано сутринта чак до късно вечерта. И точно в този ден се случило нещо ужасно: нещото, което големите наричат електрическа мрежа, взело, че подпалило в кухнята една памучна кърпа, която се намирала до други неща, които се намирали до трети неща и се оказало, че те всички горят доста добре. Детето видяло това и, понеже винаги му казвали (поне сто пъти), че трябва да се обади в пожарната в подобен момент, решило, че трябва да извика смелите пожарникари, за да спасят него и къщата. И взело телефона. Но своя собствен вълшебен телефон (той бил светло зелен на малки червени точки и сини дъги) и започнало да звъни в пожарната. Но там никой не вдигал. Този телефон можел да се свързва само с вълшебните герои от приказките, но страхът накарал детето да забрави за това. Забравило също, че трябва да вземе другия телефон (той бил черен) – този, по който родителите му говорели, за да се обади в пожарната!
И така на помощ му дошли само вълшебните герои.
Но те явно не знаели как да изгасят пожара или да спасят детето (сигурно защото били приказни герои… не знам).
И така: детето се сгушило в един ъгъл, заобиколено от приказните герои, които му пеели и му разказвали приказки. Първо много се страхувало и много кашляло от дима (но не викало за помощ). Било много горещо наоколо и страшно. Детето кашляло все повече и повече. Треперело от страх, сгушено в ъгъла и чувало пукането и тътена на огъня, който ставал все по-голям и страшен и все повече се приближавал. Усещало ударите на малкото си сърце, което биело бързо като крилата на врабче.
Скоро обаче детето се успокоило. Дори му се доспало и жегата започнала да му се струва като топла прегръдка. Унасяло се все по-дълбоко и по-дълбоко в дрямка. Дрямка, която никога не била толкова силна, както сега. Огънят бил приятен вече и страхът го напускал. Колкото по-близо идвал огънят, толкова по-дълбоко заспивало детето и чувало само успокоителните гласове на вълшебните герои…
Още от Алекс Томов търсете ТУК и ТУК
