Художничката Милена Йоич е между най-колоритните и впечатляващи образи на столичната бохема. По времето на соца редица известни мъже се домогват до нейното внимание, но тя избира Харалампи Трайков за съпруг. След неговата трагична загуба Милена се сприятелява с писателя Росен Босев. По-късно той загива също трагично. Следващият й близък мъж е художникът Огнян Фунев, с когото много се разбират, но и той си отива съвсем нелепо. Когато се жени за Харалампи Трайков, за нея, както и за него това е втори брак. Първият й съпруг е художникът Здравко Мавродиев, с когото живеят и творят известно време в Париж.
Но се разминават по редица въпроси и Милена решава да се прибере в България. Тук среща Харалампи Трайков. Вече е разведен. Той е главен редактор на “Земеделско знаме”, а тя е от стар земеделски род Попиванови. Майка й е известната артистка от Народния театър Лили Попиванова, а баща й – прочутият сръбски журналист Момчило Йоич.
Съвсем млад, Йоич става кореспондент на вестник “Политика” в Ню Йорк, за който по-късно ще напише книга. Той е сред първите европейски журналисти, взели интервю от Рузвелт. Йоич постига невъзможното – успява да интервюира Дисни, известен като мълчаливец, който никога не дава интервюта. Не само че му дава интервю, но и му подарява свои рисунки. Една от тях става емблема върху рекламните фланелки на вестник “Политика” за юбилейните им тържества.
Именно от Щатите младият журналист пристига в България, за да бъде кореспондент на вестника си за Балканите
В София той се влюбва от пръв поглед в Лили Попиванова, кум им става Илия Бешков, с когото Йоич се сприятелява още с пристигането си.
Милена Йоич заминава за Париж след промените, там твори и живее двайсет години.
Но от четири години си е отново тук. Консултира сина си Момо Трайков, който ръководи в съдружие галерията “Париж-Москва” в София.
– Как мина рожденият ти ден?
– С напредването на годините дамите спират да имат рождени дни. И аз така. Да добавяш години, никак не е за афиширане. Прекарваме го със сина ми, в семеен кръг.
– А подаръци?
– Кой не обича подаръци. Мъжът ми Харалампи ми подаряваше много неща, красиви. Росен Босев ми донесе от Ашхабад за рождения ми ден оригинално колие, авторска изработка, беше дал всичките си пари за него. Пазя го и го нося. Точно днес, навръх рождения ми ден, преобърнахме къщата, за да търсим едно мое изгубено бижу, а наместо това намерихме писмата на баща ми. Открихме ги в една стара чанта, писани по време на войната до мен и сестра ми Янчето. Това е най-прекрасният и скъп подарък, който можех да си пожелая. Четем ги на глас. Ясният му почерк… Толкова е странно и вълнуващо.
– Разкажи за баща си, той е легендарна личност и неслучайно името му е сред стоте най-известни личности на Сърбия от миналия век.
– Вестник “Политика” е институция в Сърбия – излиза от 1904 година, създаден от братята Рибникар. Баща ми успява да вземе интервю и от кмета на Ню Йорк –Фиорело ла Гуардия, “демократ от главата до петите”. Открива и Боб Рипли, известен с рубриката си “Вярвай, ако щеш”. Рипли рисувал и пишел за куриозни неща, търсели го от цял свят и откупували правото му да го печатат. Днес това не може да се случи, да станеш милионер от договори за публикуване на куриозни репортажи. Днес всичко е копи-пейст.
Да “хванеш” Рипли, било невъзможно. Живеел между две пътувания, заобиколен от секретарки и техника. Но същият този Рипли един ден разхожда Момчило Йоич из луксозната си къща и вечеря с него. И все подмятал думата, която знаел като балканска: машала.
– Кои са приятелите на баща ти в София?
– Той бързо намира общ език с изтъкнати български творци – Константин Петканов, Димитър Димов, Петър Увалиев, Пенчо Георгиев, Петър Станчев… Йоич всеки ден предава за първа страница на вестника си новини от България и анализи за Балканите. Изпраща новини и за американските вестници. В една от статиите си баща ми прави ироничен анализ по повод тридневния престой на западни журналисти и техните коментари за ситуацията на Балканите: “Интересно откъде ли са почерпили сведенията си. Сигурно от баровете и от такситата, с които ходят на срещи при министрите”. И цитира западен журналист, който признал, че е взел информацията си от таксиджията.
Младият журналист има весели репортажи за разликата между белградската “кафана” и българските сладкарници, за киселото ни мляко и бацилус булгарикус
Разказва за вечерния живот в София, където след десет часа настава мъртва тишина, а точно тогава в Белград започва животът. Май че и днес е същото.
В рубриката му “Писма от София” наред с текста има и карикатури от Илия Бешков. Йоич е откупувал творбите му и благодарение на това днес “Политика” разполага с богат Бешков архив. Приятелството им е толкова голямо, че Бешков не само става кум на сватбата му с 18-годишната Лили Попиванова, но и кръщава двете му дъщери – Яна и Милена.
Когато заминават с майка ми в 1941 г. за Белград, понеже югославяните казват “не” на германците за присъединяване към пакта, баща ми като журналист е арестуван, защото е антифашист. Вкарват го в затвора в Грац. Този затвор бил много тежък и когато им казвали, че може да ги преместят в Дахау, те, като не знаели какво е концлагер, си мечтаели да ги преместят там. По-късно Йоич пак е арестуван заради карикатурите на Бешков, които си бил окачил в квартирата.
Ето какво пише самият той: “В квартирата, където живеехме в Белград, се настани немски майор. Бдителният офицер вика Гестапо и при арестуването ми каза: “Вашите карикатури добре ви охарактеризират”.
На стената висяла карикатурата на Бешков – футболно игрище, на едната врата Джон Бул, олицетворение на Англия, на другата врата е Сталин, а в средата ритат топката с пречупен кръст – Хитлер. Отдолу пише: Играта се играе, докато топката се спука.
След като излиза от затвора, немците предлагат на баща ми да работи в техния вестник. Той помолил за отсрочка. Успява да се прехвърли нелегално в София. Крие се няколко месеца при жена си. При една блокада го намират и изпращат на лагер в Даръ дере, днешен Златоград.
После го екстрадират с полицай, който, за щастие, не го завел в немската комендатура в Ниш, а в българската. А там бил мобилизиран учителят по латински на майка ми Лили Попиванова, който го пуска, и така Йоич отива отново в Белград и живее под чуждо име. Остава жив.
Интервютата на баща ми с европейски и американски творци се препечатват и след Втората световна война, но без неговия подпис. С нещо е предизвикал силните на деня, които се произнасят “Този вече не! Никога!”.
Йоич се издържа като коректор, лектор, преводач от английски, руски и гръцки. Умира сломен, едва на 53 години. Погребват го с почести, каквито заслужава като голям журналист.
Преди десет години писателят Душан Славкович публикува в “Политика” 40 статии в подлистници, почти всички са в памет на моя баща. Чрез нас, неговите две дъщери, той е вече наполовина българин.
Там пише “Той ни даде урок по достойнство на журналистическото перо и по достойнство на човек”.
– А ти как живееш днес?
– Имам безброй спомени, срещала съм се с Марчело Мастрояни, с Франсоаз Саган, писателят Момо Капор ми е посветил цяла глава в последната си книга, виждала съм отблизо десетки истински знаменитости… Правила съм изложби в най-реномирани зали в Париж, даже и в Лувъра, продавала съм успешно картини. Има какво да разказвам, никога не е скучно в моята компания. А и днес животът е интересен, когато си с умни хора.
Савка ЧОЛАКОВА
