Анализ на стихотворението „На прощаване в 1868“ на Христо Ботев

1
Добави коментар
tynka
tynka

ХРИСТО БОТЕВ
(1848 – 1876)

1868г. – годината на написването на стихотворението “На прощаване” сварва 20-годишния Ботев в Браила. За България този град е особено важен, тъй като се превръща в средище на българската възрожденска журналистика, книгопечатане и театрално дело, както и българската революционна емиграция.

Христо Ботев – синът на Калоферския учител Ботьо Петков – пристига в Румъния през 1967г. и през следващите десет години е сред ония себеотрицателни хъшове, които Иван Вазов описва в повестта си “Немили-недраги”. Животът му е изпълнен с лишения и мизерия, но и с мечти и вяра в освобождението на България. Събрат на Любен Каравелов по перо, Ботев се утвърждава като изключително талантлив поет и публицист. Той се сближава с четниците на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, живее с Васил Левски в запустяла мелница край Букурещ. Мислите, творчеството и дейността му са неизменно свързани с идеята за освобождението на Отечеството. Големият поет и революционер не остава съзерцател на събитията – той се записва в четата на Жельо войвода, която е трябвало да премине в България, но поради липса на средства това намерение се осуетява. В такава атмосфера се ражда стихотворението “На прощаване”, което има широка популярност не само у нас – то е първото Ботево стихотворение, преведено на руски и се превръща в популярна песен още преди Освобождението. Това е още едно свидетелство за силата и въздействието на тази безсмъртна творба – изповед на една изключителна по своя дух личност.

“На прощаване” е творба, изградена като монолог, който в същото време носи белезите на диалога, защото говорещият се обръща непосредствено към своята майка. Лирическият герой не говори само за себе си и за майката, за тежката чужбина и поробения край. Той споделя, изповядва най-съкровеното, за да намери разбиране и да получи опрощения от майката за своя избор. Целта на лирическия герой е още по-висока – той иска да убеди майката в правотата на своя избор и най-важното – да я подтикне към действие. Затова може да се говори за различни речеви действия: споделяне, изповед убеждаване, подтик към действие. Доказателство за това са многото глаголи във повелително наклонение: “не плачи”, “не тъжи”, “проклиняй”, “прости”, “прощавай”, “излез”, “кажи” и др. И ако в първата смислова част на стихотворението най-силно като речево действие се проявяват споделянето и убеждението, то във втората, която очертава алтернативата в бъдещето на героя, определено основното речево действие е подтикване на другите към действие.

В първата смислова част на стихотворението лирическият говорител изповядва най-съкровеното в своята душа пред най-близкото същество за всеки човек – майка. Към нея той отправя своите прощални думи, които целят да я убедят в правотата на решението му. Още в началото на творбата се забелязват много характерния за Ботев бунтарски по своята насоченост конфликт, който сблъсква традиционната представа за майката – даваща и закриляща живота на своите деца, и позицията на лирическия говорител, който изисква от майката съпричастие в едно дело, водещо към смъртта. Този конфликт поражда драматично напрежение в творбата.

В цялата първа смислова част в речевото поведение на лирическия герой се открива, от една страна, желание да се съобрази с майчиното чувство, да разбере майчината тревога и болка.
Твърде бързо след нежно изразената синовна загриженост следват контрааргументи – лирическият герой противостои на вече изреченото, изисквайки от майката да надмогне майчиното си чувство и на свой ред да разбере нетърпимостта на сина към робството, причина за неговото изгнание. И доводите му звучат убедително:

Но кълни, майко, проклиняй,
таз турска черна прокуда
Но кажи какво да правя
кат си ме, майко, родила
със сърце мъжко, юнашко

Не жалба, не плач, а проклятие изисква лирическият герой от майката. Нещо повече – основание за своя път той търси в образа на самата майка – тя е тази, която го е родила “със сърце мъжко, юнашко”, тя е първоизворът на неговата нетърпимост към робството. Така в първата смислова част на творбата сложна са вплетени чувството на любов към майката, към бащиното огнище, към либето, към бащата и братята и чувството на изключително силна омраза към робството, осквернило родното, разпростряло скръбта върху него. Затова толкова често тук се срещат думи и изрази, които говорят за нещастие и скръб: “немили, клети, недраги”, “скръбно сърце”, “черни чернеят”. Именно на тази мрачна робска действителност противостои лирическият герой, който споделя: “ та сърце, майко, не трае/ да гледа турчин че бесней/ над бащино ми огнище”.
Героят говори силно емоционално, със страст, с любов и омраза. С любов са назовани скъпи за него неща, които в съзнанието му имат стойност на ценности – “бащино огнище” – символ на родината, “баща и братя”, “либе хубаво”. В тази част на творбата героят разкрива пред майката, че той, отхвърляйки робството, е избрал като най-висока ценност за себе си свободата. Причините за този избор са собственото му свободолюбие, синовната преданост към народа и най-близките си.

Аз вече пушка нарамих

и на глас тичам народен

срещу врага си безверни.

Там аз за мило, за драго,

за теб, за баща, за братя,

за него ща се заловя…

Наблюденията върху първата смислова част на стихотворението довеждат до извода – свободният избор но лирическия герой да поеме пътя на борбата е в името на свободата на другите – на своя народ, на своите близки.
Втората смислова част бележи промяна във времето, с което се свързват преживяванията и размислите на лирическия герой. В първата част времето е представено като настояще и е концентрирано спрямо едно предстоящо съдбовно за бунтовника събитие: “Ах, утре като премина през тиха бяла Дунава!”.
Втората част се обособява в цялостния текст чрез промяната на времето – мислите на лирическия герой се отправят към бъдещето и чертаят два възможни изхода от избрания път: саможертвено смърт или щастливо победно завръщане в родния край. Ако в първата част са представени мотивите на бунтовника за напускането на дома и за излизането на пътя на борбата, то втората част говори за завръщането. Това завръщане има две алтернативи. Ако загине героят ще за “завърне” чрез разказа на майката или чрез юнашката песен, която също ще разкаже как е загинал. песента придобива смисъл не само на памет за падналия в името на свободата, но и на мощно оръжие, което продължава делото му и по този начин го обезсмъртява.
Алтернативното бъдеще в художествения свят на творбата е представено в две конкретни картини. В първата – завръщането на бунтовниците без героя, основният смисъл насочва към саможертвата. Болката и скръбта на близките за загиналия са предадени чрез реакцията на майката и на либето. Чрез характерния за Ботев контраст психологически въздействащо е представено сцената, в която веселото хоро се противопоставя по смисъл на тихата, но дълбока скръб на близките.
Центърът на лирическото изживяване във втората част на творбата е свързан със саможертвата на личността и с нейния смисъл а другите. Тук Ботев изгражда една наистина удивително силна картина на юнашката смърт, напомняща българските хайдушки песни. Поетът използва и познати от тях образи – “черни кърви”, “черна земя”. Черният цвят в тези словосъчетания има символно значение. Не само за българина, но и за европейския човек черното е символ за безутешна скръб, на смъртта, на страшното. Визията на смъртта в Ботевите стихове обаче противопоставя на черния цвят бялото в необичайно съчетание – “бяло ми месо”. Белият цвят също е траен символ на надеждата, на радостта, на красотата, на живота. В картината на юнашката смърт пространството е представено в твърде широк диапазон – между скалите и орляците и черната земя. Зрителните представи за бяло и черно, за високо и ниско съдържат в своето съчетание едновременно трагично, страдалческо, защото слага край на човешкия живот, но и като събитие красиво, защото има своя идеен смисъл – безсмъртието. Мисълта за смъртта не разколебава и не плаши бунтовника, защото той вярва, че името му ще остане в народната памет. Ето защо лирическият герой отправя директна повеля към майката, която трябва да намери сили да предаде завета му на неговите невръстни братя. За бунтовника е немислимо подвигът му да отсъства от съзнанието на близките и не заради себе си, а заради изхода на борбата. Така е представена идеята за приемственост.
Втората смислова част на “На прощаване” представя и другата алтернатива за бунтовника – да се завърне като победител. Опияняващата радост завладява лирическия герой. Това чувство е вложено при описанието на юнаците, на посрещачите – една богата цветова картина с празнично настроение. Акцентът в описанието пада върху онези атрибути, които символизират героичното в националната представа на българите за борците за свобода. – байрака, златните лъвове на челата на бунтовниците, пушките, сабите. В тази част Ботевата творба е близо до юнашките и хайдушките народни песни. Поетът си служи с характерните за песенния фолклор постоянни епитети: иглянки пушки, саби змии, лични юнаци. Мечтата на лирическия герой е толкова силна и красива, че той сякаш съпреживява в момента драматичната среща с любимите същества – майката и либето.
Този момент е важен, когато се говори за смисъла на саможертвата в Ботевата поезия. Лирическият герой не е фанатик, неистово устремен към смъртта, а земен човек, който изпитва най-съкровеното човешко чувство – любовта.
“На прощаване” съдържа две основни смислови части – първата, представяща сбогуването с майката в настоящето за лирическия герой, и втората – чертаеща алтернативите за бъдещето на героя. Всъщност финалът на творбата прекъсва видението за утрешния ден и връща бунтовника към реалността. Краят на стихотворението обобщава цялостния смисъл на творбата – безусловната готовност на лирическия герой да умре в името на най-високата за него ценност – свободата. Затова и последната дума в текста на творбата е “свобода”. И ако дотук бунтовникът говори за своето отношение към народа, то финалните стихове изразяват идеята, че народът, общността, съхранява паметта за падналите за свобода. Ако се сравни финалът на “На прощаване” със смисъла, вложен в знаменитите стихове от “Хаджи Димитър”: “Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира” ще се открие, че в интимната изповед на бунтовника пред майката, направена с толкова прости думи, е вложен същият смисъл, който насочва към безсмъртието.

Основна идея е безсмъртието в борбата за свобода и приемствеността в тази борба.

Функции на заглавието: Стихотворението е известно като “На прощаване”, но то всъщност е “На прощаване в 1868г.”. То е ключово за идейните внушения на творбата. Предлогът на означава в момента; прощаване е употребено двузначно – като сбогуване и като искане на прошка. Уточняването на годината е определител за време, който фиксира точния момент, препраща към конкретно събитие, но е и внушение за последните години от турското робство, свързва се с периода на организирано националноосвободително движение.

Формата е писмо изповед на бунтовника (1л. ед.ч.) пред неговата майка в навечерието на битката за свобода. Тя предполага искреност и неподправени чувства. Решаваща е за избора на позиция – важна особеност на Ботевото творчество.

І. Композиция: Стихотворението се състои от няколко отделни композиционно завършени цялости: лирически увод, в който героят мотивира своя житейски избор; картина на възможната смърт; картина на победното завръщане и финална строфа, в която лирическият Аз споделя мечтата и увереността си, че подвигът и саможертвата ще му осигурят безсмъртие.