Слънчевите лъчи нагряваха предния капак на патрулката. Бяха минали само два часа от началото на смяната на старшина Стоянов, който едвам успяваше да си задържи очите отворени. Топлият летен ден и надутият му от приятно преяждане с кебапчета корем, го унасяха в дълбока дрямка. Старшина Стоянов бе навършил петдесет наскоро. Не му оставаше много служба, но той и не искаше да напуска. Беше катаджия още от времето на бай Тошо, както се сам се шегуваше. За всичките си години служба в системата, не успя да се издигне до върховете на ръководството, но и така бе доволен от живота. В полицията през последните двайсет години имаше много проблеми, началниците ги меняха през ден, а заплатите и униформите им не бяха мръднали от онова време. Оплакваше се само официално, беше член на полицейския синдикат и някак си единствено недоволството на колегите му го задължаваше да споделя тяхната позиция. Иначе той си беше добре. Държавата може да не се грижеше за него, но той сам си взимаше това, което смяташе, че му се полага. Казваше, че в известен смисъл така му е по-добре. Вместо някой друг да определя заслужената му надница, той сам го правеше. Да, Стоянов бе от онези катаджии, за които парите в ръка обезсмисляха всеки акт и фиш.
От няколко седмици Стоянов имаше нов колега – Петров. Младо момче, завършило школата преди година. Като един от най-опитните, на Стоянов се падна честта да обучава новобранците. Той бе подбрал едно от най-сложните кръстовища в столицата. Не знаеше кой бе измислил начинът за преминаване през него, но не го и вълнуваше. Самият той като цивилно лице винаги нарушаваше правилника, минавайки от там, но като длъжностно лице беше стриктен. Така де, следеше закона. Ако беше 25 години по-млад, никога нямаше да избере това кръстовище, предизвикващо куп нарушения и неуморна работа. Като млад гледаше да си подбере за дежурство най-тихите места в столицата. Днес обаче времената бяха други. Колкото по-шумно и натоварено, толкова по-доходоносно.
Стоянов си имаше ритуал, който изпълняваше всеки ден . Застъпвайки на смяна, веднага трябваше да заработи първия си хонорар. Вярваше, че сефтето е най-важно. Ако тръгнело добре от първия път, щяло му върви така и до края на смяната. Днес също не отстъпи на своята максима, още в началото размаха палката пред тъмно сив Фоклсваген, който бе настъпил повечко газта.
– Старшина Стоянов. Карахте с превишена скорост, за къде сте се разбързали? – попита строго водача, облягайки се с ръка на колата.
– Ами … – шофьорът започна да кърши пръсти, после бръкна в якето си. – За да ви дам тези двайсет лева, които намерих попът. Не знаех, на кого са и исках да ги предам на полицията, за да им намерите собственика.
– Хммм. – Стоянов оправи форашката си, после се огледа на двете страни. А не бяха ли случайно четиресет лева? Все пак двамата с колегата ще трябва да търсим собственика.
Мъжът бръкна отново в джоба на якето си и подаде на полицаят още една банктнота.
– Хайде, и умната. Да не превишавате скоростта повече.
Стоянов знаеше, че всичко трябва да се дели с колегата по смяна. На това учеше и Петров. Като споделиш парите с другия, няма кой да те хване. Потърпевшите могат да се оплакват колкото си искат и на когото си искат, но без доказателства и свидетели, са безсилни срещу закона. А когато и колегата е вътре, няма кой да потвърди, че се е случило каквото и да било. Все пак нарушения има за всички.
Стоянов често обичаше да си доставя забавления в работата. Не всичко е пари в живота, все пак. Преди седмица бе спрял млада жена, която говореше по телефона. Бе решил да бъде безупречен и да си свърши работата до край. А и опитът му бе показал, че жените не са много склонни да си платят. След като написа фиш на момичето, тя го погледна и очудено му каза:
– Защо сте ми написали на фиша, че е издаден в понеделник като днес е събота?
– Защото не искам да Ви развалям настроението през уикенда. – засмя се гръмко Стоянов.
Той ги обичаше тези шегички. „Работа, работа, но трябва и да се забавляваш.„ казваше на младия Петров. Той от своя страна не се противеше на методите на Стоянов. Дори с охота приемаше заработените двадесетолевки. Все пак и той самият си имаше нужди. Нощният живот в столицата го привличаше живо, а и жените в заведенията харесваха мъже със значки и пистолети. Петров попиваше всяко движение на Стоянов и двамата бързо се сдушиха. Често дори се обзалагаха по колко могат да изкарат от спряна за проверка кола.
– Добър ден, Петров. Вие какво?! Не видяхте ли знака? Тук може да се кара само в едната посока. – строго говореше Петров на шофьора, който бе спрял, уж за проверка.
– Е че аз да не карам в двете?-опита се да разведри обстановката водачът.
– Хайде сега, като толкова много знаете, ето едно актче за двеста лева.
– Ама как така за двеста лева, не е ли за сто?
– По сто лева за всяка посока.
“Малкият Петров има потенциал”, обичаше да казва Стоянов. Той обаче също не му оставаше длъжен и показваше кой е старото куче.
Спря кола с варненска регистрация.
– Добър ден, старшина Стоянов, петдесет лева глоба. – авторитетно нареди Стоянов.
– Защо, какво нарушение съм извършил? – рече шофьорът, мигайки недоумяващо.
– Не може да ме убедиш, че от Варна до София не си направил поне едно нарушение.
След това Стоянов се прибра в колата и каза менторски: „Виждаш ли Петров, колкото и да е добър човек, алинея все ще се намери.“ Така минаваха дните на двамата, в шеги и закачки.
Слънцето не спираше да покачва температурата в патрулката. Бяха спрели колата на сянка до едно дърво, но това не помагаше.
– Петров, добре започнахме днес, но това слънце ще ме довърши. – Стоянов едвам успя да извади думите от устата си.
– Защо не отвориш малко вратата?Може да влезе по-хладен въздух отвън. – предложи Петров.
– Ти да не си луд?! – възкликна Стоянов. Ами ако вземе, че ни снима някой и ни изтипоса със снимката в социалните мрежи? Няма нужда да ставаме за смях като колегите.
– Чух, че миналата седмица Василев го ранили по време на акция. – опита се да разхлади ситуацията като отклони темата.
– Да, чух. Къде са го ранили?
– В главата. Лекарите му направили две операции.
– Е той да се радва, че не се е наложило ампутация.
Двамата избухнаха в бурен смях. В това време Стоянов забеляза черен Опел, който се движеше срещу тях.
– Ей сега уцелихме двайсетачката. – каза Стоянов и излезе от патрулката.
Черната кола не се движеше бързо и не даваше вид да превишава пътните ограничения. Стоянов размаха палката, показвайки на шофьора къде да отбие. Колата спря и прозорецът се отвори. Зад волана стоеше младо момче на не повече от 25-26 години.
– Загасете двигателя. – нареди полицаят. Старшина Стоянов, моля документите за проверка.
Момчето започна да рови в жапката. Извади един плик, пълен с листи.
– Какви точно документи трябва да дам? – попита момчето.
Стоянов го изгледа под вежди, като през главата му мина мисълта, че този млад човек се опитва да се шегува с лицето на закона. Въпреки това запази самообладание.
– Книжка, талон, технически преглед, гражданска. – изброи полицаят.
Момчето изрови необходимите документи, след което започна да ги подава един по един на полицая.
– Знаете ли за какво Ви спрях, господин Иванов? – попита Стоянов, докато разглеждаше шофьорската книжка на момчето. – Петко Иванов, нали?
– Да, Петко. Ами … – зачуди се момчето.
– Светлините г-н Иванов, светлините.
– Ох, ама аз не съм ли … – каза момчето, поглеждайки към таблото на колата. Забравил съм ги, съжалявам много. Току-що потеглих и просто съм забравил да ги пусна.
– Забравил, не забравил законът нали знаете, че го промениха вече. Преди само зимно време се караше така, сега е през цялата година.
– Знам, знам. Съжалявам много, не е било нарочно.- каза гузно момчето и продължи да подава исканите документи.
– То съжалението няма да помогне като направите ПТП г-н Иванов. – настойнически каза Стоянов.
– Ама как така ПТП, то е обяд! Слънцето свети толкова силно, че няма как да не видя някого, който идва срещу мен.- възрази момчето, опитвайки се да се защити.
– Законът си е закон, господин Иванов.За това е решен така, за да се спазва. Оппаа! – възкликна Стоянов. – Какво е това стикерче тук?
– Това е за гражданската ми отговорност, вчера я поднових.
– А защо е тук? Този стикер, господин Иванов, трябва да е залепен на предното Ви стъкло.
– Така ли…ама на мен никой не ми каза това, когато сключвах застраховката. – учуди се момчето.
– Ех, господин Иванов, то да бяха само светлините да си затворя очите, ама сега и това. Слезте от колата, господин Иванов, и ела те с мен при колегата.
След тези думи Стоянов се обърна и тръгна към патрулката. Петко излезе леко разтреперен от случващото се и последва полицаят.
– Колега, ето ти палката, иди да наблюдаваш. – нареди Стоянов на Петров.
След това седна на предната седалка на колата.Петко стоеше мирно до патрулката и проследи с поглед отдалечаващият се Петров.
– И какво сега, господин Иванов. Какво ще правим? Това са две нарушения на закона. – започна Стоянов.
– Не знам. Наистина не знах за стикера. Аз отскоро съм шофьор, преди четири месеца изкарах курса.
– Е какво, на курса не ви ли обясняват тези неща господин Иванов?
– Не. Нито го има и в листовките.
– Ето да не помислите, че ви лъжа, ще Ви покажа къде го пише в закона това. – Стоянов извади от жапката опърпан топ с листи. – Ето го тук, четете.
– Да, да, виждам. Съжалявам, но наистина не го знаех това. – продължи да се оправдава момчето. – Даже и като си я подновявах никой не ми спомена, че трябва задължително да го залепя.
– Трябва г-н Иванов, трябва. Иначе как да знаем, че сте изряден шофьор.
– Ето ги документите, сам виждате, че всичко ми е платено и редовно.
– Да така е, господин Иванов, но законът си е закон. – последваха няколко минутки мълчание от страна на полицая. – И сега какво ще правим?
– Не знам. – вдигна ръце момчето.
– Трябва да пишем акт. То да беше само това добре, фиш. Ама и светлините… вече стават две нарушения.
– Съжалявам, какво да кажа. Вие сте първият, който ме спира. Аз април взех книжка и до сега не ми се е случвало.
– За първи път те спират, така ли? – Стоянов погледна датата, на която бе издадена книжката на момчето. – За първи път те спират и направо акт. Ех, г-н Иванов.
– Щом се налага, какво да направя? – вдигна рамена момчето.
– Такъв топъл ден е днес, ходил си до МОЛ-а сигурно, купил си си нещо. Двадесет лева бензин си изгорил. И сега какво, акт.
– Какво да кажа?
– Господин Иванов, ще пишем ли?
– Не знам. Аз лично бих бил много щастлив да не пишем нищо, ама … сгрешил съм.
– Добре, да не пишем, а аз, ако го направя, ти какво ще ми дадеш?
Петко гледаше и се чудеше вече какво да каже.
– Ще ти направя услуга, но трябва да получа нещо в замяна. – продължи Стоянов. – Иначе пиша акт. Знаеш, после ще ти отнемат и точки. Може и книжката да ти отиде и ще трябва пак да се явяваш на изпит. Какво ще правим, господин Иванов?
Момчето гледаше земята и единствено повдигаше раменете си.
– Не знам. – промърмори той.
– Ех Петко, Петко, качил си се в хубава кола. Стегнал си я, излъскал си я и сега какво – акт. Къде живееш ти Петко, от София ли си?
– От Пловдив съм. Живея под наем тук.
– Пловдив, имам познати там! – възкликна Стоянов. – Къде живееш тук?
– В квартал “Белите Брези”.
– Аха знам го, то не е лошо там. Ама как, под наем ли?
– Да, под наем. Много са скъпи жилищата тук, не мога да си позволя да си купя собствено.
– Може някой път с колегата да ти дойдем на гости. Да почерпиш по едно кафе, а?
– Ами … може. – отново смотолеви Петко.
– Така, стига сме си разговаряли. Какво ще правим сега с акта Петко?
– Не знам.
– Ще пишем ли?
– Надявам се не.
– И аз така се надявам, ама трябва да измислим нещо за теб, което да е добре и за мен също. – продължи настоятелно Стоянов.
– Не знам, то ако беше по друго време ама сега точно.
– Ех, Петко. – Стоянов замълча за малко. – С какво се занимаваш тук, Петко? Бачкаш ли, учиш ли?
– Работя. Приключих с ученето. – каза Петко.
– А какво работиш?
– В една социологическа агенция.
– Какво е това, с какво се занимава? Онова дето познават за изборите, кой колко процента ще вземе ли? – попита неразбиращо полицаят.
– Не точно. Политическите изследвания са едно. Ние и такива правим. По принцип се занимаваме с най-различни типове проучвания – маркетингови, икономически и т.н – тук Петко бе в свои води и се почувства видимо по-отпуснат.
– Аха и ти какви проучвания правиш там?
– Занимавам се с всякакъв тип проучвания. Каквито ни възложат клиентите. Сега например, правим едно проучване за корупцията в Министерството на вътрешните работи.
– Как така за корупцията? – зачуди се Стоянов.
– Това е нова методология от Европейската комисия. Питаме хората дали са ставали жерви на корупция, дали са им искали пари от страна на органите на реда, в съдебената система, в митниците.
Стоянов замълча. Гледаше на страни и се почесваше по главата. Погледна отново документите на Петко.
– Отидете в колата си, господин Иванов, и ме изчакайте там.
Петко се обърна и тръгна към колата си в очакване на присъдата. Седна и зачака. След няколко минути на стъклото му почука Петров. Петко бързо го свали с леко докосване на бутона.
– Ето Ви документите, господин Иванов, сега като се приберете веднага да сложите обозначителният стикер на предното стъкло. Не забравяйте, че фаровете винаги трябва да бъдат пуснати. Слизате, качвате се, няма значение. Сега има техници, слагат Ви една машинка и като запалите колата те светват, като изгасите – изгасят. Няма да Ви се налага да ги мислите. Лек път.
