Детските селища SOS-Киндердорф са безспорно по-добрият начин за отглеждане на деца-сираци. Какви жени се отказват от личен живот, за да се посветят на тях и нормално ли е това, се зачуди Елена Кодинова и отиде до Трявна да провери.
(Един от много малкото ми непубликувани текстове – причината беше, че жените са грозни и не изглеждат добре на снимките. Аз не съм съгласна с този аргумент. Текстът е писан преди повече от 10 години, но сега като го прочетох, ми се стори актуален. И какъв по-добър начин да започнем новата година, освен с човеколюбие и съмненията в него.)
Прочела съм много статии за жени със силни майчински инстинкти, които всеотдайно се грижат за децата си, и само една-единствена, в която нормална психически млада жена откровено си признава, че й се повръща при мисълта за собственото й дете. Както й от целия процес на разпъване и деформиране на тялото, неестественото разширяване и травмата при раждането, кърменето, недоспиването, отхапването от личната й свобода и пространство – а бе драйфа й се, не иска да си го помисля, въпреки, че го е направила, защото на съпруга й много му се искали деца. От първия тип статии не помня нищо конкретно, но онази, антимайчинската, се е забила трайно в съзнанието ми с всичките си девиантни детайли.
След достигане на полова зрялост въпросът с репродукцията застава по някакъв начин пред всеки човек. Понякога като гръм от ясно небе – спукан презерватив, страстта на момента в някое особено възбуждащо и необичайно място без предпазни средства, всичко се случва. Скромните ми наблюдения от ходене по сватби на приятели и роднини показват, че голяма част от българските булки са поне в четвъртия месец, т.е. репродуцират се непланирано. Станалото – станало, ще намерим някакъв начин да се грижим за това дете, обикновено така се разсъждава. После, казват, нещо в теб щраква, събуждат се инстинкти и си влизаш в ролята на родител без проблеми.
Тръгваш от физиологическата репродукция и от нея вървиш към евентуалната духовна такава. За повечето жени това е пътят, съчетан съвсем естествено с брак или някакво бракоподобно съжителство. Обществото се е погрижило за това и го е наложило като модел. В период на обществен катаклизъм обаче нещата могат и да се обърнат.
В края на 40-те години на миналия век, след Втората световна война, в Европа възниква значителна обществена дисхармония. Младите мъже в репродуктивна възраст между 1939 и 1945 са се избивали систематично по някакви известни само на тях причини. В резултат на това се появяват огромни количества деца-сирачета и жени в репродуктивна възраст, които нямат шанс да се омъжат. Тогава на някого хрумва гениалната идея да събере тези две огромни групи за добро. Така в Австрия се появяват Детските селища SOS-Киндердорф. С помощта на дарения в тихи места се построяват селца от китни еднофамилни къщи. В тях всяка самотна жена започва да отглежда от 5 до 10 деца. Идеята е хем сираците да получат грижи, по-добри от тези в държавните домове, хем жените, които заради преобладаващото си число няма как да се омъжат, да получат житейска реализация.
В България подобни селища съществуват от началото на 90-те години на миналия век. При нас диспропорцията е друга. Не че жените преобладават, даже напротив – така поне твърди последното преброяване от 2000-та година. Проблемът е в количеството изоставени в детски домове деца, чийто брой на глава от населението у нас е рекорден за Европа. При настъпилата в началото на 90-те бюджетна оскъдица, от която страдат изключително много и децата, оставени на грижата на държавата, започват да се търсят алтернативи за отглеждането им. Така се появяват двете български детски селища в Трявна и с. Дрен. В тях се отглеждат около стотина деца – минимална част от няколкото десетки хиляди в домовете, но все пак има пробив и смяна на модела. Публичността за живота в тези селища обикновено е сълзливо умилителна – точно като множеството статии за всеотдайните майки, с които започнах този текст
Поводът да измина 250-те километра от София до Трявна обаче не беше да се убедя в очевидното – че е по-добре да се гледат така деца, отколкото в домове. Тръгнах, защото ми беше интересно да видя жените, които ги отглеждат.
По регламента на организацията, създала детските селища, тези жени трябва да са на възраст между 25 и 45 години. Да не са омъжени, да нямат собствени деца и да не правят нито едно от предните две неща докато живеят в селището. Подписват съответната декларация, че са съгласни с условията, и ги настаняват в хубави еднофамилни къщи с ежемесечна издръжка, за която повечето български семейства могат само да мечтаят, въпреки че далеч не тънат в разкош. Почти като формалната страна на брака, както по-късно ще ми каже една от жените в селището в Трявна – Лили: “Грубо казано, сме сключили договор с един съпруг, който е постоянно на далечно плаване. Но е бил така добър да ни осигури средства, за да можем ние с децата тук да се справяме. А той нека си плава там. Ние му даваме нужното уважение, но той е малко имагинерен.”
Доколкото знам обаче, съпрузите, които са на далечно плаване, от време на време се връщат, казват ти колко си хубава, правят секс с теб, носят ти подаръци. И това те крепи през следващото дълго плаване. Имагинерният не го прави.
В Трявна всички знаят къде се намира детското селище и учтиво показват пътя. Малко над града, край прекрасна борова гора. Прилича на американско предградие за средната класа. Чисто, подредено, стилно. Когато пристигам, в къщата на Лили са се събрали освен нея още 3 жени – Стела, Жени и Фани. Пият кафе и ме чакат. Първият въпрос, с който ме посрещат е – как така съм се заинтересувала от тях.
Защо не? – отговарям им аз, но премълчавам истинската причина, защото ми се струва неучтиво да им я плясна някак си така направо в очите. Чела съм много статии за това колко е хубаво, че се гледат деца по този начин, какво благородство е от страна на SOS-майките да се лишат от личен живот и да се отдадат на нещо толкова смислено, а нито една – колко е трудно и дали е неестествено да се лишиш от личен живот и кариера, какви са личните истории на тези жени, които го правят. Дошла съм, за да напиша точно такава.
“И без това сме атракцията на града”, обобщава Стела. Смее се, но не е много смешно. Тези жени са чували за себе си какво ли не. “Веднъж пиех кафе с приятели в града. После разбрах, че някой им казал – точно с тази ли намери да пиеш кафе? Че един вид ние тук сме умрели за мъже”, продължава Стела. “Викам му после – ти какво, калугерско расо ли искаш да ми купиш? Щото нямам нищо против, може да ми влезе в работа.”
Изборът им да посветят живота си на децата среща съпротива от семейство и близки още при самото му възникване. “Когато преди 10 години реших да дойда тук и подадох молба за напускане в предишната си работа, всички в един глас скочиха срещу мен – изтегляй си молбата, имаш ли представа къде отиваш? И досега не са свикнали с това мое решение”, разказва Фани. Жени твърди, че е имала пълната подкрепа на семейството си, но за да стане SOS-майка е направила нещо, което ми се струва доста странно. “Аз се разведох, за да дойда тук. И пристигнах с една осиновена дъщеря. Тя вече е голяма и е студентка в София. Бившият ми съпруг първите години идваше да ни посещава. Не че бракът не вървеше, но явно не ми е давал това, от което съм имала нужда. При нас е имало и жена с две родени от нея деца. По принцип регламентът не го позволява, но ако мотивацията на жената е достатъчно силна, може да се направи изключение. Има рамки, но всеки индивидуален случай се разглежда поотделно.”
Питам ги не им ли се струва твърде голяма жертва това, че нямат право да се омъжват и да имат собствени деца. “Какво значи да нямаме право?”, поглежда ме малко на въпреки Жени. “Имаме, във всеки един момент можем да направим избор.” “Но тогава няма да останем тук”, довършва мисълта й Стела. “Това е въпрос на избор, не на ограничение”, продължава Жени. “Когато човек прави избор, той си носи кръста.”
Думата “избор” витае във въздуха при всеки опит да им пробия бронята и да чуя истинската история. “Аз няма да кажа защо съм дошла тук, направих своя избор и не съжалявам”, казва Стела. Общо взето това е всичко, което можеш да чуеш по въпроса от всяка една от тях.
Остава ми да гадая. Всички са жени с “мъжки” професии, както сами се определят. Преди да станат SOS-майки са били инженери. И четирите. “Работила съм предимно с мъже”, повдига леко завесата Лили. “И те са били респектирани от мен като колега, че съм жена, която върши работа наравно с тях. Но интересно, че същите тези мъже в семействата си после стават съвсем други.” Не може да не е това, мисля си, но не смея да го кажа на глас. Мъжете са ви разочаровали. Въпреки че Фани отрича да е направила този прословут избор по такава причина. “Разочарование – не бих казала, липса на някаква потребност – по-скоро това е.”
За да не стане съвсем жълто, се съгласявам да обърнем разговора в посоката, в която на тях им е най-приятно. Могат с часове да разказват за децата. Кое как за първи път им е казало мамо, колко емоционално обременени са дошли от домовете, за отношенията с рождените им майки, които са ги изоставили, но идват да ги посещават в селището, за деликатността, която трябва да се проявява в такива моменти. За споровете им, за скандалите дори. Това им е животът и те го чувстват пълен и потребен чрез децата. Питам ги само с това ли се занимават. “Само? Малко ли е? “Само”-то стига! Няма нищо по-естествено от това една жена да си седи вкъщи и да се занимава с децата”, казва Жени.
При тях са идвали да ги оглеждат доста журналисти. Свикнали са с дивенето и чуденето, което предизвикват. Разказват колко различни неща са прочели във вестниците за себе си. Публичността не ги притеснява, нито ги дразни. Не се сърдят на неверните неща, написани за тях.
Продължавам да проверявам слуховете един по един. Питам ги дали са чували за себе си, че са получили материално обезпечение на гърба на някакви нещастни деца сирачета. “Които дойдоха в началото на 90-те заради материалната страна, до една си заминаха, не издържаха. Тази мотивация не е достатъчна, за да останеш тук толкова време”, обяснява ми спокойно Жени. Да, чували са и това за себе си. Факт е обаче, че при тази безработица и мизерия в България трудно се намират кандидатки за тяхната работа. “От една година не могат да се съберат достатъчно жени, за да се проведе курс за обучение за SOS-майки, няма желаещи”, пояснява Лили. И довършва темата с това, че преди да дойде тук, е получавала повече пари.
А на децата не им ли липсва мъжът в семейството? В дебелите книги пише, че е хубаво децата да виждат как родителите им се целуват и прегръщат, за да могат след това да имат добър сексуален живот. “Не си спомням да съм виждала майка ми и баща ми да се целуват. Виждала съм как тя му подава палтото, като го изпраща на работа, как му приготвя обяд. С брат ми се раснали при едни и същи условия, той обаче има семейство, а аз не успях да създам такова. Така че според мен няма значение”, разсъждава Лили.
Питам ги позволено ли им е да ходят на срещи с мъже. Казват, че ако ги поканят, ще отидат. Могат и да отсъстват през нощта, ако намерят кой да гледа децата. Могат и да си направят парти в къщата, стига това да не пречи на децата. Струва ми се, че формалните забрани не са чак толкова страшни, по-неприятно е като че ли отношението към странния им статус. “Навсякъде ни питат какво работят мъжете ни, че сме си позволили да имаме толкова деца”, разказва Фани. “Не може да е просто ей-така”. “Да, и на мен ми викат – интелигентен вид имаш, как така се оказа с толкова деца?”, допълва Стела. Жени признава, че най-нормално отношение към многодетността й е срещала от циганки. “Само питат – твои ли са? – мои са – да са ти живи здрави. И ни благославят както те си знаят. Не питат – как, защо, колко, не са ли много? Може би защото и те имат по много деца и не им се струва ненормално.”
“Да, бе!”, плесвам се по челото. “Вие не сте ли някакви феминистки. Мъжете могат да си помислят – тези сега на какви ми се правят, искат да ни покажат, че могат да се справяте и без нас.” Спомням си как класната ми в гимназията казваше на шега, че ако жените намерят начин да се размножават, мъжете ще отмрат като вид. А в техния случай децата са се появили, така че… “Не сме”, смее се Жени, “ние обичаме мъжете и уважаваме техните мнения.”
Допиваме кафетата и в този миг децата започват да се връщат от училище. Лили отваря широко прозореца да излезе цигарения дим, да не пречи на децата. Всяка една от четирите жени хуква към спретнатата си двуетажна къщичка да приготвя обед, да пере, да слага по-малките да спят и бързо започвам да се чувствам излишна. На изхода спирам да поговоря с директора на селището Иван Христофоров. Той живее тук със съпругата и децата си. “Замисълът е нашите възпитаници да могат да видят и този модел на семейство”, обяснява ми той. Дългогодишен учител, обича децата, личи, че животът тук му доставя истинско удоволствие. Показва ми новата компютърна зала, която се строи със средства, дарени от Красимир Балъков. “Много помага човекът”, хвали се директорът, “непрекъснато води тук богати хора. Доведе ни и шефа на Мерцедес.” Към нас се приближават 5-6 момчета, бивши жители на селището, които сега учат във Велико Търново. Идват за уикенда при SOS-майките си. Показват на директора бележниците си, сами, без той да ги кара. “Браво!”, хвали ги Христофоров за шестиците. Селището над Трявна влиза в обичайния семеен ритъм.
Пътувам обратно към София и се връщам в мислите си на въпроса за репродукцията. Ако не е заставал пред теб, може би предстои да застане. Стига да не си от малцинството, което няма родителски инстинкти и не иска да обезсмърти гените си. Наскоро говорих с един приятел, който реши, че след като е направил две деца е свършил достатъчно и му е време да си почине. “Размножи се, значи?”, попитах го малко ехидно. “Ами духовната репродукция?” Отговори ми, че е още млад да има последователи и ученици, но и това предстои.
Този мой приятел не се грижи в момента за децата си. Така му се е стекъл живота, така е решил – има право на избор, няма да го коментирам, макар че бившата му жена я избиват червени петна всеки път щом обсъждаме това състояние на нещата. За мъжете обаче духовна репродукция е май повече последователи и ученици. Жените са по друг начин устроени. Макар че по повод на селището SOS-Киндердорф ми минаха разни варианти наум. Например, защо няма SOS-татковци? Чудна идилия би се получила – материално обезпечени самотни майки и бащи в едно китно селище от еднофамилни къщи – купон безспир. Или защо няма SOS-семейства? Още по-добро решение. Ако след Втората световна война полузамонашването на самотните жени е изглеждало едно логично решение, в началото на 21-век не е ли малко демоде? Колко дълго тези жени могат да са разочаровани от мъжете и да намират смисъла на съществуванието си само в децата? Не е ли неестествено и няма ли да доведе до проблеми като забраните и табутата в католическата църква, които наскоро избухнаха в грозни сексуални скандали.
Томас Харди твърди още през 19-ти век в романа си “Невзрачният Джуд”, че семейството на бъдещето е жена, която отглежда деца. Мъжът според него има друга мисия и функции. Когато го прочетох за първи път, ми идеше да фрасна въпросният Харди с тухлата, която е написал, но сега като се замисля, може би е имал известно право. Жените духовно се репродуцират чрез децата и за тях това е много важно. Моите нови познати от SOS-селищата ме питаха да не би пък и аз да съм някаква феминистка, щом не се женя и нямам деца? Отговорих им на майтап – както дойде. Май това е отговорът. Както дойде. Не знаеш как ще ти се стече животът, но е хубаво да извадиш максималното от него. Както те ми се струва, че са успели.
Още от Елена Кодинова може да намерите ТУК
