Асиметрична информация и проблеми от типа „принципал-агент“
Съвременната теория за финансовото посредничество до голяма степен е основана на допускането, че ефективността на трансфера на ресурси при директното договаряне между крайните заематели и първичните кредитори е редуцирана поради асиметрията в информацията и в частност, проблемите „неблагоприятен избор (селекция)“ и морален хазарт. -„неблагоприятен избор (селекция)“ е проблем, който възниква на предварителния етап (етапа „избор на контрагент/верификация“) на кредитния процес.
Новини от страната и чужбина
Fibank отпразнува 10 години на своя клон в Габрово Кратки новини: Започва спирането на парното в София Мнения и новини Омбудсманът предлага физически лица да обявяват личен фалит
Доколкото, в условията на асиметрична информация, банката не е в състояние да разграничи перфектно рисковите кредитоискатели от сигурните такива, тя може да повиши цената на кредита (като отражение на по-високия среден риск на пула от кредитополучатели); в резултат на това, е възможно потенциалните кредитополучатели, носители на нисък кредитен риск да оттеглят исканията си за кредит, защото не могат да се ангажират с обслужването му (доколкото, например, при по-високия разход за финансиране, съответният ниско рисков проект е нерентабилен) и обратното — клиенти с високо рискови (респ., с висока възвръщаемост) проекти е вероятно да получат финансиране.
По този начин, повишавайки лихвените проценти, за да компенсира риска, банката, парадоксално, постига всъщност елиминиране на най-сигурните кредитополучатели от пазара (неблагоприятен избор) и редукция в общата рентабилност -„моралният хазарт“, намиращ проявление при финансовото посредничество, респ. банковото кредитиране, е свързан с присъщите за този процес взаимоотношения от типа “принципал — агент”.
Проблемът „морален хазарт“ възниква, когато кредиторът не е в състояние да наблюдава действията на кредитополучателя, след като кредитният контракт бъде подписан, респ. кредитополучателят може да предприеме действия, които са в негов собствен, но не и на кредитора интерес (доколкото принципалът делегира определени правомощия на агента, който действа от негово име); например, принципалът (банката) делегира известен контрол по отношение на финансовите си дела (инвестиране на заемен ресурс) на агент (неин дебитор), при когото може да отсъстват мотивите да действа в полза на принципала и който би могъл да се позове на неблагоприятни външни обстоятелства, когато резултатите са слаби. Теорията “принципал-агент” обяснява също естеството на контрактите между: — акционерите на банка (принципал) и нейния мениджмънт (агент), — банката (принципал) и нейните служители (агент) и депозиторите (принципал) и банката (агент).
Проблемите „неблагоприятна селекция“ и „морален хазарт“ при кредитните взаимоотношения могат да бъдат смекчени, съответно, чрез скрининг на кредитополучателите от страна на кредитора преди предоставяне на кредита и мониторинг след това. Ако, при директното финансиране, първичните кредитори не осъществяват ефективен мониторинг по отношение на крайните заематели след придобиването на емитираните от последните ценни книжа, съществува вероятност същите (инвеститорите) да бъдат изложени на агентски разходи, свързани с риска собствениците и/или мениджърите на фирмите, получатели на средствата на спестителите да предприемат действия, несъответстващи на включените в договорите за финансиране (кредитните контракти) ограничителни клаузи или по-общо, да не изпълняват задълженията си по предоставените кредити.
Мониторингът, обаче, може да бъде изключително скъп. Ако всеки кредитор трябва да извършва мониторинг по отношение на всеки заемател, дублирането на усилията би направило разхода за мониторинг забранително висок и би създало проблеми от типа “свободен ездач”. При тези обстоятелства възниква финансовото посредничество като организационно решение: голям брой дребни спестители пласират средствата си при един финансов посредник; последният групира средствата и ги инвестира в директни или първични финансови книжа, емитирани от фирми. В този смисъл, крайните кредитори (депозиторите) възлагат на финансовия посредник да действа от тяхно име, като делегират отговорността за мониторинга по отношение на заемателите, т.е. осъществяването на функцията “делегиран мониторинг”.
Агрегирането на ресурси в дадена финансова институция осигурява по-силен стимул за събиране на информация относно кредитополучателите и мониторинг на действията им; относително големият мащаб на дейността на финансовата институция позволява тези функции да бъдат осъществявани при по-ниски средни разходи (т.нар. икономии от мащаба). Банкирането, основано на продължителни взаимоотношения между банките и кредитополучателите (Relationship banking), типично за банкови системи, като тези на Германия и Япония, е способ, който е в състояние до голяма степен да елиминира проблемите “принципал-агент” и “неблагоприятна селекция”, възникващи между кредитиращата банка и заемателите. То предполага вземането на инвестиционни решения на базата на придобитата информация и натрупания опит в резултат на множество взаимодействия с компанията, нейните собственици, клиенти, доставчици и съответния бранш. Това е процедура, различна от “пазарното” или “транзакционно” кредитиране, което се базира основно на лесно достъпна количествена информация.
