Петък следобед е и е време за пътепис от България. Днес наш водач ще бъде Димитър, който ще ни разведе по поречието на река Русенски Лом. Приятно четене:
Преди две години организирах воден поход по река Русенски лом. Пътешествието се получи много екстремно и вълнуващо, но имаше нещо недовършено. Колкото и прекрасен да беше преходът, движението по реката ни ограничаваше. Минавахме покрай изумителни места, до които обаче нямаше как да стигнем, защото бреговете бяха адски стръмни и на много малко места можеше да се слезе от лодките. Ето защо още тогава си обещахме един ден да се върнем там и да обиколим това, което тогава не успяхме. Сега тази идея е на път да се осъществи, защото за Великден смятаме да сме там. Подготвяйки се за предстоящото пътешествие, сега си припомням някои особености на района, които още предния път ме бяха впечатлили силно.
Река Русенски Лом — последният десен приток на Дунав,
е съставена от водите на Черни и Бели Лом, като общата й дължина няма и 200 км. Трудно ми е да опиша каква радост за сетивата представлява диаметрално противоположния пейзаж на тази река, сравнен с еднообразието на наглед безкрайната Дунавска равнина. Пътувайки от Плевен към Русе, заобиколени от монотонен изглед, ни беше трудно дори да предположим какво вълшебно място се крие сред това поле. След кратко залутване покрай град Две могили внезапно се озовахме в съвършено различен свят, съставен от скали, пещери и невероятни природни форми. На това място реката все още носи името Черни Лом. Макар и наглед малка, през вековете е издълбала смайващи проломи сред жълтеникавите наносни скали и варовиците. По пътя си към Дунав тази река се вие в може би най-причудливите и сложни меандри сред изтощаващи възприятията гледки.
Няма да забравя първият си контакт с уникалния и живописен природен парк Русенски Лом, който започна от подножието на крепостта Червен. Бях чел доста описания за нея, но това, което видях, надмина и най-смелите ми очаквания. Разположени сред величествен пейзаж, значителните останки подсказват, че някога Червен е имал водеща роля в региона. През Средновековието броят на църквите е бил белег за значимостта на един град, а тук те са 13. През Второто българско царство повече са били единствено в старопрестолния град Търново. Благодарение на археологическите разкопки са разкрити феодален замък, обществено-административни и жилищни сгради, крепостни стени, улици. От замъка на местния владетел днес са оцелели само еднометрови основи и личното му водохранилище, на чието дъно се мъдрят две каменни гюлета, вероятно от катапулт. Безспорно обаче двата най-внушителни обекта са митрополитската църква и добре запазената триетажна крепостна кула.
Основното, което си спомням е, че всичко по поречието е коренно различно от познатите ми места. Бреговете на реката като цяло са високи, стръмни и обрасли с растителност. В съзнанието ми са се запечатали отвесните скали над зеления пояс, буквално на всяка крачка прорязани от пещери, ниши и цепнатини. В околния пейзаж нямаше и помен от монотонността, характерна за Дунавската равнина. Тук всяка дупка в скалите беше с различна форма и големина: едни се намираха ниско, в основата на каменния отвес, докато други се извисяваха недостъпни по височините. Имаше и такива, до които водеха стръмни и тесни пътеки, но често пъти изглеждаше като изобщо да няма достъп до тях. Някои имаха вид като че са дело на човешка ръка. И нищо чудно, при положение че в района има към 200 изоставени скални манастира и отделни отшелнически килии, вкопани в скалите. Някога Поломието е било център на исихазма — аскетично крило на православието, според което при усилена молитва и вглъбяване, вярващият може да постигне единение с бог. В края на Втората българска държава това мистично течение придобива такъв размах, че през 1357 г. начело на Българската православна църква застава най-известния исихаст — Патриарх Евтимий Търновски. Някогашното средище на исихазма днес е почти под пълната власт на природата. Непристъпните скали с техните пещери и ниши, някога давали убежище на монаси-отшелници, днес са обиталища на редки и застрашени животни и птици. Тук могат да се срещнат египетски лешояд, сокол орко и черен щъркел. В реката живеят 22 вида риби, има водни змии и речни миди. Под камъните и сред тревите пък могат да бъдат открити карпатски скорпиони, земни паяци-тарантули и зловещи склопендри.
Трябва да спомена и
Ивановския манастир.
При предишното си пътешествие по Русенски лом нямах търпение да достигнем до него. След изнурителния ден на гребане и пренасяне на лодките през задръстените участъци на реката, най-накрая направихме няколко последни загребвания с веслата към поредния завой на реката, и сред дърветата започна да прозира висока скала. На нея сякаш е кацнала миниатюрна тераса, облицована със светло дърво, а до нея в камъка е изсечен прозорец. Така изглежда от към реката Ивановския скален манастир. Обителта не е действаща от векове, но е включена в списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО.
Началото на Ивановския манастир се отнася към XII в. Най-значима, а и най-известна от групата, е църквата „Св. Богородица“. Тъй като е създадена и изписана с финансовата подкрепа на цар Иван Александър и неговата съпруга царица Теодора, ликовете на двамата ктитори са изписани в цял ръст на северозападната стена, където някога е бил входът. Самата скална църквата се намира на 38 м височина над нивото на пътя и е с размери 16 м дължина, 4 м ширина, 2,15 м височина. Таванът е разделен на 25 правоъгълни полета, отделени с декоративни рамки. Тук са сцените „Животът на Йоан Кръстител“, „Обесването на Юда“, „Страстите Христови“, както и образи на светци. Рисунките са в стила на Палеологовия Ренесанс от Византия и се отличават с хармонично подбрани багри и одухотвореност на ликовете.
От стенописното богатство са останали само фреските по тавана, а изображенията по стените са силно повредени. Освен вандалските действия на иманяри, откъртвали цели пластове мазилка с фрески, явно следвайки принципа си „Длъжни сме да проверим“, по стените има и много графити. Първият, който привлече вниманието ми беше с дата 1944 г. При по внимателно обследване се виждат надписи на гръцки, арменски, дори арабски. Най-ранният графит, свидетелстващ за най-първото туристическо посещение на църквата, е от 1746 г. Дело е на русенски свещеник, което доказва, че към тази година манастирът явно вече е бил изоставен.
Поречието на Русенски лом е интересно и вълнуващо място — две мнения по въпроса няма. Сега с нетърпение чакам момента, в който ще кръстосам района и пеш, за да мога да се докосна по от близо до исихасткото наследство. Ще разказвам пак!
Автор: Димитър Пъков
Снимки: авторът
