“И тъй, стойте твърдо в свободата, която Христос ни дарува, и не се подлагайте пак под робско иго… (Гал. 5:1).
В живота на всеки християнин има благодатни мигове, когато му се дава да вкуси въздуха на духовната свобода. Както пише в своя дневник о. Василий (Росляков): „Светият Дух … това е сякаш са ти дали криле и са ти казали: сега можеш да летиш из цялата вселена…”.
Но да „стоиш” в свободата – т.е. постоянно да пребъдваш в нея (постоянно да живееш така) е много трудно. Страшно. Пък и рисковано: нали свободата винаги е свързана с възможността да сгрешиш… И затова мнозина духовни наставници, близки до нас по време – например св. Игнатий (Брянчанинов), непрекъснато ни предупреждават за опасността от екзалтация, възторженост, прелест.
Бедата е там, че тази нагласа, която при светците е била израз на духовна трезвост, при нас се превръща в страх. Като цяло страхът е присъщ на човека: раждайки се детето плаче – плаши го непознатият свят, в който е попаднал. За да се справи със страха, човекът създава структури. Държавата, всички форми на социално взаимодействие. Правила на поведение. Рамки. В тях ние търсим защита. Всички човешки отношения са пропити от това. И – да! Църквата като социална институция (а не като тяло Христово) също играе по тези правила. Това е човешкият, несъвършен и преходен аспект на Църквата.
Преживявайки мъките на духовното раждане, човек понякога също изпитва страх, чувство за главозамайваща висота, бездна, в която няма опора. По думите на писателя Михаил Енде, когото обичаше да цитира покойният Г. С. Померанц – „Учи се да стоиш върху нищото”.
Това са думи, много важни за всеки християнин, ако само добавим към тях: „Учи се да стоиш върху нищото, гледайки Христос”. Господ преподал този урок на Петър. И от тогава през него преминават всички светии. Светците винаги са хора, ходещи по водите (вътрешно, в своя духовен живот, или външно – това не е важно). И още – това са свободни хора. Такава е привилегията на живота без опора. Следвайки Господния призив ти скачаш в нищото… и падаш върху мек дюшек (1). Божията ръка те подхваща (2).
Именно такъв живот преживял – и свидетелствал за него – родилият се точно преди 120 години старец, схиархимандрит Софроний (Сахаров). Човек с удивителна съдба и още по-удивителна вътрешна и литургична свобода.
В наши дни неговата биография е вече широко известна. Той, изтънченият интелектуалец, руският художник-емигрант с многообещаващи перспективи (неговите картини се излагали в престижни парижки галерии), човекът, увличащ се по източните медитации, изненадващо за околните оставил всичко и отишъл на Атон, където приел монашество в манастира „Свети Пантелеймон”. По-нататък следва съдбоносната среща със стареца Силуан. Почти две десетилетия подвижничество – първо, в манастира, след това „в пустинята”, в суровата Каруля, в неизвестност и болести (по време на дъждовете покривът на неговата килия протичал, жилището му се напълвало с вода – там о. Софроний се сдобил с туберкулоза). Молитва за целия свят, раздирана от Втората световна война… След това, през 1946 г. о. Софроний бил обвинен в сътрудничество с немците (по благословението на Кинотиса той, като човек с рядка за атонитите от това време образованост, водел преговорите с делегацията на хитлеристки военни, която пристигнала на Света гора) и бил изгонен от Атон: “мръсен” епизод, който обаче му помогнал да изпълни благословението на преп. Силуан, който му предал своите съкровени записки с молба: „Аз съм неграмотен, а Вие сте образован човек: вземете тези записки и ги направете достояние на света”.
През 1947 г. излязло на бял свят първото машинописно издание на книгата „Старецът Силуан”, която става един от православните „бестселъри” на ХХ век. Но о. Софроний бил напълно изтощен: работата над книгата изисквала пределно напрягане на всичките му духовни и душевни сили. Той служел в храма на руския пансион в Сент-Женевиев дьо Буа. Постепенно станал известен като духовник и около него се събрала малка община от негови ученици, мъже и жени, много от които приели монашество. Общината си търсела място и го намерила в… Англия, където точно по това време в парламента се водели дебати: да се допусне ли или да се ограничи приема на емигранти в страната, посредством изискване за имуществен ценз, така че чужденец да може да влезе в Англия, само ако има определено ниво на доходи. Казват, че за изхода на дебатите решаваща била речта на един от депутатите: той казал, че при такива условия, ако в Англия биха поискали да влязат Христос и Неговите апостоли, на изискването за определен ценз би отговорил само Юда… На следващия ден министърът дал положителен отговор на молбата на о. Софроний.
Така в една съвършено пуста до този момент област в графство Есекс възникнал православен манастир. Първоначално монасите се приютили в стара, изоставен къща на англикански свещеник и буквално с пот на чело изкарвали прехраната си, като създали малко стопанство… Едва след две десетилетия манастирът „Св. Йоан Предтеча” станал известен, благодарение на излизането от печат на новите книги на о. Софроний – „His Life is mine”, след това, вече през осемдесетте години, духовната автобиография „Да видиш Бога както Си е” и няколко сборника с очерци и статии. По това време о. Софроний вече бил признат като духовник: при него идвали хора от различни страни, неговата личност привличала хора от различни конфесии, той бил в тесен контакт с гръцкия старец Емилиян (Вафидис), а също и със сподвижниците на великия старец Йосиф Исихаст (когото о. Софроний познавал още от Атон) – Йосиф Младши, Ефрем Филотейски (понастоящем Аризонски), руския подвижник архим. Сергий (Шевич) и др.
Многобройните гръцки поклонници наричали о. Софроний „starets” – на руски, и фактически към момента на своята кончина през 1993 г. той бил един от най-възрастните духовници в Православната Църква, както сам с учудване констатирал. С учудване, защото о. Софроний, измъчен от болести, гледал смъртта в очите още от времето на своята монашеска младост. На 40 години той бил на прага на смъртта и нов живот му дал само постригът в схима, спешно извършен по благословението на игумена Мисаил. По-късно старецът се шегувал: „Игуменът ме благослови да живея дълго – и ето, аз живея…” В последните десет години от своя живот о. Софроний боледувал от рак – и едновременно с това получил от Господа дар да лекува ракови болести. Впрочем самият о. Софроний се отнасял към такива неща спокойно, без всякакви особени емоции. Той просто се молел. И двигател на неговата дълбока сърдечна молитва било състраданието към хората…
Затова и учениците на архимандрит Софроний, за разлика, вероятно, от болшинството духовни чеда и посетители на други известни старци, не рекламират извършените „от него” чудеса и не говорят с възторг за неговата прозорливост. На моя въпрос за прозорливостта на стареца, един от най-близките му ученици отговори, че о. Софроний не притежавал такава; затова пък духовната и човешката му чувствителност към нуждите и самата личност на всеки човек, с когото старецът влизал в общение, били безмерни, така че в края на краищата не е ясно, къде тук е границата между дара и неговата липса.
И така, старецът без прозорливост, бил старец на изтънчената душевност и ранимост, автор на книги, написани на сложен философски език, художник и иконописец (според мен, най-хубавата икона на преп. Силуан е нарисувана от него), химнограф – съставител на нови богослужебни текстове и литургични молитви, и накрая – притежател на дара на благодатното слово… Ученикът и продължител на богословието на о. Софроний, архим. Захариас (Захару), си спомня беседите на своя учител на трапезата: думите му били така сладки, че братята преставали да ядат; искало им се да го слушат още и още, и така, понякога обедът плавно преминавал във вечеря…
Не е възможно, а и не е нужно, да се преразказва съдържанието на книгите на о. Софроний. В тях се говори за тази бездна, в която подвижникът се хвърля „надолу с главата”, за Божията ръка, подхващаща душата, готова да се отчае от виждането на собствените си грехове, за дара на огненото покаяние и за огъня на Духа, който в отговор на горещото покаяние на човека, изгаря в него всяка нечистота, а след това се превръща в Светлина… Архим. Софроний беше богослов на Нетварната Светлина – свидетел за това, че срещата с тази Светлина, Нейното съзерцание, пребъдването в Нея, е възможно и днес, както е било възможно и в ХIV, X и I век. Не случайно на о. Софроний бил така близък най-яркият и „най-нестандартният” мистик на Православната Църква – преп. Симеон Нови Богослов, който пише: „Не казвайте, че днес това е невъзможно…”.
За вселенското Православие значението на трудовете на о. Софроний е вече очевидно. Той е широко почитан в Гърция и, по всяка вероятност, канонизацията на стареца е само въпрос на време.
Но в какво се изразява значението на о. Софроний за Руската Църква? По вечния евангелски закон, няма пророк в своето отечество – през деветдесетте години, именно в Русия трудовете на архим. Софроний бяха подложени на критика от страна на някои богослови и свещенослужители. И макар днес все повече хора да обичат стареца, да се пишат научни трудове за него, книгите му да се издават – личността му, като че ли, остава малко в страни от нашия „православен мейнстрим” – може би защото книгите на о. Софроний са достъпни само за читатели с немалък интелектуален и образователен багаж. Архим. Софроний не е „народният” старец-утешител, каквито бяха известните и любими наши отци Йоан (Крестянкин), Николай (Гурянов), Павел (Груздев).
При все това, на мен ми се струва, че именно личността на о. Софроний, и именно сега, е особено важна и знакова за нашата Църква. И цялата работа е в свободата.
Както показва историята, руският религиозен манталитет се отличава с особено внимание към външната страна на църковния живот: към обреда, към правилата, към тези съсъди, които са призвани да пазят живата вода на молитвата и виното на Евхаристийната Жертва… Това се проявява даже на битово ниво, на най-ниското ниво на религиозността. За какво питат вярващите хора, влезли за пръв път в храма и за какво ние самите преди всичко им разказваме? – Пред коя икона да поставят свещ, когато е болен някой близък или имат проблеми в работата, каква молитва на кой светец да прочетат и как да направят всичко това „правилно”. Ние сме установили като изискване преди Кръщението – минимум две огласителни беседи; хората идват, за да получат пропуск за тайнството – справка, че са ги преминали. И правилно! Но в резултат на това се формира същото това „канцеларско” отношение към църковния живот, което ни е така добре познато от „синодалната” епоха в историята на Руската Църква. Добре е, ако катехизаторът или свещеникът съумее да пренасочи съзнанието на своите слушатели от хартийката към същността, от правилата („спазвам постите”, „причастявам се един път годишно”) – към търсенето на живо общение с Христос…
Проблемът е в това, че самите ние не сме свободни. И Църквата, като общност от хора, като социална и политическа институция, за съжаление, понякога потиска свободата на своите членове. Неволно. Така е устроена всяка система.
Уви, руският религиозен манталитет отхвърля самата възможност за разнообразие дори във второстепенните (не догматически) въпроси на църковния живот и практика. Това същото разнообразие, което, по общоизвестната мисъл на блажени Августин, е присъщ на Църквата във второстепенното, при условие, че в главното ще има единство, а във всичко – любов. Това разнообразие, което не е смущавало никого в Ранната Църква (да си спомним как се развивало чинопоследованието на Евхаристията: от „харизматически”, вдъхновявани от Духа, не фиксируеми (3) молитви към множество поместни чинове, едва по-късно сведени до трите, които се използват днес) и което дори днес в някаква степен е характерно за гръкоезичните Поместни Църкви.
Тази несвобода – другата страна на ревността по Бога и Неговия Закон – е не нещо друго, а отличителна черта на ветхозаветното религиозно съзнание. Новият Завет трябва да бъде състояние на свободата на синовете Божии (Рим. 8:21) – стига само тази свобода да не послужи като повод за грях (срав. Гал. 5:13). Както вече знаем, опитите веригите на несвободата да бъдат отхвърлени по пътя на революционния бунт, водят да нова още по-лоша несвобода в обществото и към реформаторство с лош вкус в Църквата. Истинската свобода произхожда само от един източник – от дълбините на духовния живот, защото където е Духът Господен – там задължително е и свободата (срав. 2 Кор. 3:17). Това, което освобождава е познаването на Истината, т.е. общението с Нея лице в Лице.
Именно тук отец Софроний може да ни служи като фар. Не случайно основният, след „Старецът Силуан”, труд на неговият живот е „Да видиш Бога (както Си е)”. В тази книга старецът свидетелства, че когато човек „вижда” Бога (в явяването на Нетварната Светлина) – той се освобождава: от егоизма, от вкопчването във временното, от потъването в дреболии, от липсата на любов, от всякакви рани от миналото…
Изобщо отец Софроний беше човек необикновено свободен, творчески (4) и дръзновен във всички свои действия. Молейки се (дори по време на богослужение), той можеше да вмъква в традиционните текстове свои слова – и се създаваше впечатление, че молитвата се произнася за пръв път и възхожда към Бога като гъст облак (5). За стареца творчеството беше синоним на молитва. Всичко, което той правеше, носи върху себе си печата на такъв свободен, творчески дух. Като се започне с манастира, който по волята на съдбата беше събрал и братя и сестри: духовните чеда на стареца искаха да бъдат край него.
Между впрочем, този пример показва също и връзката на свободата с риска. Така е било винаги. Писмата на ап. Павел до християните в Коринт и Галатия са посветени на това, как да бъдат съвместени свободата и праведността: апостолът иска да предпази от греховни падения тези, които са получили необикновени дарове на Духа (срав. 1 Кор.) и да предупреди за опасността от духовно робство тези, които искали да спазват буквално правилата (срав. Гал. 2). О. Софроний също казвал, че свободата е свързана с риск, но считал, че той е необходим за живота в Бога: следването на Христос винаги е скок в неизвестното… Разнообразието на позициите и пътищата е и допустимо, и необходимо в Църквата! Нали всеки от нас избира онова, което му е близко, на всеки от нас едни светци са му по-скъпи от други. Важно е само тези пътища да се намират в общото и широко поле, което наричаме Православие (6).
***
Това, за което пиша сега, разбрах в сбит вид веднъж и почти веднага, когато ми се случи да посетя монашеската община, където служи ученикът на стареца Софроний. Там аз видях едно съчетание на духовна свобода и подвиг, което ме порази. Тогава изведнъж всички „пъзели”, наблюдения и размисли: за Русия, за Църквата и за моя път в нея се подредиха. Свободата без подвиг – това е либерализъм, в който липсват необходимите за християнина твърдост и устойчивост. Подвигът без свобода – това е теснота на мисълта и сърцето. И едното, и другото, са много по-достъпни за нас, отколкото тяхното съчетание…
Между впрочем, при стареца Софроний това съчетание се проявяваше в следната парадоксална (макар и позната на светите отци-аскети) черта на неговата личност: той беше човек на дълбокия, потрисащ цялото му същество покаен и състрадателен плач по Бога – и в същото време можеше да се смее до самозабрава… В този смях се проявяваше сърдечната радост на стареца от общението със събеседника (7). Но не само. Смехът беше обратната страна на неговия плач – той беше резултат от работата на Утешителя в душата на стареца, на тази светоносна радост, която сияе в душата толкова повече, колкото повече тя се кае. Така че, когато някой попитал – дали самия о. Софроний, дали друг населник на манастира в Есекс: „Защо, когато сте с нас, вие толкова много се смеете?” – той отговорил: „Защото когато сме сами, по цяла нощ плачем”. Когато четеш трудовете на стареца и спомените за него непрекъснато се учудваш. Околните са го запомнили като светъл и радостен човек, който „не обичал унилите монаси” и много се тревожел, когато някой в манастира изпадал в униние. А сам, в своите книги, старецът непрекъснато пише за плача, сълзите, кенозиса, и „Голготската молитва” и признава: „Болката е лайтмотивът на моя живот в Бога” (8).
На нас ни харесва да четем за „весели” светци, за тяхното постоянно радостно настроение. Това е тяхната свобода. И ние също бихме искали да живеем така… Но свободата на светците е добита по пътя на кръста, кръвта и потта. А ние не искаме да платим такава цена…
***
Може би истинското духовно възраждане ще дойде в нашата страна „незабележимо”, посредством малките общини, в които ще се съчетава духът на свободата, с неизменната верност на Преданието. Нали верността не означава теснота и схоластика. Тя означава творческо продължаване на пътя, прокаран от нашите отци, между които старецът Софроний заема видно място. Ако това се случи, то ще бъде плод и на неговите молитви.
Бележки
1. Рафаил (Нойка).
2. Софроний (Сахаров).
3. Виж „Дидахи” (Учение на дванадесетте апостоли).
4. Сравни с неговото определение за молитвата като творчество.
5. А. Найман.
6. Патриарх Тихон: „Православието е така широко, че побира в себе си всичко”.
7. Има даже малък очерк – „Смехът на Стареца”, написан от архим. Симеон (Коссек). Не ми се е случвало да чета свидетелства за други подвижници с подобно заглавие!
8. Виж: „Да видиш Бога както Си е”.
Сподели: Send this article by email
What is your name?
Please indicate below the emails to which you want to send this article: За свободата в Христа и старецът Софроний
Enter one email per line. No more than 5 emails.
Send
Close
