Как да се изповядваме правилно? Може ли да даваме на свещеника бележки със списък на греховете, без да ги изповядваме устно? Какво да правим, ако служител на Църквата дава лош пример? Какво да се прави, ако труда на някого бива недооценен? На тези и други въпроси отговаря протойерей Валериан Кречетов, настоятел на храм „Покров Богородичен” в село Акулово, Московска област.
– Въпрос за покаянието: как да се изповядваме правилно?
– Това е много сложен въпрос. Защото да се изповядваш, означава да виждаш греховете си. Но ако според светите отци, да виждаш греховете си е по-горе от това да виждаш ангели, то кой от нас може да види прегрешенията си в цялата им пълнота? Освен това, Господ понякога скрива част от греховете ни, защото не всеки би могъл да понесе пълната картина.
Между другото, положението на духовниците е много сложно. Те трябва да изслушат откровеното признание на човека и да останат с правилна нагласа към него. Т.е. да не гледат на него като на негодник, а като на човек, който е духовно болен.
Затова покаянието е един от най-сложните въпроси в духовния живот. И изповедта – това знаят свещениците – е най-сложното дело. Защото в изповедта често имаш работа не със самия човек, а в значителна степен с духовния свят, който въздейства на всеки от нас. А в тази област да хванеш дявола за опашката, както се казва, не е толкова лесно. Нещо повече, често човек не може да си изясни дори сам за себе си – кое е негово и кое не е.
Казват, че навикът е втора природа. А коя е първата? Първата е тази, която се дава на детето, когато то се ражда на белия свят. По-нататък човек за съжаление попива от окръжаващата го среда лъжи, пушене, пиянство и прочее. Тогава се появява втората му природа. И ако човек сам е направил избор, вината е негова. Но често причината не е в самия човек, а в обкръжението му. Защото, ако той не е видял определени неща, може би и понятие няма да си има за тях. А когато той вижда нещо, започва да му подражава.
Човекът е създаден по Божи образ и подобие. Затова трябва да има пред себе си образа, на който се уподобява. Видимите образи са родителите, околните, а във висш смисъл – Бог. Коренът на думата „образование” е „образ”. Този образ Божий, който човек трябва да пресъздаде в себе си. Затова образованието се състои от три компонента. Първо – възпитание на нравствеността, на чувствата, второ – умение правилно да мислим, да разсъждаваме. И на трето място идват знанията. Без първите две знанието може да навреди на човека – важно е как той ще го употреби.
От изповед до изповед човек преминава през някаква школа, през някакъв процес. Това особено подчертавал свещеномъченик Сергий Мечов. Той казвал, че когато се чете разрешителната молитва (т.е. човек вече се е изповядал), изведнъж прозвучават думите: „Дай му начин на покаяние”. И той пита: какво тогава е било на изповедта, ако се казва „дай му начин на покаяние”? Работата е там, че всяка изповед е своеобразно стъпало към следващ етап. След нея Господ ни открива още и още, на части. Отначало главното, забележимото, а после по-малкото, още по-малкото, понякога човек си спомня до най-малките подробности как е грешил. Това именно е покайният труд, който извършва човекът, стараещ се да се избави от греховете. Някои си записват греховете и това е добре, защото постепенно се забравя. Понякога се случва някой да дойде, искал е нещо да каже и го е забравил.
Склонността към забравяне в голяма степен е свързана с духовния свят. Понякога човек говори, говори, и изведнъж внезапно губи мисълта си – изобщо не може да си спомни. Врагът го смущава.
Има един потресаващ пример от серията чудеса на свети Николай: един човек, който бил иконом на богат търговец, пътувал с обоза със стоки на своя господар. И изведнъж се сепнал: а къде са парите? Оказало се, че ги няма. И стока, на стойност десет хиляди, също я няма. В онези времена това било цяло състояние. Той изпаднал в ужас. Загубил е парите! Но кой ще му повярва? Какъв позор. Ще го обявят за крадец. Помислил си: „След малко ще наближим река, ще се хвърля в нея, защото не мога да понеса това.” Появили се мисли за самоубийство. В това време обозът минавал край манастир, носещ името на „Св. Николай”. Изведнъж пред него застанал светецът и му казал: „Какво си намислил? По дяволско въздействие ти забрави, че даде стоката на доверие”. По-рано било така – дадат ти дума, че ще заплатят и това било достатъчно. Тогава човекът си спомнил всичко. Т.е. врагът така помрачил разсъдъка му, че той забравил всичко.
Това се случва често, когато става дума за покаяние – човек забравя. Затова мнозина си записват греховете и свещеникът ги прочита, а това, което не прочита на глас, все едно – Бог го знае, Той знае дори мислите ни. Друг въпрос е, че доколко човек се разкайва също знае само Бог. Но, разбира се, грехът се прощава, прочита се разрешителна молитва, човек се освобождава от греха.
При съвременния живот, ако разказват на свещеника всичко (понякога човек не може просто да назове греховете си, а започва – аз отидох там и там, направих това и това; получава се цяла история), та ако разказват на свещеника всичко и той трябва да изслуша всеки… да предположим, че на човек ще са нужни по пет минути: сто души – това са 500 минути. Осем часа ли да изслушва свещеникът? Затова, когато хората записват греховете си, в това няма нищо лошо, това дори е добре.
– Как да намерим духовен отец и как да общуваме с него правилно?
– Духовен отец – това е много високо звание и много голяма отговорност. Веднъж на Атон един ученик на стареца Паисий ми каза, че духовен отец може да бъде само този свещеник, който е готов да отиде в ада за своите духовни чеда. Как да не вярваш на такъв човек, как да не го слушаш? Но в света послушанието трябва да се изразява преди всичко в търсене на съвет по основни въпроси. А не така, както веднъж много сполучливо се е изразил отец Всеволод Шпилер: благословете да отворя прозорчето, благословете да затворя прозорчето.
Знае се, че когато питали за нещо отец Алексей Мечов, той се интересувал: а ти как мислиш? След това коригирал това мнение, но първо заставял човека да се замисли.
И главното – трябва да помним, че помощта е от Бога. Не винаги е възможно да попиташ духовния отец, но винаги може да молиш за Божията помощ. На времето бях на работа далеч от тези места и ми се появи проблем. По навик започнах да се моля, имам този навик още от детските си години – аз съм възпитаван в Църквата – и започнах да чета акатисти на свети Николай и на преподобни Серафим – по ред. Започнаха да ми идват мисли: ето така трябва да постъпиш. Така и направих. След това пристигна писмо, в което пишеше, че именно така е трябвало да постъпя. Т.е. Господ вече предварително ми беше подсказал. Ние имаме присъствието и съвета на Ангела Хранител. Той реално съществува, но ние забравяме това.
Много често ние някак маловерно се отнасяме към това, че има светци, които се застъпват за нас. Ето – свети Николай е бърз помощник. Сам Господ действа чрез светците, както и Божията Майка.
– Ако ние виждаме, че свещеникът не отговаря на изискванията на Църквата, какво трябва да направим?
– Вижте, във Вехтия Завет е казано: „Началника на твоя народ не злослови” (Изх. 22:28). Той е поставен на това място и ще дава отговор пред Бога. А от нас зло не бива да излиза. В Евангелието е казано: „Всичко, което ви кажат да пазите, пазете и вършете; а според делата им не постъпвайте” (Мат. 23:3). Затова, ако свещеникът прави нещо, което не трябва, ти не го прави. А ако той учи и теб да правиш така, тогава вече трябва да се дистанцираш. Защото в края на краищата послушни са били и онези, които, както ги научили, крещели: „Разпни Го, разпни Го!”
А учителят на ап. Павел, Гамалиил, когато юдеите искали да забранят на апостолите да говорят за Христос, заповядал да ги изведат за малко и казал „…оставете ги; защото ако тоя замисъл или това дело е от човеци, ще се разруши; ако ли пък е от Бога, вие не можете го разруши; пазете се да не би да излезете и богоборци” (Деян. 5:38-39).
– Отец Валериан, как Църквата се отнася към психологията?
– „Психи” на гръцки означава душа. Затова и психиатрията и психологията без духовна основа са само видимата част на айсберга. Например казват: „Дойде ми на ум”. Т.е. на човек му е дошла някаква мисъл. Но ако е дошла, значи вече е съществувала. Откъде е дошла? Кой е нейният източник?
Много открития са били направени не в момент на напрегнато мислене, а след като човекът е бил осенен от определена идея. Вие знаете прочутата Менделеева таблица, която ученият видял на сън. Също такова осенение имал и Архимед, когато се къпел в банята.
Понятието „вдъхновение” е добре познато на хората, които се занимават с творчески труд, на музикантите, на художниците. Вдъхновението не ни е подвластно – то се дава. Освен това, често говорим за дарби – например, казваме „надарен човек”. Но дарбата, дарът е нещо, което също се дава. Откъде, от кого? Още едно понятие – „призвание”. Но ако някой има призвание, кой е този, който го зове?
Тези въпроси намират отговор само в Църквата. Преподобни Силуан Атонски казва направо, че главното нещо в живота е да знаеш Божията воля за себе си – с какво трябва да се занимаваш, за какво да употребяваш силите си, къде да насочиш усилията си.
На времето на Атон, във Ватопедския манастир, живееше отец Йосиф, който беше казал нещо интересно: главното в живота – това е целта. Заради какво живее човек? Тази цел трябва да бъде насочена не само към земното, а към нещо по-висше. Защото когато става дума за „психи”, т.е. за душата, трябва да има нещо, което съществува вечно. Ето защо към психологията и психиатрията Църквата се отнася като към наука, която се опитва да обясни малкото, което се случва на земята, отхвърляйки духовната страна. Но събитията се коренят по-дълбоко. В търсене на първоизточника някои се обръщат към така наречените хороскопи. Да, човек се ражда с определени дарби, характер. Но характерът е даден, за да се трудиш над него, а не да оправдаваш своето поведение.
Веднъж, изказвайки се на професионална конференция един психиатър казал: ние сме свещениците на ХХ век. Добре, високи претенции… Но свещенството предполага Бога и Божията благодат, благодатта на свещенството. Понякога свещеникът говори без сам да разбира напълно казаното, защото Господ влага в сърцето му нещо и той го изрича. Това е защото духовният свят съществува и без разбиране за въздействието му върху човека не можем да минем. За това се говори в много книги с духовно съдържание: „Невидимата бран”, „Добротолюбие” и други. Това именно е литературата, която не достига на онези, които се уповават на психиатрията или психологията. Но това са, както се казва, дефектите на науката, която не се обръща към Бога. Ние знаем, че М. В. Ломоносов и много други учени са били вярващи хора и са разбирали това съвсем ясно. На времето Блез Паскал казал: „Случайността – това е псевдонимът, под който Бог действа в света”. Така че великите учени много сериозно са говорили по тази тема.
– Как може да се познае, че човек е извършил смъртен грях – нали това не винаги е очевидно?
– Има достатъчно ясно описание на смъртните грехове: убийство, прелюбодеяние, престъпления против вярата, всевъзможните ереси… Хората извършват повече битови, обикновени грехове, макар че има и такива, които се намират в смъртни грехове. Например незаконните съжителства, при които пренебрегват не само Църквата, но и гражданските закони. Или така наречения граждански брак – това е открито блудство. Това е истински смъртен грях, в който човек се намира. Но каква е причината за нарушаването не само на църковния, но и на гражданския закон? Това се случва, когато изключенията стават правило. Човек греши и не страда душевно за греха си, а когато се появят децата, той вече е свързан. Децата не разбират какво е това законно, незаконно. Те си имат баща, майка, но човек има задължения и пред Бога, а и един пред друг трябва да имаме някакви задължения все пак.
Впрочем, съвременните психолози питат мъжете: „Вие какво искате: да имате жена, да имате деца, да имате дом, апартамент? Или да бъдете мъж, да бъдете баща, да бъдете стопанин?” Питат жените: „Какво искате: да имате мъж, деца, домакинство, благополучие? Или да бъдете жена, майка, стопанка?” Именно това е разликата, която присъства в тези отношения. Защото, уви, понякога има права без задължения.
– А ако, обратно, човек има твърде много задължения и няма права – например не получава достойно заплащане на труда си…
– Казаното по-горе важи и за други положения, когато човек иска да заема някакво място, да получава заплата. Но да бъдеш началник, това не означава да заемаш място на началник. И да получаваш заплащане достойно на твоя труд – това не означава заплащане, съответстващо на някакво положение или звание. Но тук въпросът е сложен, защото когато човек се труди, използва според възможностите си своите сили и способности. На един му е дадено, на друг – не. Комуто е дадено – той прави всичко с лекота, ценят го, заплащат му добре. А този, комуто не е дадено, се старае, пъшка, но не се получава. Не го ценят, понякога орязват заплащането му. Но кой от двамата се труди повече. Сякаш този, на когото не е дадено.
Но трябва да помним, че всичко, което човек прави, у Бога е претеглено и преброено. Затова, ако човек тук, на земята, не получава заплащане, съответстващо на труда му или справедливо въздаяние, заслужено отношение, то той ще получи това от Бога. За вярващия човек и тук има пълнота.
Затова хората в миналото, чувствайки че нещо им е дадено, смятали за нещо обикновено да помагат на някого.
В. А. Сологуб (1813-1867) в произведението си „Тарантас” описва живота в едно имение. Започва обща коситба и селяните спорят, кой какъв участък да вземе. На един, който е най-слаб от всички се пада най-трудният участък. А на човека, който коси като на шега – лек. Всички започват да косят. Този, който получил удобен участък (а при това и му се отдавало с лекота), завършва пръв, обръща се и започва да работи на съседната полоса. След това и друг, който е завършил по-рано, помага на съседа си и накрая, всички заедно – на последния клетник. Завършват и после с песен си отиват у дома. Помешчикът пита: „Вие сте помагали на този човек?” – „Е, иска ли питане, обикновена работа”.
Т.е. тези хора оценяват своите възможности така: Бог ни ги е дал и ние какво, да ги жалим ли? Всеки е получил някакво заплащане, а общото въздаяние се случило още в този живот. Ето това е правилният подход към всичко, което се случва. Това, което е определено, е определено, а това което свръх него се получава или не се получава, Господ ще изравни.
У нас често се оплакват: данъците са големи. Какви данъци? За здравеопазване да кажем. И така, какво ти е нужно? Луксозна болница или просто здраве? Аз бих избрал здравето. А то е в Божиите ръце.
Такова отношение към живота дава на човека спокойна вътрешна нагласа, която позволява да не завиждаш, да не се дразниш, да не се смяташ за нещастен – защото това е животът.
– Случват ли се чудеса в село Акулово, където служите?
– В навечерието на Нова Година, на Въведение Богородично, напъпва върбата, дори в големи студове. Аз чух от един академик, че това е феномен, който не може да бъде обяснен. За да се случи това, трябва да тръгнат дървесните сокове. При това върбата първо напъпва, а след това пъпките се затварят. И всеки път на Въведение в храма донасят върба. Ако я счупиш, тя си остава напъпила.
По телевизията имаше предаване за нещо, което се случи в нашата Ракетна болница. Там лежаха четирима войници, които ме помолиха да ги причастя. Те имаха натравяне с етиленгликол, това е някакъв антифриз, страшна отрова. И дозата при тях беше 4-5 пъти по-висока от смъртоносната. Те живееха с помощта на изкуствени бъбреци, повръщаха. Вечерта аз причастих и четиримата. Заместник-началникът на болницата тогава каза: „За тримата още ще се борим, а четвъртият вече е потенциален покойник”. На сутринта бъбреците и на четиримата заработиха – едновременно. След три седмици, без никакви ограничения, те се върнаха в своята част. Това е факт, на който самият аз съм свидетел. Ето какво означава Тайнството Причастие, Божията сила.
У нас често бъркат две неща – животът и съществуването. Не всичко, което съществува, живее. Животът е това, което остава в нас като истинно състояние. А всичко останало е сянка – прелита и го няма.
Сподели: Send this article by email
What is your name?
Please indicate below the emails to which you want to send this article: При Бога всичко е претеглено и преброено
Enter one email per line. No more than 5 emails.
Send
Close
