Откъде да започнем със Studio Ghibli

3
245
Добави коментар
aspo
aspo

Филмите вдъхновяват много страст, но каталога с филми може да бъде обезкуражаващ. За всеки един фен, който е обсебен от актьор, режисьор или поджанр, има друг един, който не знае откъде да започне. Понякога всичко, което е необходимо, е правилната препоръка да ви насочи по пътя от начинаещ до всичко, което трябва да знаеш…

Следващата ви мания: чудните анимирани светове на Studio Ghibli

Защо това може да не изглежда толкова лесно?

Произведения на изкуството, прочути толкова по целия свят, колкото в родната им Япония, филмите на Studio Ghibli са сред най-влиятелните от всички анимационни филми. Основана през 1985 г. от сътрудниците и приятели Исао Такахата, Хаяо Миядзаки, Тошио Сузуки и Ясуйоши Токума, компанията се оформя от четиримата, работещи заедно върху мангата „Наушика от Долината на вятъра“ (1984) на Миядзаки и последващата й филмова адаптация (за мен най-доброто от Ghibli). Наречена от Миядзаки на сахарския вятър (както и част от името на италиански самолет), Ghibli е най-известена с различните филми на самите Миядзаки и Такахата, както и с екологичните и антивоенните теми, преминаващи през всяко от техните произведения. Това е огромен каталог (по-голямата част от който вече се предлага в Netflix), обхващащ множество жанрове и стилове. Макар че лесно може да попаднете в капана да разглеждате анимираните филми като нещо по-малко сложно от филмите с участието на хора от плът и кръв, филмите на Studio Ghibli са тук, за да докажат, че тази грешка е много погрешна. Героите им са сложни и дори новаторски, като главните женски образи често са в центъра на историята и обикновено срещу откровени злодеи. Антагонистите често са изобразени с еднаква съпричастност като главните герои.

Най-доброто място за начало – „Отнесена от духовете“ (Spirited Away)

 Като най-добрата работата на Миядзаки като режисьор, както и просто като един от най-добрите анимационни филми, правени някога, „Отнесена от духовете“ (2001) е добра позиция за начало. Неостаряващ фантастичен филм, който спечели наградата на Академията за анимационен филм през 2003 г., това е историята на Чихиро, младо момиче, чиито родители срещат причудливо и страшно наказание. Попадайки в свят на духове отвъд нашия, тя се захваща с работа в баня, за да освободи семейството си. С детайлна, спираща дъха анимация и разтърсващата музика на Джо Хисаиши, това е увлекателна и тематично богата приказка за обреди и вярвания за преминаване в духовното, пропита с Шинто перспектива, отразяваща отговорността, стойността на добрата работа и връзката ни с природния свят. Това е шедьовър, разказан на достъпен език и не е чудно, че е любим филм на всеки гледал го…

Алтернативен филм за начало може да бъде и магическият, но натуралистичен „Моят съсед Тоторо“ (1988 г.), както най-ведрият и забавен филм на Миядзаки, станал талисмана на студиото – гигантският, дружелюбен горски дух Тоторо. Това може да е най-успокояващата работа на Миядзаки, задвижвана изцяло от капризите на двете сестри, които го водят, без разказ или заплаха. Това е филм, които с удоволствие сядаш и гледаш, със забавни полети на фантазията (Кой би могъл да забрави Коткобуса?), като можеш да го правиш безброй много пъти.

Какво да гледате по-нататък

Следващият филм на Миядзаки след Тоторо, „Доставките на Кики“ (1989), би било добре да следва в листа, разказ, обагрен с меланхолия, която изследва самотата и женствеността, тъй като е за едноименната Кики, млада вещица в обучение, която се отправя към големия град и се озовава претрупана с работа. След това „Принцеса Мононоке“ (1997) е за хора, които търсят нещо с малко повече острота. Епична фантазия за конфликт между природата и индустриализацията – докато младият принц Ашитака, който се стреми да излекува прокълнатата си ръка, се вкарва в конфликт между боговете на гората и хората, разчиствайки го за ресурси – това е разказ за сложността на морала, насилие, красота и съпричастност. Няма злодеи в традиционния смисъл, само покваряващото влияние на собствените ни амбиции.

За по-дълбоко навлизане в материала вижте „Лапута: Замъкът в небето“ (1986), основополагащ филм за Миядзаки и света на анимацията като цяло, както и доразвиване на идеята от Мононоке, в който опустошаването на природния свят на човека води към апокалипсис. След това е време да започнете да се гмурнете в някои от странностите на студиото и какво по-добро място да започнете от това да летите с „Порко Росо“ (1992), странен филм за готин, мрачен пилот и ветеринар от Първата световна война, който всъщност е прасе. Това е среща на две от ключовите мании на Миядзаки – Италия и противоречивата красота на изтребителните самолети, но със зловещи последици, особено с изобразяването на бавното пълзене на фашизма на Мусолини на заден план. Но не всички от най-добрите филми в студиото принадлежат на Миядзаки. Исао Такаката, наставник на Миядзаки, дава няколко силни противоположности на по-фантастичните светове на последния. Една от тях е „Едва вчера“ (1991 г.), история в по-ниска категория от повечето филми за Ghibli, като една жена разсъждава върху детските си спомени. Наблюдението на разликата между поколенията, социалната класа, урбанизацията и селския живот припомня тихите, домашни филми на Яусидро Озу, и това е нетипично произведение за студиото (но би допаднало на всеки фен на Шинкай). Това проправя път към една от малкото други съвременни драми „Шепот на сърцето“ (1995), която се фокусира върху историята на тийнейджърската действителност около „Take Me Home, Country Roads“ на Джон Денвър. За съжаление филмът е първият и единствен, направен от Йошифуми Кондо, който почина няколко години след излизането му. Един от малкото филми на Ghibli, които няма на Netflix, е пагубният антивоенски филм „Гроба на светулките“ (1988) на Такахата. Това е най-трудният за гледане филм на студиото, изтощително изображение на скръб и загуба през последните месеци на Втората световна война. Ужасно тежък и прочуствен филм, не всеки би издържал емоционално дори половината… Въпреки че могат да бъдат емоционално тежки, последните филми на Миядзаки и Такахата, „Вятърът се надига“ (2013) и „Приказка за принцеса Кагуя“ (2013) са сред най-жизнените им. Те са едновременно екзистенциални и елегични произведения, отразяващи това, което прави живота добре прекаран. Такаката почина няколко години след излизането на филма му през 2018 г., докато Миядзаки обяви пенсионирането си. Това пенсиониране обаче беше краткотрайно, тъй като Миядзаки е готов да направи един последен филм „Как живееш?“(очакван да излезе по-късно през 2020 г.). И след като сте набрали скорост, ще е истинско удоволствие да се насладите на „Подвижният замък на Хоул“, „Поньо от скалата край морето“ и „Ариети“…

Откъде да не започна 

Въпреки, че има малко лоши попадения в Ghibli, все още има някои филми, от ще отблъснат новодошлите. Филмите на сина на Хаяо Миядзаки, режисьора Горо Миядзаки, са сред тях. Неговия вариант по книгата на Урсула К. Льо Гуин „Приказки от Землемория“ (2006), от която баща му се отрече, и (съмнителната) романтика „На хълма с маковете“ (2011), са доста приятни за гледане, но и са много по-слаби от останалите творби на студиото. Телевизионният филм „Океански вълни“ (1993) е друг рядък съвременен филм за студиото, но се чувства разводнен в сравнение с нещо като „Едва вчера“, а в „Червената костенурка“ няма и дума диалог. Което не означава, че те никога не си струват да бъдат гледани – просто е добре да ги запазите за по-късно, тъй като дори по-слабите произведение на Студио Гибли съдържат артистичност, която си струва да бъде гледана.

Превод и адаптация от https://www.bfi.org.uk/news-opinion/news-bfi/features/where-begin-studio-ghibli