СЛУЧКИ

Тихо е. Топло е. Слънчевите лъчи ловко си проправят път над хоризонта, докойсвайки нежно ходилата. Морето се събужда, подканяйки те с плясъка на вълните да изпиеш сутрешното си кафе на пясъка. Последният пък е все още толкова приятно хладен, че те изкушава да се свържеш със ситните му песъчинки и да продължиш разходката си в страната на сънищата. Ден е. Нов ден на брега на морето. Нов ден и то не къде да е, а в Созопол.

Да изградиш връзка с нежив обект е много трудно. Не е непостижимо, но изисква много силни чувства, каквито обикновено ние, хората, не сме способни да изпитаме дори към себеподобните си. Затова е много трудно да обясниш на някой как може да си толкова силно свързан, дори влюбен, с място. Да, ще кажеш, не е нужно дори да отговарям. Но да дадеш отговор на такъв въпрос е по-скоро удоволствие, отколкото задължение.

Созопол е най-красивото място на Черноморието. Съчетава спокойствието на все още не толкова популярна дестинация, наплива на млади хора, евтинията, често обвързана с народните заведения. Защо е по-хубаво от Карадере, от Иракли? Защото само за няколко минути стигаш до Каваци. И до Смокиня, Веселие, скалите. Ако искаш и до Дюни и то без кола. Писва ти от уединението, слагаш джапанките и си в града. Отиваш на място, където не те залива чалга от всяка уличка, нито пък те преследва възрастна жена, опитваща се да те зариби с топли, варени гевреци. Единственото, което виждаш, са млади хора. Тук-таме се срещат и млади семейства, решили да се разходят из Стария град, където навалицата обикновено може да се сравни с тази в Несебър. Всичко обаче ти е на пет минути разстояние и в момента, в който ти писне от тракането на токчета по паветата, можеш да се покриеш в някоя от старинните улички и да погледаш морето от скалите.

Тихо е. Топло е. Слънчевите лъчи се показват и те подканят да се събудиш. Търкаш очи, прозяваш се и вече е ден. На плажа те чакат приятелите, с по чаша топло кафе в ръка. Поздравявате се, че се познавате. Казвате си колко се обичате и колко сте щастливи. След закуска отивате да полежите на горещия пясък на Смокиня. Там ви чакат студени бири, мохито, още приятели. Денят минава неусетно, залезът бива изгледан от скалите в Созопол. Сякаш само след секунди се пренасяте в друг свят – светът на забързаните хора и автомобилите. Добре дошли в Бургас. Тази вечер има фестивал. Една страхотна вечер, прекарана отново на брега на морето. Но този път гарнирана с музика, много музика. И още повече хора. Минали са едва няколко часа, които на теб ти се струват секунди. Плажът иска да поспи. Тялото ти, обаче, не. Излизаш на гарата, взимаш такси и двадесет минути по-късно отново си в Рая. Още танци! Още музика! Още мохито! Посрещаш изгрева на Малката Текила и искаш още от всичко. Искаш още емоции, искаш още любов. Искаш още прегръдки и още от това топло чувство, че най-сетне си намерил своето място. Затова се отправяш към пустия плаж, където те чака малкия ти дом. Крачиш през дюните и вече си сигурен, че си открил всичко, което си тъсил. Знаеш, че не може да бъдеш по-щастлив. Сигурен си, че слънцето след малко ще се опита да те събуди, а морето ще те чака да отвориш очи, за да му се отдадеш. А ти искаш да поспиш…

Е, как да обясниш, когато обичаш…

Афродизиак е новата мода по дискотеките

Тъмна зала, светлинни ефекти, театрален дим. Танцуващи хора, алкохол и силна музика. Без значение какъв ден от седмицата е, всички го правят…

Страници

мони мон

Срив в системата „Вчера имах дълга коса, днес имам къса коса, утре ще бъда с гола глава, вдругиден не знам ще имам ли глава..“ – така се пее в една песен. Вчера си завършил, утре се явявяш на матура, а вдругиден наистина не знаеш какво се случва, но се случва . Вторник е. Събуждаш се. С мъка се домогваш до компютъра и опитваш да отвориш сайта на МОН. Ама не зарежда. След половинчасови опити разочарованието те довършва. И то не защото имаш тройка, а защото отличната оценка на практика се оказва безсмислена. Единствената й функция ще бъде да краси дипломата ти. Предварителните данни на министерството бяха, че масово зрелостниците имат четворки. Сега обаче много абитуриенти си бият главата в стената, чудейки се за какво точно им е отличната оценка. Повечето ВУЗ-ове не приемат матурата, а други, които са я одобрили, сега пък се отмятат. Десетки хиляди абитуриенти са си губили времето да се подготвят за изпита, отишли са с нежелание, надраскали са няколко реда за това как любовта между Рада и Шибил е най-истинското и красиво чувство на света, а след това се оказва, че са никому ненужни отличници. Отлично, министре. Аз вече знам: „не знам дали ми трябва глава“.

Страници

Моят влак

Спомням си преди години влакът за мен беше блян. За пръв път се качих на мотриса преди около 9 години – пътувах с дядо ми за вилата ни в Своге. Няма да забравя чувството, което изпитах, когато влязох в купето. Първоначално беше някаква паника, страх. След това страхът се превърна в радост, даже имах пеперудки в стомаха. Някъде по-средата на пътя обаче изпитах разочарование – хората, които бяха с мен и дядо ми в купето, започнаха да се хранят. Ама както си трябва – яйца, нарязан хляб, кашкавал, лютеница. Най-покъртително обаче беше това, че отпадъците от обяда отлетяха през прозореца. Аз бях потресена. Представете си физиономията на хлапе, което за пръв път се качва във влак и, напук на възпитанието си, осъзнава, че има хора които си хвърлят боклука в движение от влака. От този момент БЖД за мен се превърна в пубертетско всекидневие. В продължение на четири години аз вземах разстоянието София-Пловдив все едно пътувам от НДК до Плиска. И всеки път, когато се качвах на влака, изпитвах нещо различно. Емоции, които все още се таят дълбоко в мен и ме карат да се усмихна всеки път, когато се сетя за няколкото часа прекарани в купето и коридора. Всеки път, когато гледам залеза от прозореца. Всеки път, когато наблюдавам планините. Всеки път, когато чувам тракането на колелата и се опитвам да го заглуша с плеъра, но не става. Години след това влакът за мен се превърна в ежедневие. И сега аз пътувам всяка седмица, понякога дори през ден. Освен това си пазя всички билетчета от БДЖ. Но за жалост те вече не носят нищо. Никаква емоция, никакви чувства. Просто хартийки от един обикновен влак, от едно обикновено пътуване. Преди няколко дни обаче влакът ме накара отново да изпитам нещо – страх, притеснение. Ако трябва да съм честна, още миналата година почувствах нещо подобно, но това се дължеше повече на метеорологичните условия, а не както сега – на самата компания за железопътен транспорт. След всички тези пътувания аз знам всяка частичка от влаковете и съм наясно, че както старите, така и новите мотриси, които са без купета, нямат абсолютно никаква възможност да ни предпазят, при бедствие. Това го разбирайте така: няма чукчета за разбиване на прозорците, нито пожарогасители. Вратите заяждат, прозорците също – някои дори не се отварят. Няколко пъти съм пътува с нощен влак, но в купета, където положението е още по-трагично: случва се лампите да не работят, вратите да са полу-изкъртени, пода да е хлъзгав и мазен. Много често ми се е случвало да заключа вратата, за да избегна просяците и пияниците, които скитат в първите няколко часа след тръгването, но след това едвам – едвам да я отворя. Да не говоря за тоалетните – поне влаковете, които не са разделени на купета са с нови такива и нямат проблем с вратите и заключването. За другите си трябва направо инструктаж преди влизане. Преди няколко дни притесненията ми станаха още по-големи след като видях, чух, написах и прочетох какво се случи в един влак. Да, този, който уби девет човека, а много други нарани – физически и психически. Този, който остави много пепел и сълзи след себе си. На следващия ден след трагедията аз пътувах. И за пръв път се страхувах толкова много, въпреки че беше сутрин, въпреки, че уж всичко беше наред. А това, че съм отлично подготвена на тема “Гражданска безопасност” и слагам респиратор, ботуши и ръкавици за по-малко от 40 секунди, никак не ме караше да се чувствам по-сигурна. Връщайки се обратно към София отново чувах за трагедията, но вече страхът не беше толкова голям. Чувството не беше тъй силно. Аз просто приех, че няма друг начин. Влаковете ни са стари, нямат необходимата техника за защита, хората вътре са некомпетентни. Мнозина обаче ги използват не само заради ниската цена на билетите (въпреки увеличенията напоследък, сравнете 4лв. с намаление в БДЖ и 10лева за рейс), а и заради емоцията, която носят. Запознаваш се с много и невероятни хора, срещаш съдби, пишеш истории. Учиш, разбираш, преживяваш. След време свикваш с неудобните седалки, в замяна на които срещаш приятел. После се чудиш, имало ли е как да се избегне една трагедия и разбираш, че няма. Просто защото тя вече е била станала – още преди да се качиш на влака.

Ето две идеи за бърза и мноооооого вкусна вечеря!

МИНИ ПИЦИ (в различни форми)

Рецепта:
1.5 ч.ч. брашно
2-3 с.л. олио
100 мл. вода
1 яйце
1 ч.л. бакпулвер
сол
захар

Тестото се омесва и се разделя на малки топчици, които можете да оформите по какъвто начин искате. Аз направих дори сърце. Всяка малка пица се намазва с доматено пюре, а отгоре давате зелена светлина на въображението си.

КИШ С КАЙМА И ЗЕЛЕНЧУЦИ

Рецепта:

За тестото:

100гр размекнато масло

1 жълтък

1 с.л. вода

1/2 ч.л. сол

Около 200-250гр брашно

Всичко се омесва и се опакова в прозрачно фолио. Престоява за поне 30мин. в хладилника.

За плънката:

Около 250-400гр. кайма смес

Малка консерва домати на кубчета

2 глави лук, нарязани на ситно

3-4 средно големи моркова, нарязани на ситно.

Тестото се разстила в кръгла тава така че да се получи ръбче – става нещо като корито. В него се изсипва предварително задушената и вече готова плънка. Като се поизпече се залива със смес от 2 яйца и 150гр. кисело мляко. Преди сервиране се поръсва с кашкавал.