03:10
//
0
коментара
//
Katya Vicheva
// Category:
bogorodica
,
dame
,
iugo
,
notr
,
parijkata sveta
,
paris
,
viktor
,
богородица
,
Виктор
,
книга
,
онлайн
,
парижката
,
света
,
юго
//
Парижката Света Богородица
Виктор Юго Поръчай Книгата ТУК (Адаптирана за деца)
1830 г. – атмосферата на Париж е зарадена с бунт. Французите са готови да се вдигнат и да пометат Бурбоните. Избухва Юлската революция.
Виктор Юго вече е написал драмите „Кромуел“ и „Ернани“, превърнали го в безспорен лидер на естетическите размирници, които искат да пречупят статуквото на класицизма. Историческите романи на Уолтър Скот предизвикват истински фурор отвъд Ламанша. Романтизмът черпи нови и нови сили от гнева на масите.
В този момент се ражда „Парижката Света Богородица“. Юго е на 29 г. и вече е пробвал перото си в епическите платна. Написал е „Хан д’Исланд“, после и „Бюг Жаргал“.
Въпреки големия й обем новата творба се появява на бял свят само за 6 месеца – в началото на 1831 г. Три години преди това обаче писателят прави проучвания – за Средновековието (което романтиците противопоставят на интереса на класиците към античността), за управлението на Луи XI (по чието време се развива действието), за историята и архитектурата на най-известната френска катедрала. Всъщност тя е точно онова, което е нужно на Юго – символ на безименния народен гений, свято място, чиито фасади в същото време са населени с гротескни каменни фигури на демони.
Именно „Нотър Дам“ е главният образ в романа. „Двуглавият сфинкс“, както Юго нарича катедралата, е не само обединителен пространствен център (всичко се случва или вън, или вътре в масивната сграда), но живее и собствен живот – защитава Квазимодо и Есмералда, „убива“ Клод Фроло. Всички житейски страсти в творбата са свързани с този едновременно привлекателен, но понякога и ужасяващ готически декор.
Сюжетът на „Парижката Света Богородица“ е изграден като любовен многоъгълник.
Трима мъже (звънарят Квазимодо, архидяконът Клод Фроло и поетът Пиер Гренгоар) – по напълно различен начин – се стремят към сърцето на циганката Есмералда. Самата тя е влюбена до полуда в празноглавия и недостоен красавец капитан Феб дьо Шатопер. Мелодраматична схема, печеливша във всички времена.
Към нея се добавят описани с размах масови сцени, порядъчна доза тайнственост, заплетени интриги – все неща, които гарантират популярност. Доказателството са огромният брой екранизации, театрални постановки и мюзикъли, на които произведението се радва до наши дни.
Всички основни персонажи в романа отразяват идеята на Юго за романтичната гротеска – те са хора хиперболи, действащи екстремно, изтъкани не от нюанси, а от крайности, подвластни на силни страсти, които, независимо дали са възвишени или грозни, в крайна сметка ги погубват.
Романтичният контраст е най-силен при Квазимодо. Този физически урод – „покаже ли се – гърбав, тръгне ли да ходи – кривокрак, погледне ли – едноок, заговорите ли го – глух“, е в същото време единственият, способен да превръща в божествена симфония звъна на камбаните на „Нотър Дам“. Само той познава истински душата на катедралата и е връзката между нея и външния свят. „Нищият духом“ всъщност се оказва най-възвишеният – неговата любов към Есмералда е всеотдайна и пълна със саможертва. В романтизма любовта е движещата сила у човека и Квазимодо става способен на истински героизъм под нейно въздействие.
Пълна противоположност е архидяконът Клод Фроло. Всъщност този образ е с най-дълбок драматичен потенциал. Докато всички останали са романтично шлифовани, той е психологически най-провокативният. Клод Фроло е религиозен фанатик, живото олицетворение на средновековното мракобесие. В същото време с цената намного усилия той успява да постигне максималното познание през онези години, овладял е всички науки. Нито науката, нито вярата обаче го примиряват със самия него. И точно на презиращия плътта писателят отрежда да изпита влудяващата плътска страст към Есмералда.
Това вътрешно неудовлетворение, тези полюси, в които се мята душата на Фроло, го отделят от емоционалната едноплановост на останалите персонажи. За разлика от Квазимодо любовта превръща архидякона в чудовище, в абсолютен злодей. Така се стига и до трагичната развръзка – след като самият той не може да притежава Есмералда, никой няма да я притежава. Тя трябва да отиде на бесилката. Основният женски образ всъщност съществува повече като функция на останалите. Есмералда обаче също е натоварена с романтична символика. Тя е олицетворението на естествените влечения на човека, тази екзотична красавица и изключителна танцьорка е радостта и хармонията, светлината. Носи пълнокръвието, което ще нахлуе в света с идването на Ренесанса. Циганката е едновременно прекрасна – за разлика от Квазимодо, и добра – за разлика от Фроло.
Тя също загива от любов. За нея, да се отдаде на необичан човек, е равносилно на смърт. И Есмералда избира смъртта.
„Парижката Света Богородица“ „няма никакви исторически претенции, ако изключим обрисовката, направена може би с известна ученост и съзнателност, но изключително чрез набелязвания и мимиходом на състоянието на нравите, на вярванията, на законите, на изкуствата, с една дума, на цивилизацията през XV век. Всъщност не в това се състои значителното в тази книга. Ако тя има някакво достойнство, то е, че е дело на въображението, на капризите и на фантазията“, пише самият автор на издателя си.
Романтикът Юго смята, че изкуството не трябва да копира действителността, а да я преобразува. Литературното произведение той стравнява с лупа, чрез която лъчите на живота се превръщат в многоцветен ярък пламък. Вероятно това схващане за творчеството е причината романът „Парижката Света Богородица“ да се чете на един дъх и днес
