Написано от Кирил Милчев
29 Октомври 2010
Произход на прабългарите
Автор: Кирил Милчев
Eдна част от българското минало през ІV в. и през V в. от н.е. е свързано със създадената в източна и централна Европа хунска империя. Последната е доминирала политически и военно, както в Европа, където двете римски държави са й били „данъкоплатци” (Приск Панийски), така й в Междуречието, където през 395 г. превзема редица градове в Персоармения и сирийските области на Византия (Eдеската хроника, житието на Евтимия и др.). В какво е изразява българското присъствие в хунската държава? То маловажно ли е и ако не е защо отсъства изследване за това присъствие?
Дълго време, особено през ХХ в., историческата наука в Република България подхождаше срамежливо към тоя въпрос. Причината явно бе повече психологическа, отколкото научна: през ХVІІІ в., ХІХ в. и в началото на ХХ в. в европейската наука е въдворено мнението, че доатиловите хуни са извършили преселение от Жълтата река и Ордос (в северен Китай) и са стигнали до Рейн и Париж (в западна Европа). Те били монглоиди.
Това мнение днес е ревизирано в сериозната наука, но негов рецидив си остава фразата „велико преселение на народите”, която модерните историци без да конкретизират съдържателно, повтарят по навик.
По този начин, на хунската империя и на нейната държавност през ІV в. и през V в., е отказано правото от науката на обективно историческо познание: хуните дори до изследването на Томпсън (1948) се разглеждат като разнородни и неграмотни пълчища, без централна власт и без геополитика.
Проучването „Светът на хуните” от 1973 г. на американският професор Ото Манчън-Хелфън промени картината, при това фундаментално.
Няма как хуните да не са били подчинени на единен център на властта още през ІV в. (дори Йордан споменава един техен владетел по това време), след като те целенасочено атакуват и превземат скитската държава на Херманарих (ок. 375 г.), анексират римската провинция Панония (дн. унгарски земи) и успоредно с това през 395 г. предприемат от Панония през Кавказ атака срещу Персия и малоазиатските сироезични земи на Византия.
Фактически, към началото на V в. хунската военна машина вече е наложила нов световен ред: хунското присъствие става реално, както в Европа, така и в Задкавказието и предна Азия.
Това повдига въпроса откога датира началото на българското присъствие в хунския съюз?
Просвещенско-модерната гледна точка по тоя въпрос е формирана предимно в рускоезичната историческа литература, къде въпросът с „преселението” на хуните от Ордос, не е претърпял еволюция и си остава на нивото на ХVІІІ в., независимо от развитието на археологията, според която няма данни и артефакти за никакво преселение на Hsiong-nu до Волга (С.С.Миняев).
Любопитно е, че Л.Н.Гумильов през 70-те години на ХХ в. създава специална теория за преселение само на „един конен отряд” Hsiong-nu от Ордос до Волга, с едничката цел да реабилитира остарялата хипотеза на Иностранцев (1900). Той прави това, защото през 1945 г. Ото Манчън-Хелфън повдига въпросът за липсата на връзка между антропологията и културата на далечните Hsiong-nu, за които в китайските извори след І в. от н.е. секват сведенията, понеже са погълнати от сянбийците и европейските Huns. Гумильов създава специалната хипотеза за „конният отряд”, за да опровергае Хелфън и да защити многогодишното проучване на средна Азия от руските учени, както пише. Все едно науката не търпи развитие, а реченото от Иностранцев (1900) не е хипотеза, а догма.
Така в съветската евразийска наука въпросът за липсата на връзка между Hsiong-nu и Huns не е преразгледан (през 1948 г. Томпсън на запад отрича приемствеността), а напротив е издигнат в пара-научен проблем. Модифицирането му от Гумильов е обаче доста нескопосано, защото той твърди, на основание на собствената си философия за етносите, че прословутият конен отряд наложил своя пасионарност и погълнал етнически маджарите, нещо което не се връзва по никакъв начин с летописните извори за първоначалното преселение на унгарците едва в хазарската епоха на запад от Волга към Панония (К. Багрянородни).
В цялата тази неразбория и сблъсък на доводи на учени след Втората световна война, българските учени не участват и въпросът за българското присъствие в хунския съюз е решен „по руски”: имало е преселение и хсионг-ну („хунну” на руски), отивайки на запад, повлекли и българите със себе си.
Обаче това мнение не се връзва с Анонимният латински хронограф от 354 г., според когото Рим е знаел за българите още през 354 г., а хуните стават известни на Рим чак след 375 г. (Йордан).
Готският историк Йордан пише своята история към 551 г., заемайки много от готската хроника от началото на VІ в. на Касиодор, за когото явно не е съществувала разлика между хуни и българи. При Мавро Орбини (1600) e съхранен един пасаж от изгубената днес готска хроника на Касиодор, според който българите са воювали още през 390 г. срещу Теодосий Велики при гр. Сирмиум. За участие на българи в ранната хунска инвазия пише и Павел Дякон, според когото те пленили лангобардския цар и отвели дъщеря му. Дякон, който е писал през VІІІ в., хвали учеността на Касиодор и фактически неговото сведение за атаките на българи няколко поколения преди V в. над лангобардите около средни Дунав, е необходимо да се включи в контекста на разбирането на Касиодор кои са българите.
Изобщо хипотезата на Касиодор се оказва много важна.
Това налага да се спрем специално на нея…
Касиодор пише в епохата на Теодорих, когато последният в началото на VІ в. се опитва да обедини в Италия остроготи и визиготи под един скиптър.
Теодорих обаче е от остроготският царски род на Амалите, а остроготите до 455 г. са хунски народ и участват през 451 г. под знамената на Атила в прословутата Каталунска битка, когато воюват дори срещу визиготи. В този битка е убит даже визиготския крал от рода на Балтите.
След 488 г., откогато Теодорих е в Италия с претенцията да е обединител на всички готи, от тази срамна за остроготите братоубийствена война, са минали едва около 40/50 години, а това не е никак дълъг срок, за да забравят визиготите за хунските подвизи на остроготите.
При Йордан можем да прочетем много от Касиодор, особено там, където Йордан се опитва да оневини остроготите, че били по онова време „роби на Атила” и нямало как да се противопоставят на заповедите му и затова воювали срещу визиготи.
Хунският съюз е бил съюз от различни народи, още Йордан пише, че Херманарих към 375 г. не го е атакувал само един народ.
Арменският историк Тавстос Бузанд през V в. изброява много хунски народи, които през 395 г. нападат Персоармения.
Приск Панийски през V в. също пише за няколко дезертирали по времето на Руа хунски народа.
През VІ в. Псевдо-Захарий Ритор изброява 13 хунски народа, мужду които нито един не се казва хуни.
В началото на VІ в. очевидно Касиодор си поставя една ясна политическа цел в своята готска хроника и нея отчетливо можем да видим при преписванията на Йордан през 551 г.:
остроготите е трябвало да изчистят образа си на хунски народ, тяхното над „50 годишно” (по Йордан) хунско вероподаничество, е трябвало да заприлича на „робство”, а всички сведения за хуно-готските династични бракове, са забравени от Касиодор и Йордан, и данни за тях днес има само в старите легендарните епоси.
Полиетническият характер на хуните прозира и в съобщението на Приск Панийски, че през 448 г. в града на Атила, освен на латински, гръцки и готски, се е говорило на скитски и хунски. Очевидно е, че Приск е различил само три езика, а останалото множество е оформил в две групи: скитски езици и хунски езици. Учените много добре знаят, че тогава е нямало скитски език и очевидно под съобщението за него при Приск се крие намек за езици на народи обитаващи Скития, но същото важи и за съобщението му за хунският. Това в никакъв случай не е един език. Приск съобщава, че пред дворецът на Атила е имало множество посолства на негови поданици-васали, териториите на голяма част от тях просто не е Скития. За да разграничи хуните-водачи от жителите на Скития, Приск нарича първите „царски скити” и този маниер не е нещо особено за авторите на класическата школа, които не се притесняват да именуват персите – партяни и миди.
Парадоксалното е, че Йордан пише, че готите заели много думи в езика си от хунския, при това прави сравнение със заемането между гръцки и латински, а се оказва, че днес учените не могат да открият дори няколко хунски думи, които да са със сигурност на някакъв отделен народ хуни.
Самият Приск през V в. е запомнил няколко думи, но те са недостатъчни, а някои от тях звучат по славянски. Тоест, не може да се изведе никакъв извод за отделен хунски език.
Това вместо да послужи като основание на учените да преразгледат остарялата хипотеза, че е имало един хунски народ и много сателитни, е довело до обратен резултат: учените съвсем смело въвеждат хипотезата, че някъде след 468 г. хуните окончателно изчезват от битието. Няма значение, че само няколко години преди това, т.е. през 452 г., хунските войски командват от Аквилея до Кавказ.
През втората половина на VІ в. Агатий пише, че по времето на византийският император Лъв (457-474) най-многобройни от варварите били бургунди и ултинзури. Последните, според Йордан, са първият от народите под командата на вторият син на Атила, т.е. Денгиз, който е убит през 468 г.
Бургундите не изчезват, те имат свое бъдеще, но вече никой не чува нищо за ултинзури, все едно те изчезват заедно с убийството на Денгиз.
А дали са изчезнали, наистина? Или просто са сменили своето име на кутригури? (виж статията „Кои са кутригурите?” в този сайт)
През 1918 г. българският учен Златарски пише, че миналото на българите (= утигурите) е свързано по някакъв начин с кутригурите, но хипотезата му не намира достойни последователи, които да проучат в какво се състои проблема.
Междувременно след краха през 1950 г. на яфетическата теория на Н.Я.Мар в СССР, съветските историци (в това число и такъв блестящ учен като Пигулевска, за съжаление) се опитват да наложат хипотезата, че българите са нямали нищо общо с хунския съюз и че са каганатски тюрки (за неосведомените, яфетизмът на Мар популяризира езиковият произход на прабългари и чуваши от Месопотамия, ето защо няма как погромът над Мар да не е съпроводен с нова доктрина за техният произход в съветската наука; в този смисъл е ревизирана и старата за марксиската историческа наука теория за хуно-български съюз, независимо от обилните извори, подкрепящи съществуването на такава връзка) .
Така крехката визия, прокарана при Златарски за някаква връзка на пост-атиловите народи кутригури и утигури (Прокопий, Агатий, Менандър, Теофилакт), за които сведенията са многобройни във византийските летописи, с последващите аспарухови българи, увисва във въздуха.
Пигулевска дори пише, че Кубрат и Кубер, са една и съща личност, и това не е случайно.
През втората половина на ХХ в., заради съветските догми, никой не смее в социалистическа България да напише сериозно проучване за държавата на Кубрат от VІІ в. в Кавказ и Приазовието (разбирай: на територията на СССР), а само се повтаря една легенда на Багрянородни за някакъв сноп пръчки, писана между другото през Х в. не за Кубрат, а за моравския княз…В този тоталитарен период, както знаем, никой не обелва и дума за историята на волжките българи, забравени след краха на сподвижниците на Мар.
Тюркската хипотеза за произхода на българите е наложена официално от учени като Сиротенко, Плетньова, Новоселцев, Гумильов. Според тях рода Дуло не бил династичен род, а клан на тюргешкото племе (Плетньова), а Орган и Кубрат, според Гумильов, са част от краха на западният тюркски каганат и се възползват от проблемите, за да създадат нова тюркска държава, т.е. „номадско обединение” и това било Велика България.
Изводите на Гумильов са повече от безпардонни за учен, който дори отрича, че Кубрат е покръстен в християнството в двора на Ираклий (Йоан Никиуски) и който самоволно твърди, че българите слагат край на пост-атиловите хуни, при условие, че за една плеяда късно-антични летописци, именно пост-атиловите утигури и кутригури, са етнически предходници на самите българи.
При това още през 1918 г. Златарски изказа верната хипотеза, че терминът „утигури”, прокаран през VІ в. от Прокопий, е всъщност странично наименование на етносът, който Псевдо-Захарий Ритор през същият VІ в. нарича „бургар”, т.е. българи.
И така, да се върнем на темата за българското присъствие и роля в хунския съюз и да видим, какво пишат всъщност летописците.
Когато в началото на VІ в. Касиодор решава да изчисти образа на остроготите като хунски народ, той смело, ако се вярва на цитата при Мавро Орбини, въвежда на мястото на неопределеното съюзническо име „хуни”, името на народа, известен като „българи” и пише, че българите воюват през 390 г. с Теодосий Велики при Сирмиум (а от другите източници знаем, че това са просто хуните).
„Марк Аврелий Касиодор пише, че българите се сражавали с ромеите още по времето, когато владетел на тази империя бил Теодосий І (ум. през януари 395 г. – бел.К.М.); след много битки българите били победени около 390 г. и Италия си възвърнала Сирмиум.” (Мавро Орбини. Царството на славяните 1601. С., 1983, с.51-52).
През 507 г. епископ Енодий пише панагерик за Теодорих от Амалите, възхвалявайки го, че е победил българи, като изрично пише, че този народ не е бил побеждаван до победата на Теодорих. „На него до теб принадлежеше всичко, което той искаше”, пише патетично Енодий.
Касиодор в своята Готска хроника (ок. 519/530 г.) под 504 г. е записал: „В това консулство, след като благодарение на доблестта на крал Теодорих бяха победени българите, Италия отново овладя Сирмиум”. И още: „Пълководецът Толвин в младостта си участва в сирмийският поход, изпита триумфът над хуните, в числото на тези народи и обрече на смърт българите, страшни по цялата земя.”
Цитатът „Италия отново овладя Сирмиум” има смисъл единствено, ако Мавро Орбини правилно е преписал от Касиодор, че първият път, когато „Италия си възвърнала Сирмиум”, е по времето на Теодосий Велики през 390 г.
Както виждаме, дейността на Касиодор за подмяна на съюзническото име „хуни”, все още тегнещо над остроготите, с етнонимът на българите, не е случаен план, а има своя произход още при панагерика на епископ Енодий. Няма никакви други сведения, освен от хунското минало, че до началото на VІ в. на българите е „принадлежало всичко”, както пише епископа…
В тази „готска линия” се включва плахо и Йордан, сам признаващ, че е недостатъчно грамотен. Той явно не може да се справи с учената витиеватост при Касиодор, ето защо споменава за „българи” едва при пост-атиловите хуни. Но в този откъс, съвсем в духа на Касиодор, вметва, че българите били онези, с които „бяхме наказани заради нашите грехове”. Тоест, Йордан приписва на българите старият атилов образ за „бичът Божий”. От една страна говори за тях по времето на пост-атилови хуни, от друга страна пише за понесени наказания от страна на българите, но от трета въобще не пише в своята „Готската история” (за разлика от съчинението му за римската), че българи са воювали с готи.
„Готската линия” през VІІІ в. е продължена от Павел Дякон, апологет на Касиодор, в неговата „Лангобардска история”, който – както казахме – твърди, че няколко поколения преди времето на Одоакър, старите лангобарди са атакувани от българи и е пленена дъщерята на краля.
Павел Дякон отбелязва, че първият лангобардски крал бил Агелмунд и него „неочаквано през нощта го нападнали българи” (кн.І,16), убили го, а дъщеря му взели в плен.
За да си съставим понятие кога се е случило това, е необходимо да изясним, следвайки разказа на Павел Дякон, че вторият вожд на лангобардите се казвал Ламисио. „Трети на власт дошъл Лет. След като управлявал около 40 години, оставил за наследник своя син Алдихок, който бил четвърти наследник на трона. Когато този умрял, пети крал станал Годехок”(кн.І,18).
Годехок е съвременник на Одоакър (кн.І,19).
Кой е Одоакър? Това е синът на хунският генерал Едеко (Томпсън, 1948), дясната ръка на Атила. Одоакър побеждава близо до Павия през 476 г. (или 477) Орест, другата дясна ръка на Атила и принуждава сина на Орест да се откаже от трона на Рим. Името на този син е Ромул Августул (управлява Рим от 30.Х.475 до 4.ІХ.476) и в учебниците е известен като последния император на Западната римска империя. Одоакър е признат като „римски наместник” на западната империя от източния император Зенон (476-491) и е известен като първия варварин римски император. Бащите на Ромул и Одоакър, т.е. Орест и Едеко, са хунски висши сановници и сътрапезници на Атила до 453 г., техните синове последователно стават римски императори…
Какво излиза?
Павел Дякон нарича с етнонима „българи” всъщност хуните, които след 375 г. „превземат Европа” (Евнапий от Сарди, ІV в.).
Оплетена в загадки и неясноти истината за българите блесва при Прокопий Кесарийски (VІ в.), който както знаем ги нарича „утигури”. Защо ги нарича така, си остава сложен въпрос, но благодарение на авторитетът на Прокопий като историк, през втората половина на VІ в. Агатий и Менандър плътно се съобразяват с това име и го повтарят, независимо, че по същото време ок. 555 г. сироезичният византийски автор Псевдо-Захарий Ритор ги нарича – „бургар – народ езически и варварски, имат градове и свой особен език”.
Прокопий пише като очевидец след 527 г., т.е. във времето, когато Юстиниан І (527-565) се опитва да превърне утигурите в свои съюзници.
Ако един народ е съюзнически на Византия, историците му отделят по-голямо внимание и дори проучват миналото му, както прави през втората половина на VІ в. Агатий с лазите-колхи.
По същият начин постъпва по-рано през същият VІ в. Прокопий спрямо утигурите.
Той е първият историк, който преразказва генеалогията им, в която съобщава изключително важното и неоценено от учените сведение, че те произхождат от кимерийците и че племето им, заедно с кутригурите, под името хуни са предприели атаката през Кимерийският босфор (Керченския провлак на Азовско море) на запад и са превзели скитските земи.
Очевидно, в наименованието „утигури”, което им дава Прокопий, можем да различим двата всеизвестни топонима в региона на Кавказ, а именно Утик и Гар, от които Гар е на север от Дербенд, а Утик е на юг и е широкоизвестен в арменските извори, с които Прокопий собственоръчно пише, че е запознат.
Ако Прокопий заема формата утиг от арменски източници, особено интересно е, че формата гур е свързана при него с особени легендарни герои: той разказва легендата за братята Кутригур и Утигур…
Явно, неслучайно Прокопий обозначава двамата легендарни братя, които според него произхождали от общ баща, като Утигур и Кутригур. От последните се разслоили, според летописеца, едноименни племена, които също имат окончателната форма „гур”: кутригури и утигури…
Между другото, територията на народа Гар, изписан като „Геруа”, е упомената в Арменската география от VІІ в., която цитира Птоломей, по думите на автора й.
Тя е описана и от арабоезичният автор от Х в. ал-Масуди (виж статията „Кубрат и Мартина, вдовицата на Ираклий” в този сайт).
Когато се търси произходът на името „българи”, не бива да се изключва възможността името да е двусъставно и да включва, както „гар”, така и първата част „бал” (= господар), където „а” търпи редукция.
Забележително е, но през VІ в. Йордан описва първият хунски владетел, като „Баламер”, в чието име имаме две форми на думата „господар”, т.е. „бал” и „мар”. Йордан съобщава още една форма на това име – Баламбер, където библейският Балам (Ваалам в нашата библия, която е превод от гръцки), е всъщност жрецът на Бал (Ваал), дума, която в семитският приема значението „господар” и е имала международно приложение, щом я срещаме дори в VІІІ в. пр.н.е. в урартурските надписи, обозначаваща градоначалниците, които са имали и военни функции.
От друга страна, арменският историк М. Калакантуаци съобщава за владетел Хонагур, живял в епохата на персийският шахиншах Шапур ІІ (310-379), чието име може би е прозвище, включващо, както кавказките „хони”, така и „гур”.
Сложността на етимологията на името „българи” за съжаление не е била разглеждана във връзка с кавказкият народ Геруа (Гар), за който първи сведения дава още Птоломей през ІІ в. от н.е.
В полза на семитският произход на „бал” идва Анонимният латински хронограф от 354 г., където „Зиези, от който са българите”, е вкаран всъщност в семитска генеалогия.
А и месопотамският произход на формата „бал” в Предкавказието, не е нужно да се търси чрез посредничеството на семитски език, тази широко популярна дума в Месопотамия, е възможно да е пренесена още в VІ в. пр.н.е. от кимерийците, които тогава напускат своята малоазийска държава „Гамирайа” (асирийски клинописи) или „Гамирка” (Тавстос Бузанд), която се е простирала от южно-черноморският град Синоп на юг върху по-късната област Кападокия, и се установяват на север от Кавказ, където през V в. пр.н.е. са познати на Херодот…
И така, навлизането в дълбочина на проблема за хуно-българската връзка не е толкова сложен като материя, понеже отчетливо се изяснява, че прародината на българите е в региона на Предкавказието и Приазовието, и че те са наследници на кимерийската култура.
До този извод стига и Г.С.Раковски в средата на ХІХ в. и го обявява в издадената в Букурещ през 1865 г. и непреиздадената в автентичен вид и до днес негова книга „Българска старина”.
Българите, заедно с кутригурите, са основателите на хунския съюз в Предкавказието и Азовско море, според Прокопий. В съюза влизат алани, масагети и много други племена.
Няма късно-античен автор, като се започне от писалият през ІV в. Амиан Марцелин, който да посочва друг регион като прародина на хуните, освен земята между Меотида (Азовско море), северен Кавказ и устието на Волга в Каспийско море.
Името „хуни” е съюзническо наименование и е донесено на Кавказ по всяка вероятност от масагетите, то е имало определено военна семантика.
Както пише археолога Миняев, пренесено е по някакъв начин името на хсионг-ну, а е нямало никакво преселение от Ордос. Ако имаше, щеше да бъде открит поне един гроб…От друга страна, според Миняев, прословутият отряд от хипотезата на Гумильов, останал жив от битката със сянбийците, е наброявал според китайските историци 300 мъже хсион-ну и няма как идеята на Гумильов, че те са бащи на европейските Huns, да е верна, колкото и тези богатири да са потентно пасионарни…
Кимерийци, българи и хуни са предкавказки и приазовски феномен…
Пред бъдещите български историци предстои нелеката задача да се върнат към обективната научната проблематика за произхода на българите и тяхната антична и късно-антична история до 680 г.
Що се отнася до онези, които твърдят, че сме траки или славяни, аз въобще не отричам, че по дунавските земи и на Балканският полуостров е имало траки, имало е и славяни…Преди това е имало и готи, явно много от тях са останали. Но нали говорим за създадената през 680 г. държава с името България?
Готите създават няколко държави в Европа. И в Тулуза и в Италия, но само държавническият талант на Аспарух и Тервел е успял да създаде държава на юг от Дунав. Независимо от опитите на готските вождове от ІV в. до VІ в. Аларих, Атаулф, Гайна, Теодорих Триария, Теодорих Амал…готите не успяват никога да създадат своя устойчива държава на Балканите, а така много са искали. И явно неслучайно още историкът Касиодор през VІ в. носталгично решава да вмени, че миналото на старото тракийско племе гети е предистория на готите. Да се твърди днес, че сме по произход траки, означава, че историческата мисъл не е пораснала от времето на Касиодор, за когото готите са траки…Простоватият по-късен готски историк от VІ в. Йордан е бил поне простосърдечен, той добродушно преразказва готските легенди за произходът им от Скандинавия, но преписва от Касиодор и произходът им от траките-гети. За разлика от българите обаче, немците днес нямат шизофренична история за своя произход и въпреки, че е съблазнително да се изкарат древните траки-гети, обективно са написали, че произхождат от Скандинавия. А биха могли да кажат, че са траки, нали готите заселват земи на юг от Дунав още от 375 г. и чак към 484 г. напускат Балканите?
Очевидно е, че много хора тълкуват етническата история или сталиниски, т.е. като единство на език и общество, или „арийски”, т.е. като кръвно родство, или пък териториално, много от днешните унгарци, понеже живеят по земите на стара хунска Панония, искат да се пишат даже в паспортите си хуни. Изобщо, добре би било онези, които пишат „кои сме българите” да ни запознават преди това с философията, която влагат в понятието за етност, на което вменяват единство от кръвно или глотогенетично (езиково-диахронно) естество. Раковски например е имал също страст към глотогенезата и дори търси някакъв български език „самскрит” (сам скрит), но е имал и уважение към летописите и когато хаджи Найден Йоанович от Пазарджик му дава автентичен възрожденски ръкопис (най-старите данни, които дава анонимният възрожденски хронист за „гимери и кимери”, е че те са „изидоша первое от овиа страны, и еште пред Алезандром Македонскимъ”), намерен от него преди 1856 г. в Атон, където пише, че българите произхождат от кимерийци, Раковски добросъвестно го публикува през 1865 г. в „Българска старина” (книгата е издадена в Букурещ) и става първият български историк, който отстоява кимерийският произход на българите…
Даже не е знаел за Прокопий Кесарийски, който още в VІ в. пръв пише за такъв произход, явно заемайки сведения и легенди от самите утигури (= българи), които са посещавали по съюзнически дела Юстиниан І в Константинопол.
Учените днес признават деятелността на утигурите Грод и Синдалх, а кимерийската им генеалогия, разказана от Прокопий, пропускат…
Кимерийският цивилизационен пласт е анатолийски и е донесен в Предкавказието през VІ век пр.н.е.
Още около ІХ век пр.н.е. части от племето синди (синдо-меоти), което е живяло около Меотида (Азовско море), мигрира през Кавказ на юг в земите около южно-черноморския град Синоп. По всяка вероятност този град, дори и след като става елински, запазва името си, което съвпада с етнонима на меотийските синди (за тях данни дава и Херодот).
В земите на Анатолия, между Синоп и езерото Ван, синдо-меотите попадат в синтез с княжества на отмиращата хето-хуритска култура и именно тук явно те приемат култа към старото хуритско божество Кумарби, откъдето води явно началото и етнонима им „камирци”.
В „Одисеята” на Омир има отзвук от този стар мит за Кумарби и отрочето му Уликуми (легендата за скриването на слънцето е съхранена и във волжко-българските предания, като е видоизменена тотемно в посока на Карга и синовете му Сак и Сок), което било огромна растяща скала, която скрила слънцето от хората (хуритски мит):
„Слънцето скоро се скри, над стъгдите припаднаха сенки.
Корабът най-после стигна отвъд океанското дъно.
Там кимерийски мъже населяват града и земята.
Те са обвити от вечна тъма и мъгла.
Не излъчва никога блясък към тях със лъчите си яркото слънце…”
През VІІІ век пр.н.е. камирците попадат под влияние на фригийците и култа към Кумарби се смесва с фригийско-мизийската богиня Кибела, която под формата „Кубаба, Кубара”, е възприета от камирците.
Хето-хуритските митове продължават да имат водещо начало, независимо че Кубар (Куар) е вече името на основното божество-майка.
Пикът на анатолийската мощ на камирците е през VІІ век пр.н.е., когато те са хегемон в земите от Синоп до Йонийско море (Херодот) .
Възхода на лидийската държава и на ахеменидска Персия спира устрема на камирците и след няколковековно съществуване на държавата им Гамирая (асирийски клинописи), те напускат Мала Азия и през Кавказ се връщат в Предкавказието и Приазовието.
През V век пр.н.е. Херодот знае за тези кимерийци, те владеят керченския провлак, който се казвал, според него, Боспор (т.е. босфор) Кимерийски.
Павел Орозий (V век от н.е.) в неговата „История против езичниците” (Historiae Adversum Paganos) на няколко места споменава за кимерийско море, разбирайки под последното южната част на Черно море, което е от Синоп и стига на северо-изток до земите на колхите (лазите). Той пише: „Между колхите, които са над Кимерийското море и албаните, които живеят на Каспийското море, се издига планината Кавказ.”
Арменският историк от V век Тавстос Бузанд не познава топоним Кападокия, тази област той постоянно именува в творбата си „Гамирка”.
Този топоним се среща и при арменския писател Агатангелос, предшественик на Тавстос.
През ХІІІ век арменският историк Вардан Велики не се колебае да отбележи в увода към своя труд, че „от нашия родоначалник Яфет, който след потопа роди Гамер, произхождат Гамирите.”
И.Н.Медведска проследява как етнонима на кимерийците (камир) е попаднал в библейската книга „Битие” като Гомер, син на легендарният Яфет, по време на редакциите на Петокнижието през VІ век пр.н.е.
През VІІ век пр. н. е. кимерийците (камир) стават военен хегемон в западна Мала Азия и владеят, според Херодот, върху територии от гр. Синоп (Черно море) до Йония (Егейско море). Дори гр. Сарди бил техен, „без акропола”, пише Херодот. Той дава ценни сведения за тях, единствената му слабост е, че ползва скитски източници, от които си създава убеждението, че това са някакви конници-номади, обикалящи Мала Азия в промеждутък от три десетилетия и не знае, че те са уседнал няколковековен народ и имат анатолийска държава Гамирая, която е припокривала голяма част от по-късната област Кападокия.
Тази „слабост” на Херодот обаче се оказва решаваща и всъщност чак след световните войни през ХХ век (след разчитането на асирийските клинописи през ХІХ в.), сред научните среди започва да се оформя представата, че кимерийците не са били единствено приазовски народ и в Мала Азия не са ходили само военни отряди.
Съвременните изследователи уточняват, че в историята на Херодот има явно скитофилство, „бащата на историята” дава всъщност скитски прочит на кимерийската история, което не само стеснява представите за античните камирци, но и значително асимилира от тяхната история за сметка на скитската.
