Тодор Дичев е първият японист в България, дипломат от кариерата, който и днес поддържа връзките си по света. Бил е представител в ООН в САЩ и в Женева, културно аташе, а по-късно и посланик в Япония. Той е състудент от Москва с известните фигури от политическата ни история Андрей Луканов, Петър Младенов, Румен Сербезов. За Сербезов веднага добавя, че е роден бизнесмен. Ако го оставят на празен остров, пак ще измисли с какво да започне бизнес. Дичев е автор на издадената от голямо японско издателство книга “Един дипломат в Япония”. Той е доктор на икономическите науки и почетен доктор на университета Токай. С присъщия си ентусиазъм ръководи първите курсове по японски език в Софийския университет още през шейсетте години на миналия век.
– Как така не знаеше, че живееш на улица, кръстена на жена ти?
– Отивам един ден в местната община за документ и си казвам адреса – улица “209-а”. В Драгалевци има доста улици без имена. Те: няма такава улица. Е, как да няма, реагирам, като живея на нея. Тя отдавна не е 209-а, а си има име. Така научих, че цял квартал около мен носи имена на артисти – Невена Коканова, Лео Конфорти, Нейчо Попов, Георги Парцалев, Иван Кондов, Николай Бинев… Сега живея на улица с името на жена ми.
– Разкажи за вашата история с Виолета Минкова?
– Бях потънал в писане по онова време, пишех дисертацията си “Икономиката на Япония”. Бях дал дума на моя професор Константин Попов, дясна ръка на Йосиф Джугашвили навремето, изключителен ерудит и икономист, че ще направя книга за Нова Япония. Професорът ми беше написал труд от 500 страници за икономиката на Япония и искаше аз да ползвам неговата последователност с новите факти за тази най-бързо напреднала страна след Втората световна война. Когато за първи път кацнах в Япония, през шейсетте години, не можех да повярвам, че там е имало война.
Та седях вкъщи и ето ти, звъни на вратата приятелка от квартала Димитрина Савова, актриса.
“Какво седиш вкъщи, ела да спасяваме една моя приятелка, че страда. Направо е болна”.
И аз тръгвам с нея, отиваме в квартал “Западен парк”. Там Виолета живееше с майка си.
Изпаднала в голяма депресия, разделили се с някой си Първан
И така тръгнахме да се разхождаме, тя да ми разказва за този Първан, неин колега. Слушам аз изповедите и така ден по ден, седмица по седмица. Накрая тя почна да идва вкъщи. По едно време баща ми, милият, казва: Какво сега, ходиш с това момиче, оженете се. Аз не мислех за женене, ама баща ми настоятелен: “французите се женят и после се развеждат”. Месец след това се оженихме. И това си остана единствената ми съпруга завинаги.
– Кои са веселите мигове с Виолета, за които би си спомнил сега?
– Пътуваме от ГДР за ГФР. По онова време братът на Виолета, цигуларят Минков, “квартет Минков”, беше останал в Западна Германия и там свиреше първа цигулка. И ние, както си е редът, носим една тенекия с хубавото ни българско сирене. Стана тъмно, пресичаме вече в ГФР и аз предлагам да поспим малко. Слагаме тенекията отвън под колата. Колко сме спали, не знам, но изведнъж Виолета ме бута: някой ходи наоколо, чувам стъпки. Заслушах се и паля колата. Виолета: “стой, сиренето!”. Грабвам сиренето и какво да видим – по пътя стадо крави върви – това бяха стъпките… Друг път, пак посред нощ, пътуваме от Верона към Венеция. И пак ще спим в колата. Попаднахме в някакъв парк, дървета, спокойствие. Като се събудихме, Виолета вика: “Разбра ли къде сме спали?“.
В гробището бяхме спали!
– Днес с кого живееш?
– До мен от 17 години е Ели. Тя е копие по характер и отношение към мен, както беше Виолета. Доста по-млада е от мен, но се разбираме отлично. Гледа ме като писано яйце, трепери над мен. Живеем с доброта един към друг.
– Навремето много се говореше за твоята предишна връзка с оперната прима Катя Попова, която загина в самолетната катастрофа в Чехословакия през шейсетте години?
– Бях на 27 години. За първи път я видях като младок в посолството ни в Япония. Бях културно аташе. Първото ми назначение. Пристигат цяла група наши оперни певци – Любомир Бодуров, Юлия Винер, Никола Гюзелев и Катя Попова, ще пеят с Белградската опера в Токио и Осака. Годината е 1965-а, ноември месец. Австриец им уреждаше турнето. Аз отивам на летището да ги посрещна. И както слизат хората, заглеждам единствено една усмихната жена, фиксирах се в нея и друго не виждам. Отивам към нея: “Нали вие сте българка?”.
Водя ги в хотела. Предлагам им на другия ден да ги разходя, да видят парка с елените в древната столица Нара. Юлия Винер ми вика: “Махай се с твоите елени, в България си имаме кози”. И само Катя тръгна с мене. И така цял ден из парка. Тогава тя ми прочете “лекция” – каза ми, аз вече те познавам. Знай, че в този живот всичко е от лукавого. Ти си в началото на кариерата си, постави си една централна задача и тази задача да е от първата до петата точка, чак тогава втората цел, но чак на шесто място.
Катя беше по-възрастна от мен. Аз съм загубил майка си на 13 години и това беше страшен шок за мен. Затова винаги търся в жените топлината и нежността. Това ме привлече в Катя. Ние имахме една много чиста и платонична връзка с Катя Попова.
– Ти си бил търсен ерген в соцвремето?
– Е, правех впечатление, особено като си дойдох през 1966 г. в София с най-новия модел “Тойота”. Помня, че тогава возих Катя и сестра й Дианчето до Златни пясъци. Дианчето беше гадже тогава с Иван Тачев, братът на Васил Тачев, който се ожени за Анахид Цонева. Връзката ни с Катя Попова беше толкова кратка!
.
– За какво от соцвремето съжаляваш?
– Всеки ще го каже – образованието, здравеопазването. Геноцидът е ясен. Територия с обслужващ персонал, това се иска от нас.
– Кой го диктува?
– Наши и чужди, е казал поетът. Иначе без нашите трудно ще стане. Лицемерие и несправедливост цари.
Ако има нормална прокуратура и съд, много може да се направи. Да идат всички, които разпродадоха и подариха България и народа си за евтини интереси, дувари и банкови сметки, да идат в Белене. Да им направят там един седемзвезден хотел. Нека да живеят луксозно, както вече са свикнали от 20 години, да ядат даже сьомга, но по осем часа да ходят да копаят дупката за реакторите и докато не я изкопаят, все там да си стоят.
Защото там закопаха милиарди, с които днес можеше да има икономика, нахранени пенсионери, образовани деца.
Като вървя тук по Драгалевци и като мине някоя мутра с мощния си джип и ме опръска целия от локвите, знаете ли каква клетва им отправям: дано да дойде социализмът, че да ви даде да се разберете.
– Каква е надеждата?
– Наскоро тук един японски професор от университета в Кобе изнесе лекция и заяви: вие сте на етапа, на който бяхме след Втората световна война. Япония тогава беше тотално разрушена, както е днес България. Разказа как тогава се събрали 300 японски специалисти от различни отрасли и решили какво да правят. Но всеки от тези специалисти наистина е имал точен план.
Само да си припомним, че
в 1939 г. ние сме били на първо място по стандарт на Балканите и на 7-о място в Европа!
Преди двайсет и пет години всеки град имаше препитание, а в селото добитък и обработена земя. Днес ги няма.
Японецът ни каза, че в земеделието нищо още не сме направили, а в Япония всяко хълмче е обработено. И направил сметка, че само от млякото, ако имаме толкова животни, колкото сме имали, ще напълним бюджета. Да добавим минералните води по цялата страна, природните дадености… Е, трябваше ли японецът да дойде да ни го каже?!
Савка ЧОЛАКОВА
